гениалната идея да те преместим тук.

— Като какъв — като затворник ли?

— Моля ти се. Имам сериозно отношение към работата ти, Скоти. Разработките ти са изключително професионални. И пряко свързани с нашите. Достатъчно е да ти кажа, че от известно време се занимавам с моделиране на общественото поведение и влиянието на очакванията върху настроенията на хората. Приложение на обратната връзка и на теорията за рекурсията6 за физични събития и човешко поведение.

— Сю, аз съм програмист. Създавам алгоритми, но не претендирам, че ги разбирам.

— Прекалено си скромен. Работата ти е доста важна. Повярвай ми, ще бъде далеч по-полезна, ако я вършиш за нас.

— Не разбирам. Моята работа ли те интересува, или фактът, че съм бил в Чъмфон?

— И двете. Подозирам, че съвпадението не е случайно.

— Не може да бъде иначе.

— Да, в обикновения смисъл. Но, Скоти, има толкова много неща, които не мога да ти кажа по телефона. Трябва да дойдеш да се видим.

— Сю…

— Сега ще ми кажеш, че се чувстваш, сякаш съм те притиснала до стената. Че не можеш да вземеш подобно решение, докато още не си преодолял чувството за самосъжаление, което те е завладяло от известно време насам.

Честно казано, почти бе ударила в целта.

— Но аз не те карам да вземаш решение — продължи тя. — Ела да се видим. Ела в Балтимор. На мои разноски. Ще поговорим за всичко тук. Аз ще уредя пътуването ти.

Едно от нещата, които знам за Суламит Чопра, е, че реши ли да направи нещо, прави го.

Рецесията бе ударила Балтимор дори по-силно от Минеаполис и Сейнт Пол. Градът, който все още се справяше чудесно в началото на века, сега изглеждаше занемарен, с множество опразнени и затворени магазини, неработещи обществени информационни табла и пожълтели от слънцето билбордове.

Сю паркира колата пред малък мексикански ресторант и ме въведе вътре. Тук я познаваха добре, защото я поздравиха по име. Сервитьорката беше облечена така, сякаш бе излязла от някоя старинна хасиенда, но изрецитира менюто на кристален английски. Усмихваше се на Сю както алчен хазяин се усмихва на богатия си наемател — предположих, че Сю оставя щедри бакшиши.

В началото разговаряхме на общи теми — текущите събития, Оглалалската криза, делото „Пембъртън“. Очевидно Сю се опитваше да възстанови добрите ни взаимоотношения от едно време, онази семейна интимност, която поддържаше с всички свои студенти в „Корнел“. Представата за авторитарен преподавател винаги й е била чужда. Не се прекланяше пред никого и не обичаше да й се кланят. Имаше старомодни разбирания за отношенията между научните специалисти и за тяхната равнопоставеност пред абсолютната истина на този свят.

След „Корнел“, информира ме тя, изследването на хронолитите поглъщало все повече от времето й и започнало да оказва съществено въздействие върху насоката, в която поела кариерата й. През този период започнала да публикува различни статии по темата, но повечето от тях били цензурирани от агенциите за сигурност.

— Всъщност, най-важните ни разработки изобщо не могат да бъдат публикувани, тъй като мнозина се страхуват, че ще се превърнат в оръжие в ръцете на самия Куин.

— Значи сега ти е известно повече, отколкото можеш да кажеш.

— Да, знаем доста неща, но не достатъчно. — Сервитьорката донесе купичка с ориз и кълнове. Сю се наведе над яденето, смръщила замислено вежди. — Знам доста неща и за теб, Скоти. За развода ти с Джанис и прочее. Че дъщеря ти живее при майка си. Че Джанис се е омъжила. Че работиш от пет години в „Кемпиън-Милър“, без да получиш повишение. Което е отвратително, защото ти си отличен специалист. Не си гений, но ти сече пипето. Можеш да се справиш по-добре.

— Точно това винаги пишеха на препоръките ми: „Може и по-добре“.

— Успя ли да преодолееш раздялата с Джанис?

Сю задаваше въпроси с тактичността на цензор. Но едва ли е смятала да ме обижда.

— Горе-долу — отвърнах.

— А момичето? Катлин, нали? Божичко, помня времето, когато Джанис беше бременна. Разхождаше се с онзи голям корем. Сякаш се беше опитала да скрие под полата си Фолксваген.

— С Кати се разбираме чудесно.

— Обичаш ли я?

— Да, Сю, обичам дъщеря си.

— Естествено, че я обичаш. Колко типично за теб. — Тя изглеждаше искрено зарадвана.

— Ами ти? Нещо интересно при теб?

— Не. Живея сама. Има един човек, с когото се виждам понякога, но това не е връзка. — Тя сведе очи и добави: — Тя е поетеса. От онзи тип поети, които си изкарват прехраната в някой магазин. Не мога да й кажа, че работя за ФБР. Пък и тя често се среща и с други хора. Не сме моногамни. Не успяваме да сме заедно толкова често.

Вдигнах чаша.

— Странни времена.

— Странни, наистина. Наздраве. Между другото, чух, че не говориш с баща си.

Едва не се задавих.

— Преглеждах записите от телефона ти. Той ти звъни. Разговорът не трае и трийсет секунди.

— Нашето е нещо като надпревара. Кой пръв ще затвори. По дяволите, Сю, това са лични разговори!

— Скоти, той е болен човек.

— На мен ли го казваш?

— Не, наистина. Сигурно си мислиш, че говоря за емфизема. Но наскоро е ходил при онколог. Има рак, неподлежащ на лечение, с метастази.

Оставих вилицата на масата.

— О, Скоти! — рече тя. — Съжалявам.

— Започвам да разбирам колко малко те познавам.

— Разбира се, че ме познаваш.

— Познавах те отдавна. Но не толкова отблизо. Помня те като преподавателка от университета, не като жената, заради която ме уволниха — и която подслушва телефона ми.

— Какво пък, вече никой няма право на личен живот и ти го знаеш.

— Той умира ли?

— Вероятно. — Лицето й помръкна. — Скоти, моля те, прости ми. Понякога говоря, без да мисля. Като че ли съм аутист или нещо подобно.

Виж, с последното не можех да се съглася. Сю винаги преценяваше внимателно ефекта на думите си и умееше да предсказва реакциите на околните. И обичаше да говори — сега дори повече отпреди.

— Не е моя работа — добави тя. — Прав си.

— Не ми трябва заместител на родител. Не съм сигурен дори дали ми трябва работа.

— Скоти, не аз съм започнала да подслушвам телефона ти. Можеш да избереш тази работа или да си тръгнеш, но това не значи, че ще си върнеш нормалния живот.

„Баща ми умира“ — мислех си аз.

Чудех се дали ме е грижа.

Върнахме се в колата, където Сю продължи да се извинява.

— Необходимо ли е да ти напомням — рече малко след това, — че животът и на двама ни е обвързан? И двамата пострадахме от хронолитите по начин извън нашия контрол. Скоти, опитвам се да се справя с

Вы читаете Хронолитите
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату