разстояние от шейсет мили на запад до източника на основния сигнал. Той разпита водача на кервана, който го информира, че в тази посока се намира град на сините часки на име Дадиче.
— Избягвай ги на всяка цена, това са зли създания, лукави като старите часки и зли като зелените.
— Те не търгуват ли с хората?
— Напротив, търговията е доста оживена и дори Пера е нещо като главен център за обмен със сините часки, който се осъществява от кастата на превозвачите. Проблемът е, че само на тях е разрешено да влизат в Дадиче. От всички часки сините са ми най-противни. Старите часки може да не се държат дружелюбно, но те са по-скоро злонамерени, отколкото свирепи. Понякога, разбира се, крайният резултат е същият, както и при буря — той посочи скупчилите се на запад черни облаци, — ще те измокри не по-малко, отколкото ако цопнеш в морето.
— След Пера се връщаш право в Коуд, нали?
— След три дни престой.
— Най-вероятно принцеса Илин-Илан ще пътува с теб и ще вземе кораб за Кат.
— Чудесно, но ще може ли да си плати?
— Остави на мен.
— В такъв случай няма никакъв проблем. А ти какво ще правиш? Защо не заминеш с нея за Кат?
— Не. Най-вероятно ще остана в Пера.
Баоджиян го изгледа за миг втренчено, после едва забележимо поклати глава.
— Златните яоси на Кат са много заможни хора. Но какво пък, на Тчай нищо не може да се предскаже, освен неприятностите. Зелените часки ни обърнаха гръб. Истинско чудо е, че не ни нападнаха. Започвам да си мисля, че може да стигнем Пера без никакви инциденти.
Надеждите на Баоджиян не се оправдаха. Когато Пера бе на една ръка разстояние — град от рушащи се палати, и напукани паметници, заобикалящи централна твърдина, също като повечето от градовете, покрай които бяха минали, — зелените часки се зададоха от изток. В същия миг се разрази и буря. Светкавици се стовариха върху степта, от юг се приближаваше черна пелена от плющящи дъждовни капки.
Баоджиян реши, че Пера е твърде далеч, за да им осигури убежище и заповяда на кервана да заеме кръгова отбрана. И този път тъкмо навреме, защото зелените часки не проявиха предишната си нерешителност. Приведени над огромните си ездитни чудовища, те се приближиха в стремителен галоп, с твърдото намерение да пробият пръстена от фургони.
За първи път пясъкострелите издадоха своя характерен гъргорещ звук, който едва се чуваше от тътена на бурята. Дъждът затрудняваше допълнително стрелбата с оръдията. Зелените часки, които вероятно координираха атаката си телепатично, продължаваха да препускат напред — някои от тях бяха поразени от пясъчните залпове и падаха мъртви, други издъхваха смазани под туловищата на повалените животни. За един кратък миг в атаката се долови смут и объркване, но отзад напираха нови, свежи сили, които прескачаха повалените тела. Стрелците отново откриха огън под акомпанимента на светкавиците и оглушителните гръмотевици.
Зелените часки падаха по-бързо, отколкото съумяваха да настъпват, и очевидно решиха да сменят тактиката. Тези, които се бяха лишили от своите скакуни, залегнаха зад обгорените им трупове, извадиха арбалетите си и още с първия залп повалиха трима от стрелците. Ездачите възобновиха атаката си, надявайки се да разбият кръга със силата на набраната инерция. Отново бяха отблъснати, след като на овакантените места при оръдията се покатериха кормчии и кочияши. Нов дъжд от стрели се посипа върху картечните гнезда.
За трети път зелените часки се хвърлиха в атака, пришпорвайки безжалостно разпенените добичета.
Дълги, разкривени светкавици раздираха черното небе зад тях, а тътнежът им бе като зловещ съпровод на свирепата битка. Зелените часки понасяха ужасяващи загуби, земята беше осеяна със стенещи и мъртви войни, но други заемаха местата им и не след дълго първите редици доближиха фургоните дотолкова, че да встъпят в ръкопашен бой със защитниците.
От тук нататък изходът на битката беше предрешен. Рейт улови Цветето на Кат за ръката и кимна на Траз да го последва. Тримата хукнаха към града, присъединявайки се към тълпата изплашени пътници, стрелци, хамали, кормчии и кочияши, които напускаха фургоните си и бягаха, накъдето им видят очите. Керванът беше изоставен.
Зелените часки нададоха победни викове и се заеха да посичат оцелелите, стоварвайки безразборно оръжия върху оголените глави и вратове. Един войн с пламнали от бойна възбуда очи се хвърли срещу Рейт, Илин-Илан и Траз. Рейт държеше игломета си готов за стрелба, но се поколеба да пропилее безценните си муниции, затова само наведе рязко глава под свистящата сабя. Скакунът на часка се подхлъзна върху податливия торф и ездачът се люшна на една страна. Рейт скочи към него, размаха кинжала си и го посече през врата, оставяйки дълбока диря през мускулите, сухожилията и кръвоносните съдове. Войникът тупна в тревата, но продължаваше да размахва бясно ръце и крака, сякаш се съпротивляваше на самата смърт. Тримата не сметнаха за нужно да изчакат изхода на тази предрешена борба. Рейт дръпна сабята, която се оказа грубо изкован лист стомана, дълъг почти колкото него и широк като ръката му. После тримата отново се затичаха през дъжда, който се бе сгъстил дотолкова, че наподобяваше непрогледна завеса. От време на време мярваха лъскавите тела на алените часки, които бяха като злокобни призраци, друг път застигаха изплашени бегълци, приведени под шибащите капки и забързани към руините на Пера.
С подгизнали дрехи, цапайки през локвите, тримата най-сетне достигнаха бетонните плочи в покрайнините на Пера и решиха, че поне засега са в известна безопасност от зелените часки. Притаиха се под една надвиснала козирка, където останаха разтреперани и задъхани под несекващите напори на дъжда и вятъра. Траз обяви с философско спокойствие:
— Е, поне, стигнахме Пера, закъдето бяхме тръгнали.
— В доста окаяно състояние — съгласи се Рейт, — но сме живи.
Какво ще правим сега?
Рейт бръкна в кесията, извади предавателя и провери вектора и разстоянието.
— Сочи към Дадиче, двайсет мили западно оттук. Смятам да отида там.
Траз поклати неодобрително глава.
— Сините часки ще се разправят жестоко с теб.
Девойката от Кат внезапно се подпря на стената, скри лицето си в шепи и заплака — за първи път Рейт я виждаше да дава воля на чувствата си. Той я потупа успокоително по рамото.
— Какво те мъчи? Е, освен че ти е студено и си мокра, гладна и изплашена до смърт?
— Никога няма да се прибера в Кат. Никога! Сигурна съм в това.
— Разбира се, че ще се прибереш! Има и други кервани.
Девойката изтри разплаканите си очи и го погледна недоверчиво. Дъждът най-сетне бе започнал да отслабва. Светкавиците проблясваха на изток, гръмотевиците отслабнаха до далечен тътен. Само след няколко минути облаците се разкъсаха и върху влажните камъни затанцуваха слънчеви лъчи. Тримата измокрени бегълци се подадоха изпод козирката и едва не се сблъскаха с дребен мъж, загърнат в старо кожено наметало и понесъл наръч мокри дърва. Мъжът подскочи изплашено, изпусна вързопа и понечи да побегне, но Рейт го улови за наметалото.
— Чакай, защо си се разбързал? Кажи ни къде можем да се стоплим и нахраним.
Мъжът видимо се успокои. Огледа ги един по един изпод рунтавите си вежди, пресегна се и освободи крайчеца на дрехата си от ръката на Рейт с изражение на накърнено достойнство.
— Храна и подслон, тези неща не се предлагат тук свободно. Можете ли да си платите?
— Ами можем, естествено.
Мъжът се замисли.
— Какво пък, бих могъл да ви заведа и у дома, имам три свободни ниши… — той поклати неохотно глава. — Но ще е по-добре да идете в странноприемница „Мъртвата степ“. Ако ви взема при мен, бирниците ще ми приберат печалбата и пак няма да ми остане нищо.
— „Мъртвата степ“ най-добрата странноприемница в Пера ли е?
— Ами да, чудесно е обзаведена. Вярно, бирниците ще ви вземат по някоя и друга парица, но няма как, трябва да плащаме за нашата сигурност. В Пера само Нага Гохо и неговите бирници могат да обират и насилват и това е закон. По-добре е, отколкото ако всички го правят, нали?
