пъстроцветна група от хора, облечени в парцаливи дрехи, с мъртвешко бели кожи, жълтеникаво кафяви коси, остри черти и малки, скосени очички. Мъжете от групата засвириха на цимбали, а жените подхванаха някакъв причудлив танц с подскоци, мятайки се напред-назад като възбудени насекоми. Мършави дечурлига, загърнати само в шалове, притичваха между наизлезлите пътници, поднасяйки им купи, в които ги подканяха да пускат милостинята. В другия край на двора се вихреше търговия с одеяла, шалове и кърпи, които плющяха на вечерния вятър. Жриците и робинята побързаха да се приберат в своята къща върху товарната платформа.
Слънцето се спусна зад хълмовете. Здрач обгърна кервансарая, на двора се възцари тишина. Бледи светлинки мъждукаха в прозорците на фургоните. Степта отвъд очертанията на двора тънеше в сумрак, озарена от бледовиолетово сияние.
За вечеря Рейт изяде една купа с лютив гулаш, комат сух хляб и чиния изсушени плодове. Траз отиде да гледа някаква хазартна игра, Анахо се бе запилял незнайно къде. Рейт излезе на двора и вдигна очи към звездите. Някъде между непознатите съзвездия трябваше да блещука едва забележимо Цефей — от другата страна на Слънцето в настоящата му позиция. Но Цефей едва ли можеше да бъде различен с невъоръжено око, а Слънцето, което отстоеше на двеста и дванайсет светлинни години, щеше да е невидимо — звезда десета или дванайсета величина. Потиснат от всички тези мисли, Рейт откъсна поглед от звездния небосвод.
Жриците бяха седнали пред платформата и разговаряха приглушено. Девойката бе прибрана в клетката. Привлечен от нея въпреки волята си, Рейт заобиколи двора и се приближи към клетката отзад.
— Ей, момиче — повика я тихо. — Момиче!
Тя се обърна и го погледна, но не каза нищо.
— Ела тук — махна й Рейт. — Искам да говоря с теб.
Тя се приближи бавно и го погледна иззад решетките.
— Какво ще правят с теб? — попита Рейт.
— Не зная — имаше нисък и дрезгав глас. — Отвлякоха ме от дома ми в Кат, качиха ме на кораб и ме натикаха в тази клетка.
— Но защо?
— Защото съм красива. Поне така казват… Тихо. Ще ни чуят. Скрий се.
Завладян от неочакван страх, Рейт приклекна зад клетката. Момичето остана изправено, стиснало с юмручета решетките. Една от жриците се приближи, надзърна вътре, но не забеляза нищо нередно и се върна при другите.
— Отиде си — прошепна му девойката.
Рейт се изправи, чувствайки се някак глупаво.
— Искаш ли да се измъкнеш от клетката?
— Разбира се! — той долови в гласа й обида. — Нямам никакво желание да участвам в гнусните им ритуали! Те ме мразят! Защото са грозни! — тя присви очи, опитвайки се да разгледа Рейт в тъмнината. — Видях те днес — прошепна, — стоеше край пътя.
— Да. Аз също те видях.
Девойката извърна глава.
— Ето че пак идват. Най-добре си върви.
Рейт се отдалечи безшумно. От другия край на двора проследи как жриците прибират клетката в платформата. След това и той се върна в хана. Известно време се забавлява да гледа как гостите играят. Имаше нещо като шах, който се играеше на дъска от четирийсет и девет квадратчета, с по седем фигури от всяка страна, друга игра с диск и малки изрисувани плочки, която му се видя твърде сложна, както и забавления с карти. До ръката на всеки стоеше халба с бира, жените от племето на хълма кръжаха сред посетителите и просеха подаяния, някои, изглежда, предлагаха и любовни утехи. Един мъж от кервана извади флейта, друг лютня, трети изтръгна ниски, провлечени тонове от дълга стъклена тръба и тримата засвириха мелодия, която Рейт намираше за очарователна дори само заради причудливия си строеж. Траз и дирдирчовекът отдавна се бяха прибрали в килиите си, не след дълго и Рейт ги последва.
4.
Рейт се събуди с някакво тревожно чувство, което поне за известно време не беше в състояние да си обясни. После се досети за причината — девойката и жриците на Женското тайнство. Известно време лежа, загледан мрачно в напукания таван. Каква глупост, да се забърква в неща, които не разбира! Какво си мислеше, че ще постигне?
Спусна се в залата, изяде купа с овесена каша, поднесена от една от размъкнатите дъщери на ханджията, излезе и седна на пейката отвън с надеждата да зърне красивата робиня.
Появиха се жриците и поведоха девойката към кервансарая, като не поглеждаха нито вляво, нито вдясно.
След около половин час излязоха на двора и подхванаха разговор с един дребосък от хълмовете, който се хилеше, кимаше угоднически и ги зяпаше с очи, блеснали от възхита и страхопочитание.
От залата се показаха илантите. Хвърляйки враждебни погледи на жриците и похотливи на девойката, те прекосиха двора, докараха дорестите си скакуни и се заеха да кастрят роговите израстъци на зеленикавите им хълбоци.
Жриците приключиха разговора с дребосъка и излязоха на разходка в степта, дърпайки момичето на няколко крачки зад тях. Илантите се спогледаха и започнаха да си шепнат възбудено.
Появи се Траз и седна до Рейт. Махна с ръка към степта.
— Наблизо има зелени часки — голяма група.
Рейт не виждаше нищо.
— Откъде знаеш?
— Подушвам дима от огнищата им.
— Аз не подушвам нищо — възрази Рейт.
Траз повдигна рамене.
— Поне триста трябва да са, може и към четиристотин.
— Хм. Как може да си толкоз сигурен?
— Мога да преценя по силата на вятъра и миризмата на пушека. Малката група създава по-малко дим от голямата. Това е пушек от поне триста зелени часки.
Рейт вдигна ръце в знак, че се предава.
Илантите, яхнали своите скакуни, се отдалечиха към зъберите и там спряха. Изправен до пейката, Анахо се разсмя.
— Тези май ще създадат ядове на жриците.
Рейт подскочи като ужилен и отиде да гледа какво ще стане. Илантите почакаха жриците да се отдалечат и препуснаха след тях. Жените нададоха разтревожени викове, с насмешливи крясъци илантите профучаха покрай тях, дръпнаха момичето, метнаха го на едно от седлата и се отдалечиха сред вдигнатия прахоляк към хълмовете. Жриците се озъртаха слисани, сетне хукнаха с пресекливи викове обратно към двора. Намериха Баоджиян, водача на кервана, и му посочиха похитителите с разтреперани от гняв пръсти.
— Жълтокожите негодници отвлякоха катайската девица!
— Само ще се позабавляват — успокои ги Баоджиян. — Ще ви я върнат, след като й се наситят.
— Но тогава ще е безполезна за отредената й роля! След като пътувахме толкова надалече и понесохме такива лишения! Истинска трагедия! Аз съм Преподобната майка на Фазимското сборище! А ти дори не искаш да ни помогнеш!
Водачът на кервана се изплю в прахоляка.
— Не съм тук да помагам. Аз управлявам кервана, избирам посоката, нямам време за други неща.
— Проклет да си! Не са ли тези твои слуги? Заповядай им!
— Заповядвам само в кервана. А това, което стана, беше в степта.
— Ох, какво да правим сега? Горко ни! Какво ще стане с Ритуала за просветление?
Рейт се озова на седлото на един от скакуните преди още да осъзнае какво върши, подтикван от импулс
