Хелсе се приближи и ги поздрави учтиво.
— Снощи, както вероятно се досещате, имах много неща да докладвам на лорд Чизанте. Той се надява, че молбата ти към него ще бъде разумна и ако е така, ще изпълни поисканото с радост. Препоръча ми да унищожим документите, които взехме от шпионина, и аз съм склонен да се съглася с него. Между другото, лордът предложи и други отстъпки.
— От какъв характер?
— Пропусна да уточни, но предполагам, че говореше за по-свободно тълкуване правилата на етикецията във връзка с твоето посещение в двореца Син нефрит.
— Повече се интересувам от документите, отколкото от лорд Чизанте. Ако желае да ме види, нека дойде тук, в странноприемницата.
Хелсе се разсмя.
— Защо ли не съм изненадан от отговора? Ако си готов, мога да те отведа в Южен Еброн, където ще потърсим някой локхар.
— Няма ли яоски книжници, които познават езика на уонките?
— Подобно занимание е най-малкото безполезно.
— Докато някой не поиска да му преведат документ.
Хелсе трепна едва забележимо.
— През сегашния цикъл утилитаризмът е чужда философия. Лорд Чизанте например ще сметне аргументите ти не само за неразбираеми, но и за отвращаващи.
— В такъв случай по-добре да не спорим повече по този въпрос — каза помирително Рейт.
Хелсе беше пристигнал с изключително елегантен екипаж: синя карета с шест алени колела, щедро украсена със златисти гирлянди. Отвътре бе като луксозен салон — със синьо-зелена тапицерия, бледосив килим и сводест покрив, облицован със зелена коприна. Седалките бяха меки, тапицирани с плюш, от всяка страна под прозорците от зелено стъкло имаше бюфет, предлагащ различни сладкарски изделия. Хелсе покани с изтънчен жест гостите да влязат — днес носеше костюм в зелено и сиво, сякаш за да се впише в декора на каретата.
След като седнаха, той натисна едно копче, вратата се затвори и стълбичката се прибра отдолу.
— Виждам, че лорд Чизанте може да отрича принципите на утилитаризма, но няма нищо против да се възползва от предимствата му — отбеляза Рейт.
— За механизма на вратата ли говориш? Той дори не знае за съществуването му. Винаги има някой наблизо, който да натисне бутона. Подобно на останалите представители на неговата класа, лордът докосва с ръка само неща, с които си играе или които му доставят удоволствие. Намираш го за странно? Няма значение. Трябва да приемеш яоската аристокрация такава, каквато е.
— Струва ми се, не се смяташ за член на тази аристокрация.
Хелсе се засмя.
— Нека го кажем по-тактично — просто харесвам това, което правя — той се наведе към замрежения отвор. — Към базара Южен Еброн.
Каретата потегли безшумно. Хелсе напълни изящните чаши със сироп и предложи сладкиши.
— Предстои ни да посетим нашия търговски район — източник на нашето богатство, макар темата да се смята прекалено вулгарна, за да бъде обсъждана.
— Странно — подсмихна се Анахо. — Дори най-изтънчените дирдири не са толкова префърцунени.
— Те са от друга раса — изтъкна Хелсе. — Ще кажете, че ни превъзхождат? Не съм съгласен. Уонките също не биха се съгласили, ако изобщо си направят труда да се занимават с подобен въпрос.
Анахо повдигна презрително рамене, но не отговори.
Каретата навлезе в търговския квартал на града — базара — и продължи из район с малки къщички, които се отличаваха с изключително разнообразие на стилове. Спряха на едно площадче с няколко тухлени кули. Хелсе посочи близката градина, в която седяха десетина мъже със странен вид. Носеха бели ризи и панталони и имаха дълги, спуснати свободно коси, които също бяха бели, в контраст с матовата им черна кожа.
— Локхари — обясни той. — Пътуващи механици от планините северно от езеро Фалас и Централен Кислован. Това не е естественият им цвят — известно е, че боядисват кожата си и избелват косите. Някои казват, че този обичай им бил наложен от уонките преди хиляди години, за да се различават от уонкоидите, които имат бяла кожа и черни коси. Във всеки случай те не се задържат на едно място, идват, наемат се на работа, получават добри пари, тъй като са изкусни в занаята си, а сетне си тръгват. Някои от тях, след като поработят в заводите на уонките, се преместват на север в Кат. Точно такива биха могли да разчитат уонкски документи или да говорят на техния език. Погледнете стареца, който играе там с детето — смятат го за специалист по всички въпроси, свързани с уонките. Навярно ще поиска солидна сума за услугата и за да не позволя да бъде по-лаком при следващата ни среща, ще си позволя да се пазаря с него. Почакайте ме, ако обичате, сега ще уредя този въпрос.
— Само за момент — спря го Рейт. — На съзнателно ниво съм убеден в твоята честност, но не мога да овладея сигналите, които изпраща подозрителното ми подсъзнание. Нека уредим въпроса заедно.
— Както желаеш — отвърна с лек поклон Хелсе. — Ще изпратя шофьора да го повика — той отново заговори в замрежения отвор.
— Нищо не пречи да бъдем измамени — промърмори недоволно Анахо, — ако двамата са се наговорили предварително.
Хелсе кимна с благоразумен вид.
— Надявам се, че скоро ще разсея съмненията ви.
Миг по-късно старецът застана пред каретата.
— Вътре, ако обичате — покани го Хелсе.
Старецът пъхна беловласата си глава през вратичката.
— Времето ми е ценно, какво искате от мен?
— Нещо, от което ще извлечете определена изгода.
— Изгода значи? Е, поне мога да ви изслушам — той влезе в каретата и се тръшна на седалката с доволно сумтене. Разнесе се остра миризма на гранясала помада. Хелсе се настани насреща му. Хвърли кос поглед на Рейт и произнесе:
— Обсъждането приключи. Не е нужно да се съобразяваш с инструкциите ми.
— Обсъждане? Инструкции? За какво говориш? — повдигна вежди влезлият, помислил, че става въпрос за него. — Сигурно ме вземаш за друг. Аз съм Зарфо Детуайлер.
Хелсе махна небрежно с ръка.
— Няма значение. Искаме да ни преведеш един уонкски документ, който може да ни насочи към скрито съкровище. Преведи го правилно и ще получиш част от печалбата.
— А, без тия! — Зарфо Детуайлер размаха черен пръст. — С удоволствие ще поделя част от наградата с вас, но в добавка искам сто секвина и никакви упреци, в случай че преводът не ви удовлетворява.
— За упреците съм съгласен. Но сто секвина неизвестно за какво? Това е абсурдно. Ето пет секвина и можеш да ядеш колкото искаш от сладките.
— Последното ще направя и бездруго — нали съм ваш гост? — Зарфо Детуайлер изсипа цяла шепа лакомства в устата си. — Сигурно ме смятате за калфа, след като ми предлагате пет секвина. Само трима души в цяла Сетра могат да ви кажат къде е горният край на уонкска идеограма. Но само аз бих могъл да разчета скрития й смисъл, след като пропилях трийсет години от живота си в заводите на Ао Хидис.
Пазарлъкът продължи, постепенно Зарфо Детуайлер склони на петдесет секвина и една десета от предполагаемата печалба. Хелсе даде знак на Рейт, който извади документите.
Зарфо Детуайлер взе листата, примижа, намръщи се и прокара пръсти през бялата си грива. Сетне ги погледна и заговори с нисък глас:
— Ще ви изнеса един малък и безплатен урок по уонкските средства за общуване. Уонките са странен народ, в много отношения са уникални. Мозъците им работят на импулси. Те виждат на импулси и мислят на импулси. Речта им също тече на импулси, тонове с различни вибрации, в които нерядко е скрит смисълът на изречението. Всяка идеограма отговаря на определен тон, което означава, че крие в себе си понятие. По тази причина, за да се преведе определен текст, налага се да се осмислят логически съставящите го идеограми. Дори уонките невинаги са точни в изразите си. Сега, за това, което ми носите — нека погледна.
