— Това ли е името ти за приятели?
— Да май може да се нарече и така.
— Имаш ли тайно име?
— Не. Поне не го зная.
Последва тих, нервен смях.
— Какво пък, може би така е по-добре. Защото ако те попитам и ти ми го кажеш, тогава ще познавам тайните на твоята душа, и после — тя го погледна и дишането й се учести. — Трябва да имаш тайно име, такова, което е известно само на теб. Аз имам.
— И кое е твоето? — попита той, завладян от напрежението й.
Момичето доближи устни до ухото му.
— Лилае. Тя е нимфа, която живее в облаците над планината Дарамтиса и обича звездния бог Ктан — погледна го, цялата тръпнеща в очакване и Рейт я целуна трескаво. Чу тихата й въздишка. — Когато сме сами, ти ще ме наричаш Лилае, а аз ще ти казвам Ктан, и нека това е твоето тайно име.
— Щом ти харесва — засмя се Рейт.
— Ще чакаме тук, докато пристигне керван, който отива на изток — обратно през степта до Коуд, откъдето ще продължим за Драскадия и накрая от Верводей за Кат.
Той опря пръст на устните й.
— Трябва да ида в Дадиче.
— Дадиче? Градът на сините часки? Още ли те преследва тази фикс идея? Но защо?
Рейт вдигна очи към нощното небе, сякаш се опитваше да почерпи сили от звездите, макар че нито една от тях не се виждаше. Какво да й отговори? Ако й каже истината, може да го сметне за луд, въпреки че най-вероятно тъкмо нейните предци бяха пратили сигнала до Земята.
Поколеба се, ядосан от собствената си нерешителност. Цветето на Кат — Илин-Илан, Шар Зарин, Зози, Дерл, Лилае, в зависимост от социалните условности — положи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му.
— Сега, когато зная, че ти си Ктан, а ти знаеш, че съм Лилае, твоят ум е и мой и твоите удоволствия са мои. И тъй, какво те тегли към Дадиче?
Рейт си пое дълбоко въздух.
— Пристигнах в Котан с космически кораб. Сините часки едва не ме погубиха и откараха моя кораб в Дадиче — поне така предполагам. Трябва да си го върна.
Цветето на Кат го гледаше объркано.
— Но къде се научи да управляваш космически кораб? Ти не си дирдирчовек, нито уонкоид. Или си?
— Разбира се, че не съм. Не повече от теб. Научиха ме.
— Каква мистериозна история! — ръката й неволно го стискаше за рамото. — И какво ще направиш ако успееш да си върнеш кораба?
— Първо, ще те откарам в Кат.
Пръстите го стиснаха по-силно, очите й търсеха неговите в мрака.
— А след това? Ще се върнеш ли в твоята страна?
— Да.
— Имаш ли там жена… съпруга?
— О, не. Нямам си.
— Някой, който да знае тайното ти име?
— Нямах тайно име, докато ти не ми измисли.
Момичето отдръпна ръка от рамото му и зарея тъжен поглед към руините на Пера.
— Ако отидеш в Дадиче, те ще те подушат и убият.
— Да ме „подушат“? Какво искаш да кажеш?
Тя се извърна и го стрелна с очи.
— Ти си истинска загадка! Знаеш толкова много и същевременно толкова малко. Човек би си помислил, че си от най-далечния остров на Тчай. Обонянието на сините часки е по-силно дори от зрението им!
— И въпреки това смятам да си опитам късмета.
— Не те разбирам — въздъхна тя с приглушен глас. — Казах ти името си, издадох ти най-съкровената си тайна, а ти дори не се трогна. И не пожела да промениш намеренията си.
Рейт я улови за ръцете. В началото тя остана вцепенена, но постепенно се отпусна.
— Не е вярно, че не си ме трогнала — рече й. — Напротив. Но наистина трябва да отида в Дадиче — заради теб и заради мен.
— Защо заради мен? За да ме откараш в Кат?
— Това и нещо повече. Харесва ли ти да сте под властта на дирдири, часки и уонки, да не говорим за пнумите?
— Не зная… не съм се замисляла за това. Нали все ни повтарят, че хората са уроди. Макар безумният крал Хопсин да твърдеше, че хората произхождат от далечна планета. Опита се да ги повика на помощ, но, разбира се, те не дойдоха. Това беше преди сто и петдесет години.
— Доста дълго време за чакане — съгласи се Рейт. Целуна я отново и тя му позволи, но не отвърна. Треската беше преминала.
— Чувствам се някак странно — чу я да шепне. — Всъщност не зная какво чувствам.
Стояха опрени на перилата й заслушани в звуците на странноприемницата — тих смях откъм залата за гости, плач на дете, строгия глас на майка му. Цветето на Кат въздъхна.
— Май е време да си лягам.
Рейт я задържа.
— Дерл.
— Да?
— Когато се върна от Дадиче…
— Никога няма да се върнеш от Дадиче. Сините часки ще те пленят и ще те използват за своите игри… Сега се опитай да поспиш и забрави, че съществувам.
Тя се прибра в стаичката. Рейт остана на балкона — в началото се проклинаше, после осъзна, че не би могъл да се държи по друг начин, освен ако беше съставен от нещо друго, а не от плът и кръв.
Решено: утре поема към Дадиче, където ще разбере какво му готви бъдещето.
8.
Нощта отмина и настъпи утрото — първо с ивица жълтеникава светлина, после с ярко сияние и накрая с появата на Карина 4269. Откъм кухнята полъхна мирис на запалени в огнищата дърва, придружен с дрънчене на съдове. Рейт се спусна в залата, където Анахо вече седеше на чаша чай. Рейт се присъедини към него и малко след това една прислужница постави на масата друга димяща чаша.
— Какво знаеш за Дадиче? — попита той.
Анахо топлеше дългите си бели пръсти над чашата.
— Градът е доста стар — съществува над двайсет хиляди години. Там е главният космодрум на часките, макар че напоследък не поддържат почти никакви връзки с родния си свят Годаг. Южно от Дадиче има заводи и фабрики, дори се осъществява известен търговски обмен между часките и дирдирите, макар и двете страни да го отричат. Какво ще търсиш в Дадиче? — дирдирчовекът втренчи в Рейт воднистосивите си очи.
Рейт не бързаше да отговори. Даваше си сметка, че няма да спечели нищо, ако разкрие картите си пред Анахо, когото все още преценяваше като неизвестна величина.
— Часките ми отнеха нещо, което е много важно за мен. Искам да си го върна, ако е възможно — отвърна накрая.
— Интересно — бе коментарът на Анахо, изречен с почти иронична нотка. — Успя да възбудиш любопитството ми. Какво биха могли да отнемат часките от един получовек, та да го накарат да пропътува няколко хиляди левги с надеждата да си го върне? И как се надяваш да си го вземеш, дори и да успееш да го откриеш?
— Мога да го открия. Проблемът е какво да правя след това.
