— Не.
Морис кимна, после разговаря известно време насаме с оператора. След няколко минути ме освободиха от датчиците.
Морис ме изпрати до изхода.
— Минах ли? — попитах.
Той се усмихна.
— Не и ако ставаше въпрос за моята служба. Но на ваше място не бих се притеснявал.
Сю ми позвъни на сутринта и ми каза да се явя на работа.
По причини, известни вероятно на ограничен кръг посветени, федералното правителство бе настанило тукашния клон на Отдела за изследване на хронолитите в една постройка на промишленото предградие. Двуетажна сграда, състояща се от множество кабинети и просторна библиотека, нищо повече. Всъщност, действителната работа по изследванията се вършеше в университети и федерални лаборатории, както ми обясни Сю. Тук тя управляваше „мислещ танк“ — съветническо-консултантско бюро, което даваше насоките за изследванията. От Сю се искаше да очертава тенденциите и да открива най-перспективните идеи. Над нея стояха служители от Федералното бюро и конгресмени. Сю представляваше най-висшия ешелон в Отдела за изследване на хронолити, поне що се отнасяше до научната му част.
Запитах се как някой, толкова запален по научни изследвания, каквато бе Сю, би се съгласил да заеме управленски пост. Спрях да се чудя, когато тя отвори вратата на кабинета си и ме покани вътре. Освен бюро, в просторната стая имаше няколко шкафа, натъпкани с материали, а по монитора й бяха налепени изрезки от вестници и разпечатки на материали от интернет. Всички стени бяха покрити със снимки.
— Добре дошъл в
Фотографии на хронолити.
Имаше ги навсякъде, от професионални портрети до туристически снимки и загадъчни сателитни изображения със странно променени цветове. Тук беше Чъмфонският монолит, с подробности, които никога не бях виждал, и отделни снимки на надписа, на които се различаваше и най-малкият детайл. Тук беше и Банкок, първото изображение на самия Куин. (Вероятно не съвсем точно пресъздадено, според мнозина експерти. Чертите бяха твърде общи, сякаш някой бе помолил създателя да представи типично изображение на „световен водач“.)
Тук бяха Пьонгианг и Хо Ши Мин. Тайпей, Макао и Сапоро, а също хронолитът от Кантонското плато, който се издигаше над останките на разрушени силози. Тук беше Ичанг, както преди, така и след ядрения удар, самият паметник оставаше непроменен, но коритото на Жълтата река приличаше на прекъсната артерия след разрушаването на язовирната стена.
Тук, фотографирано от орбита, бе кафявото течение на нахлуващата в морето замърсена река.
И над всичко това невъзмутимо спокойното лице на Куин, вперил поглед в безкрая от височината на своя трон.
Сю ме наблюдаваше, докато разглеждах снимките.
— Пълна противоположност на идеята за паметник, нали? Би трябвало паметниците да са посланици към бъдещето — мъртвите говорят на своите потомци.
— „Вижте делата ми, о, могъщи и отчаяни.“
— Именно. Но хронолитите обърнаха всичко наопаки. Не „аз бях тук“, а по-скоро „аз идвам“. „Аз съм бъдещето, независимо дали ви харесва.“
— Вижте делата ми и треперете.
— Възхитително и отвратително, нали?
— И ти ли смяташ така?
— Ще ти призная, Скоти, че има моменти, в които направо ми взема ума.
— На мен също. — Да не говорим за жена ми и дъщеря ми — хронолитът ми бе отнел и тях.
Бях малко объркан да видя собствената си мания по хронолитите представена върху стените в кабинета на Сю Чопра. Сякаш току-що бях открил, че двамата с нея делим общ дихателен орган. Но това бе причината да се съгласи да постъпи на тази служба — сега имаше възможност за достъп до всякаква информация за хронолитите. Ако бе останала в някоя лаборатория, щеше да разполага с ограничени средства и без поглед върху развитието на нещата. И все още имаше възможност да работи над фундаменталните си изследвания — дори по-ефективно, след като на бюрото й всекидневно се поставяха материали, свързани с всички секретни научни изследвания.
— Ето това е, Скоти.
— Добре, покажи ми къде ще работя.
Тя ме отведе до малък кабинет, оборудван с бюро и терминал. Терминалът на свой ред бе свързан чрез секретен достъп с квантово-органична работна станция — неимоверна сила в сравнение с компютъра ми в „Кемпиън-Милър“.
На дървен стол в ъгъла на кабинета седеше Морис Торанс и четеше последното издание на „Голф“.
— И той ли върви с комплекта? — попитах.
— Ще се постесниш заради него. Морис трябва да е близо до мен.
— Приятел ли ти е?
— Морис е моят телохранител, освен други неща.
Морис се усмихна и остави списанието. Почеса се по главата, несръчен жест, който вероятно целеше да покаже очертаващия се под сакото му кобур.
— Аз съм почти безвреден — рече той.
Здрависахме се, този път малко по-сърдечно, отколкото когато ме водеше за уринна проба.
— Засега — поде Сю — ще искам от теб само да се запознаеш работата тук. Няма да те пришпорвам както на предишната ти служба, така че си води бележки. В края на седмицата ще обсъдим как да продължим.
През първия ден се занимавах с това. Но не се интересувах от данните и заключенията на Сю, а по- скоро от методите на работа, формулировките, с чиято помощ проблемите се трансформираха в логически задачи, които после подлежаха на анализ и обработка. Някои от програмите, инсталирани от Сю, се оказаха ужасно допотопни и бавни и даваха само далечно приближение, груба и примитивна оценка на събитията.
По някое време Морис приключи с разглеждането на „Голф“ и донесе обяд от закусвалнята малко по-надолу по пътя, заедно с екземпляр от „Летящият риболовец“, с което да разсее следобедната скука. Сю се появяваше от време на време, за да ни огрее с щастливата си усмивка: ние бяхме нейната буферна зона, изолиращият слой между света и загадката на Куин.
Едва докато карах към къщи — поредния нает апартамент в моя живот, все още полупразен, — си дадох сметка колко внезапно и необратимо се бе променил животът ми.
Може би беше заради напрежението от трафика или заради гледката на палатковите селища и изоставените ръждясали автомобили край пътя, а нищо чудно да бе и заради перспективата да прекарам един самотен уикенд. Въздържанието никога не се е радвало на популярност сред обществото, но стоицизмът се смяташе за достойнство, а ключът към него бе тъкмо въздържанието, твърдият отказ да се капитулира дори пред най-ужасяващата истина. Напоследък можех да се похваля със завиден стоицизъм. Но когато смених лентите, за да задмина една цистерна, отзад ме притисна жълт ван, а камионът започна бавно да се измества към мен, и усетих, че лицето ми се облива в хладна пот. Намирах се в сляпата зона на шофьора на камиона, още няколко секунди и сблъсъкът ни щеше да е неизбежен. На всичко отгоре ванът зад мен отказваше да намали и за няколко мига ме завладя неудържима паника.
После шофьорът на цистерната ме забеляза в страничното огледало, изправи волана и ме пропусна да мина.
Ванът профуча покрай мен, сякаш нищо не се е случило.
