— Там ли? — Аз посочих към светлините на моста, които се виждаха през прозорците на хотелската стая. — В Бей Сити?
Мохиканът бе изгледал Ортега малко странно, когато тя остана, докато всички други полицаи напускаха „Хендрикс“. Тя го отпрати с още една заръка незабавно да прибере Кадмин на съхранение, после двамата се качихме горе. Почти не погледна отлитащите патрулни коли.
— В Бей Сити, по Източното крайбрежие, може би дори в Европа. — Ортега отпи глътка кафе и примижа от щедрата доза уиски, която хотелът бе прибавил по нейна молба. — Няма значение. Важна е компанията. Да има репутация. Да застрахова още от зората на зареждането. Мистър Кадмин желае да получи застрахователна полица и след дълъг пазарлък относно условията сключва договор. Разбираш ли, всичко трябва да изглежда почтено. Това е застрахователна измама, само че става дума за нещо повече от пари.
Аз се облегнах откъм моята страна на перваза. Апартамент „Наблюдателницата“ заслужаваше името си. И трите стаи имаха изглед към града и морето на север или на запад, а площадката върху перваза на прозореца в хола заемаше около една пета от общата площ и беше покрита с безумно шарени меки възглавници. Аз и Ортега седяхме един срещу друг с цял метър свободно пространство между нас.
— Добре, това е първият екземпляр. А после?
Ортега сви рамене.
— Нещастен случай.
— В Улан Батор?
— Точно така. Дими се врязва с пълна скорост в електрически стълб, пада от прозореца на хотела или нещо подобно. Местен търговски агент прибира приставката и срещу солиден подкуп прави копие. В съответствие с договора „Солар Картрайт“ или „Лойдс“ изпраща Дими (в дигитален вид) до своята клонингова банка и го зарежда в чакащия носител. Благодарим, сър. Беше ни много приятно да работим с вас.
— Междувременно…
— Междувременно търговският агент купува на черния пазар друг носител, вероятно пациент в кома от някоя тамошна болница или току-що прибран наркоман без сериозни увреждания. Полицията в Улан Батор изкарва луди пари от такива сделки. Агентът изтрива съзнанието на носителя, зарежда копието и Дими просто си тръгва. Хваща суборбитален полет до другия край на света и отива да си свърши работата в Бей Сити.
— Май не ги хващате често.
— Почти никога. Работата е там, че трябва да спипаш и двата екземпляра на местопрестъплението — или мъртви както сега, или задържани за някакво провинение според Наказателния кодекс на ООН. Без санкции на ООН нямаш законно право да зареждаш от живо тяло. А в безизходно положение двойникът просто се гръмва в тила и приставката става на прах, преди да го арестуваме. Виждала съм подобни случаи.
— Доста сериозно. Какво е наказанието?
— Изтриване.
—
Ортега кимна. Устните й трепнаха леко, сякаш готови всеки момент да се разтегнат в мрачна усмивка.
— Да, прилагаме го. Възмутен ли си?
Замислих се. За някои престъпления в Корпуса се полагаше изтриване — най-вече за дезертьорство или отказ да се изпълни заповед в бойни условия — но не бях виждал да я изпълняват. Да си плюеш на петите просто е невъзможно след цялата ни психическа обработка. А на Харлановия свят изтриването бе отменено десетина години преди да се родя.
— Малко е старомодно, не смяташ ли?
— Да не би да ти е криво за онова, което ще сполети Дими?
Плъзнах език по раничките в устата си. Помислих за студеното метално кръгче и поклатих глава.
— Не. Но нима то спира хора като него?
— Има още няколко вида тежки престъпления, но за повечето от тях се полагат два-три века на склад.
По изражението на Ортега личеше, че идеята за толкова меки присъди не й допада.
Оставих кафето и посегнах за цигара. Движенията бяха автоматични, а се чувствах твърде изморен, за да им преча. Предложих на Ортега, но тя отказа. Погледнах я с присвити очи и докоснах с връхчето на цигарата запалителната ивица върху пакета.
— На колко години си, Ортега?
Тя ми отвърна със същия поглед.
— На трийсет и четири. Защо?
— Никога не си била дигитализирана, а?
— Е, преди няколко години ми правиха психохирургия, но ме върнаха само след два дни. Иначе не. Не съм престъпник и нямам пари за подобно пътуване.
Издишах първата глътка дим.
— Малко си докачлива на тази тема, нали?
— Както казах, не съм престъпник.
— Така е. — Спомних си за последния път, когато видях Вирджиния Видаура. — Ако беше, нямаше да смяташ, че да те прехвърлят двеста години напред, е толкова меко наказание.
— Не съм го казала.
— То се подразбира.
Нямах представа какво ме кара да забравя, че Ортега представлява закона, но все пак нещо ме караше. Нещо се трупаше в пространството между двама ни — нещо като статичен заряд, нещо, което навярно щях да си изясня, ако емисарската ми интуиция не бе толкова замъглена от прехвърлянето в нов носител. Каквото и да бе, то изведнъж просто се изпари. Разкърших рамене и свирепо засмуках цигарата. Нуждаех се от сън.
— Кадмин е скъп, нали? При толкова разходи, толкова рискове, трябва да взима скъпо.
— Около двайсет бона на удар.
— Значи Банкрофт не е извършил самоубийство.
Ортега вдигна вежди.
— Твърде бърз извод за човек, който току-що е пристигнал.
— Я стига! — Аз пуснах насреща й облак дим. — Ако беше самоубийство, кой, по дяволите, е платил двайсет бона за удара срещу мен?
— Ти си всеобщ любимец, нали?
Приведох се напред.
— Не. На много места съм мразен, но не от хора с подобни пари и подобни връзки. Не съм чак от такава класа, че да си създам врагове на това ниво. Който и да е пратил Кадмин, знае, че работя за Банкрофт.
Ортега се ухили.
— Не беше ли споменал, че не са те нарекли по име?
Замазах положението, доколкото можех.
— Те знаеха кой съм. Хора като Кадмин не се мотаят по хотелите да грабят случайни туристи. Не ставай наивна, Ортега.
Тя изчака раздразнението ми да се разсее в тишината, преди да отговори:
— Значи според теб онова с Банкрофт също е било удар. Може би. И какво?
— Трябва да подновиш разследването.
— Май не разбираш от дума, Ковач. — Тя ми отправи усмивка, от която въоръжен престъпник би замръзнал на място. — Случаят е приключен.
Аз уморено облегнах гръб на стената и я загледах през пушека. Накрая казах:
— Знаеш ли, когато одеве пристигнаха твоите хора, един от тях ми показа значката си за момент, само
