хрумне да го използва.
Здрачаваше се и в залата започна да се стъмва. Рейт разглеждаше Хелсе, чудейки се колко ще продължи хипнотичното състояние. Той въздъхна и му нареди:
— Изведи ни зад стените.
— Елате.
Хелсе поведе групата по улиците на сиво-черния град и най-сетне стигна една малка стоманена врата. Докосна бравата, вратата се плъзна встрани. В здрача зад нея се виждаше скална издатина.
Един по един те се промушиха през вратичката. Рейт се обърна към Хелсе.
— Десет минути след като докосна рамото ти, можеш да се върнеш към нормалното си състояние. Няма да си спомняш нищо от това, което се е случило през последния час. Разбра ли?
— Да.
Рейт докосна Хелсе по рамото, групата вече потъваше в сумрака. Преди да се скрият зад скалната издатина, Рейт погледна назад. Хелсе стоеше, където го бяха оставили и гледаше малко тъжно след тях.
16.
В един горски гъсталак бегълците най-сетне се предадоха на пълното изтощение и налягаха на тревата с куркащи от глад стомаси. На светлината на двете луни Рейт претърси околностите и набра шепа пътничета — първото им ядене от два дена насам. Поосвежени, те продължиха в мрака нагоре по билото. Когато излязоха на върха, погледнаха назад, към мрачния силует на Ао Хана на фона на озареното от лунна светлина небе. Постояха така няколко минути, всеки унесен в мислите си, сетне продължиха на север.
На сутринта, след като закусиха печени гъби, Рейт развърза кесията си.
— Експедицията ни се провали. Както ви обещах, всеки от вас ще получи по още пет хиляди секвина. Приемете ги заедно с благодарността ми за вашата лоялност.
Зарфо пое неохотно пурпурните снопчета и ги разлисти с мазолести пръсти.
— Винаги съм се старал да бъда честен човек и ще ги взема само защото такова беше условието на договора.
— Искам да те попитам нещо, Адам Рейт — заговори Яг Яганиг. — Ти каза на уонка, че идваш от далечен свят, където се е зародило човечеството. Вярно ли е това?
— Точно както го казах на уонка.
— И все пак, наистина ли идваш от далечна планета?
— Да. Въпреки че сега Анахо ще се подсмихне презрително.
— Разкажи ни нещо за тази планета.
Рейт говори около час, докато другарите му седяха мълчаливо край огъня.
Анахо пръв се покашля многозначително.
— Не подлагам на съмнение твоята искреност. Но както сам казваш, историята на Земята е доста кратка, сравнена с тази на Тчай. Очевидно е, че в далечното минало дирдирите са посещавали Земята и са оставили там колония, от която произлизат всички днешни жители на тази планета.
— Бих могъл да докажа, че не си прав — отвърна Рейт, — ако начинанието ни бе успяло и ние бяхме отлетели за Земята.
Анахо разрови огъня с пръчка.
— Интересно… дирдирите, естествено, не биха продали, нито преотстъпили някой от космическите си кораби. Кражбата, която опитахме при уонките, там ще е невъзможна. И все пак в голямата корабостроителница на Сивиш могат да се намерят всякакви части — срещу заплащане или по договорка. Необходимо е само да имаш достатъчно секвини.
— Колко ще бъде „достатъчно“? — попита Рейт.
— Неколкостотин хиляди секвина могат да направят чудеса.
— Без съмнение. В момента обаче разполагам с една стотна от това.
Зарфо му подхвърли своето снопче.
— Вземи. Боли ме, сякаш са ми отрязали ръката. Но нека това бъдат първите пари в касата.
Рейт му върна парите.
— В момента само ще изтропат кухо на дъното.
Тринайсет дни по-късно групата най-сетне се спусна от Инфнетите при Блалаг, където се качиха на моторен фургон и се прибраха в Смаргаш.
Три дена Рейт, Анахо и Траз засищаха глада и недоспиването си и се развличаха с гледането на танците на площада. Вечерта на третия ден ги посети Зарфо.
— Загладили сте косъма, гледам. Чухте ли новините?
— Какви новини?
— Първо, купих си чудесно парче земя на брега на река Уисфер, с пет стройни келдъра, три псили, една аспонистра, да не говорим за чайлинака. Там ще доживея остатъка от дните си — освен ако не ме изкушите с някое друго приключение. Второ, тази сутрин в Смаргаш се прибраха двама техници от Ао Хидис. Големи промени витаят във въздуха! Уонкоидите напускат крепостта, изглежда са били прогонени и сега живеят в колиби с черните и пурпурните. Май уонките вече не ги смятат за свои дружки.
Рейт се засмя.
— В Дадиче открихме чуждоземна раса, която експлоатираше хората. В Ао Хидис пък човеци експлоатираха иноземци. И на двете места сега настъпиха промени. Анахо, кога най-сетне ще се отървеш от заблужденията си и ще повярваш на разума?
— Нужна ми е демонстрация, не думи. Отведи ме на Земята.
— Едва ли бихме могли да идем пеш до там.
— В голямата корабостроителница на Сивиш има десетки космически кораби, които се нуждаят само от известен ремонт и замяна на частите.
— Да, но откъде да се сдобием със секвини?
— Не зная — въздъхна Анахо.
— Нито пък аз — добави Траз.
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4591
Издание:
Джак Ванс. Градът на часките. Слуги на уонките
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-585-929-8
1
Непреводима дума, приблизително: мъж, който е опетнил и опозорил емблемата си и следователно е изопачил своята съдба. — Б.а.
2
Подобна прекомерна и излишна натруфеност в апаратурата на часките не е нито рожба на стремежа им към естетичност, нито цели да прикрие истинските й функции, а изразява по-скоро тяхната вманиачена привързаност към сложните конструкции. Дори придържащите се към чергарски начин на живот зелени
