— Вероятно предявявате претенции към обявената награда?
Влезе икономът, прошепна нещо на помощника, който на свой ред предаде думите му на лорд Чизанте.
— Любопитно! — възкликна Чизанте. — Един от наследниците на Звездозлатните, кавалер на име Дордолио, също е дошъл, за да получи наградата.
— Отпратете го — предложи Рейт. — Познанията му по въпроса са повърхностни, както скоро ще узнаете.
— Значи дъщеря ми е мъртва?
— За мое голямо съжаление го потвърждавам. Удави се, след като в пристъп на душевно разстройство се нахвърли върху околните.
Лорд Чизанте повдигна рязко вежди.
— Тя се е поддала на аули?
— Предполагам, че да.
— Кога и къде се случи това?
— Преди три седмици, на борда на кога „Варгаз“, в средата на Драскадския океан.
Лорд Чизанте се отпусна в креслото. Рейт очакваше да го поканят, но никой не си направи труда. Той реши, че моментът не е подходящ да проявява самоинициатива. Лорд Чизанте заговори с пресипнал глас.
— Явно е преживяла дълбоко унижение.
— Трудно ми е да преценя. Аз й помогнах да избяга от жриците на Женското тайнство, след което я взех под мое покровителство и тя беше в безопасност. Цветето нямаше търпение да се завърне в Кат и ме помоли да я придружа, като ме увери, че ще мога да разчитам на вашето приятелство и благодарност. Но веднага щом поехме на изток, тя бе завладяна от мрачно настроение и както вече казах, когато пресичахме океана, се хвърли през борда.
Докато Рейт говореше, изражението на Чизанте се променяше под напора на различни чувства.
— И сега — поде той с безизразен глас, — когато дъщеря ми е мъртва при обстоятелства, които не бих искал да си представя, вие дотичахте тук, за да си получите наградата?
— Не знаех нищо за никаква награда — отвърна хладно Рейт. — Дойдох в Кат по няколко причини, една, от които е да се срещна с вас. Тъй като виждам, че не сте склонен да оцените правилно добронамерената ми постъпка, възнамерявам да си тръгна — Рейт кимна отривисто и се отправи към вратата. На прага спря и се обърна. — Ако ви интересуват още подробности относно дъщеря ви, говорете с Дордолио, когото срещнахме случайно в Коуд.
Той напусна помещението. Отвън го догониха прощалните думи на Чизанте:
— Какъв грубиян!
В преддверието го очакваше икономът, който този път го посрещна с трудно забележима усмивка. Той посочи с ръка един тъмен коридор:
— Оттук, господине.
Рейт не му обърна внимание. Той прекоси просторното фоайе и излезе оттам, откъдето бе влязъл.
7.
Рейт се отправи към Овала, размишлявайки за града Сетра и за странния темперамент на неговите обитатели. Беше принуден да признае, че планът за построяването на малък космически кораб, който в далечна Пера му се струваше съвсем осъществим, сега беше изправен пред провал. Беше разчитал на благодарността и подкрепата на господаря Син нефрит, а бе посрещнат враждебно. А и относно техническото развитие на яосите изпитваше известен песимизъм, дори само като оглеждаше машините, които се движеха по пътищата. Вярно, че работеха на задоволително ниво, но създаваха впечатление по- скоро за елегантност, отколкото за функционалност. Енергията се доставяше от широко разпространените енергоклетки, произвеждани от дирдирите, но ходовата част често бе нескопосано сглобена и шумна, което според Рейт говореше за немарливо и некомпетентно инженерно изпълнение. Нямаше две машини, които да си приличат, всяка като че ли бе рожба на индивидуална конструкция.
Почти е сигурно, мислеше си Рейт, че яоската технология ще се окаже неадекватна за неговите цели. Без достъп до стандартни компоненти, макси-минимални датчици, компютри, анализатори на Фурие, макрогазови генератори и хиляди други подобни инструменти, прибори, уреди, технически наръчници, да не говорим за добре подготвен персонал, конструирането на дори най-примитивен космически кораб щеше да е невъзможна задача — поне в рамките на един човешки живот…
Рейт стигна малък кръгъл парк, обрасъл с високи дръвчета, чиято кора бе мъхеста и черна, а листата наподобяваха червеникавокафява хартия. В центъра се издигаше масивен паметник. Десетина мъжки фигури, всяка въоръжена с някакъв инструмент или прибор, танцуваха вдъхващ страхопочитание обреден танц около женска статуя, която стоеше с вдигнати ръце и извърнато нагоре лице, изкривено от някакви силни чувства. Рейт не можа да определи какво точно изразява лицето. Възторг? Агония? Мъка? Блаженство? Каквото и да беше, паметникът му действаше потискащо, сякаш протягаше зловещи пипала до най-тъмните ъгли на съзнанието му. Композицията изглеждаше ужасно стара — може би на хиляда години? Рейт нямаше как да прецени. Наблизо преминаха малко момче и момиче. Те спряха и първо погледнаха Рейт, сетне насочиха вниманието си към зловещите танцуващи фигури и техните инструменти. Рейт поклати глава и продължи към „Ханът на пътешественика“. Нито Траз, нито Анахо го очакваха там. Все пак се оказа, че са запазили помещение — апартамент с четири стаи, чиито прозорци гледаха към Овала.
Рейт се изкъпа и си смени ризата. Когато слезе във фоайето, над Овала се спускаше здрач и хълмът бе озарен от големи сияещи глобуси в различни пастелни цветове. Траз и Анахо се приближаваха от другата страна на Овала. Рейт ги наблюдаваше с тъжна усмивка. Двамата бяха като куче и котка, едновременно различни и сходни, събрани от обстоятелства, които им налагаха да поддържат приятелски отношения.
Оказа се, че двамата са се натъкнали на едно място, известно като „алеята“, където кавалери уреждали помежду си въпроси, свързани с накърнената им чест. Само за един следобед те бяха станали свидетели на три дуела — без да се пролива почти никаква кръв, добави Траз с нескрито презрение.
— Ако питаш мене, цялата тази церемония е само за да изхабят излишната си енергия — обясни Анахо. — След поздравите и поклоните почти не остава време за истински бой.
— Тези яоси са по-странни дори от дирдирхората — отбеляза Рейт.
— Ха-ха! Позволи ми да възразя! Познаваш само един дирдирчовек. Мога да ти покажа хиляди и да те объркам окончателно. Но да вървим. Трапезарията е зад ъгъла. Ако не друго, храната тук е прилична.
Тримата вечеряха в просторно помещение, украсено с гоблени. Както обикновено Рейт не можа да установи какво яде, нито го интересуваше. Поднесоха жълтеникав бульон, леко подсладен, с плаващи люспи варена кора; бяло месо, подправено с венчелистчета; подобен на керевиз зеленчук, полят с лютив сос, сладкиши с аромат на мускус и смола, черни горски плодове, лъхащи на блато, и пенливо бяло вино, което щипеше небцето.
След като се нахраниха, тримата се прехвърлиха в съседната кръчма, за да пийнат. Сред клиентите имаше и неяоси, които, изглежда, използваха това място за срещи. Един от тях, едър старец с кожен калпак, попрекалил с пийването, втренчи поглед в лицето на Рейт.
— Поправи ме, ако греша. Помислих те за вект от Холангар, но после си викам, къде са му щипците? Не, казвам си, това е поредният урод, допълзял в таверната само за да потърси себеподобни.
— Не бих имал нищо против да открия себеподобните си — призна добродушно Рейт. — Нищо не би ме зарадвало повече.
— Брей, тъй ли било? И що за творение си тогаз? Не мога да туря етикет на личицето ти.
— Аз съм скитник от далечни страни.
— Не по-далечни от моята, която е най-отдалеченият бряг на Ворд, там, където нос Страх слага край на Шанизадия. Какви неща съм виждал, да знаеш! Нападението на Аркадия! Сражение с хората от морето! Помня един случай, когато се качихме в планината и изтрепахме скалните бандити… Бях съвсем, млад тогаз и ме биваше да въртя меча, а сега се трепя за яосите и си изкарвам прехраната туканка, макар животецът да не е толкоз лош.
— Сигурно си прав. Да не си техник?
