— Вашата гостенка напусна хотела.
— Благодаря — казах разсеяно аз и смачках цигарата в пепелника. — Може ли да заключиш вратата и да блокираш достъпа с асансьорите до този етаж?
— Разбира се. Желаете ли да ви уведомявам за влизане на външни лица в хотела?
— Не. — Прозинах се като змия, която опитва да нагълта яйце. — Просто не пускай никого тук. И никакви телефонни обаждания през следващите седем часа и половина.
Изведнъж се почувствах толкова изморен, че едва успях да смъкна дрехите, преди сънят да ме погълне. Преметнах летния костюм на Банкрофт върху облегалката на едно кресло и пролазих върху огромното легло с пурпурни чаршафи. Повърхността на леглото трепна за миг, докато се пригоди към теглото и размерите на моето тяло, после ме обгърна гальовно. От чаршафите долиташе лек, екзотичен аромат.
Без особен ентусиазъм опитах да мастурбирам, като си представях сладострастните телесни извивки на Мириам Банкрофт, но вместо това непрекъснато виждах бледото тяло на Сара, надупчено от автоматни куршуми.
И сънят ме погълна.
7.
„Руините са обгърнати в сянка и кървавото слънце залязва сред хаос от багри зад далечните хълмове. Над мен меки, тумбести облаци панически бягат към хоризонта като китове от харпун и вятърът плъзга алчни пръсти през дърветата покрай улицата.
Иненининенининенин…
Познавам това място.
Подбирам си път между разбитите стени на руините, като се мъча да не ги докосвам, защото при всеки допир от тях долитат приглушени изстрели и писъци, сякаш незнайният конфликт, който е опустошил този град, лежи погълнат в оцелялата зидария. Същевременно крача много бързо, защото нещо ме гони — нещо, което не се бои да докосва руините. Мога съвсем точно да определям движението му по прилива от викове и стрелба, прииждащ зад мен. То ме догонва. Опитвам се да ускоря крачка, но сякаш железен обръч стяга гърдите и гърлото ми.
Джими де Сото излиза иззад стърчащите останки от рухнала кула. Не съм особено изненадан да го видя тук, но трепвам от вида на обезобразеното му лице. Той се ухилва с остатъците от устни и полага ръка върху рамото ми. Опитвам се да не отскоча.
— Лейла Бегин — казва той и кимва към мястото, откъдето идвам. — Пусни това име при оная префърцунена адвокатка на Банкрофт.
— Ще го пусна — обещавам аз и минавам покрай него. Но дланта остава на рамото ми, което би трябвало да означава, че ръката му се разтяга зад мен като восък. Спирам, смутен от болката, която това навярно му причинява, но той пак е съвсем близо до рамото ми. Отново тръгвам напред.
— Няма ли да спреш и да се биеш? — пита небрежно той, продължавайки да се движи до мен, макар че не забелязвам да крачи.
Аз разпервам длани.
— С какво?
— Трябваше да се въоръжиш, приятел. Крайно време е.
— Вирджиния ни казваше да не се поддаваме на слабост към оръжията.
Джими де Сото изсумтява презрително.
— Да, и гледай сега докъде стигна тъпата кучка. Сто години без право на помилване преди осемдесетата.
— Не можеш да знаеш това — казвам разсеяно аз, защото вниманието ми е насочено най-вече към шума на преследвача. — Ти умря много години по-рано.
— Я стига, кой умира истински в днешно време?
— Опитай се да го кажеш на някой католик. Така или иначе, ти умря наистина, Джими. Безвъзвратно, доколкото си спомням.
— Какви са тия католици?
— Друг път ще ти разправям. Случайно да имаш цигари?
— Цигари ли? Какво е станало с ръката ти?
Прекъсвам безсмисления разговор и поглеждам ръката си. Белезите по нея са се превърнали в прясна рана, от която блика кръв и се стича към китката. Значи всичко е ясно…
Посягам към лявото си око и докосвам под него влага. По пръстите ми полепва кръв.
— Късметлия — заявява мъдро Джими де Сото. — Не са улучили очната кухина.
Той разбира от тия работи. Лявата му очна кухина зее като яма, запълнена с лепкава каша. Само това оставаше, след като бе изтръгнал окото си с пръсти. Никой не разбра що за халюцинации са го мъчили. Докато измъкнат по дигитален път Джими и всички останали от плацдарма на Иненин, вирусът на защитниците вече бе съсипал умовете им безвъзвратно и психохирургията се оказа безсилна. Програмата беше толкова заразна, че клиниката дори не посмя да задържи останките за изследване. Днес от Джими де Сото е останал само един запечатан диск с надпис «СИЛНО ЗАРАЗНИ ДАННИ» нейде в мазето под щаба на Емисарския корпус.
— Трябва да сторя нещо — казвам аз малко отчаяно.
Звуците, които моят преследвач изтръгва от стените, вече се раздават в опасна близост. Крайчецът на слънчевия диск потъва зад хълмовете. По лицето и ръката ми блика кръв.
— Подушваш ли? — пита Джими и вдига лице в студения въздух. — Променят ни.
— Какво?
Но още преди да довърша резкия си въпрос, аз също усещам мириса. Свеж, ободряващ аромат, донякъде като онзи на чаршафите в «Хендрикс», но с някаква едва доловима разлика от упадъчното ухание, сред което заспах, само за да…
— Трябва да тръгвам — казва Джими и тъкмо искам да го попитам къде отива, когато осъзнавам, че има предвид мен и че аз съм…“
Буден.
Отворих очи и видях един от шантавите стенописи в хотелската стая. Стройни девици по туники припкат из зелена ливада, осеяна с жълти и бели цветя. Навъсих се и впих пръсти в загрубелия белег под лакътя си. Нямаше кръв. Тази мисъл окончателно ме разбуди и аз седнах върху грамадното пурпурно легло. Промяната в аромата, която първоначално ме бе тласнала към събуждането, се оказа съвсем естествена — мирис на кафе и топъл хляб. „Хендрикс“ бе измислил обонятелен вариант на класическия телефонен звън. В сумрачната стая нахлуваше светлина през тесен процеп в поляризираното стъкло.
— Имате посетителка — съобщи бодро гласът на „Хендрикс“.
— Колко е часът? — изграчих аз. Гърлото ми сякаш беше намазано със заледено лепило.
— Десет и шестнайсет минути местно време. Спахте седем часа и четирийсет и две минути.
— А посетителката?
— Уму Прескот — каза хотелът. — Ще желаете ли закуска?
Станах от леглото и се отправих към банята.
— Да. Кафе с мляко, добре изпечено бяло месо и някакъв плодов сок. Можеш да поканиш Прескот горе.
Докато на вратата се позвъни, аз вече си бях пуснал душ и джапах през апартамента, облечен в искрящо син халат със златни ширити по краищата. Взех си закуската от сервизния люк и като го крепях на една ръка, отидох да отворя вратата.
Уму Прескот се оказа едра и внушителна африканка, с два сантиметра по-висока от мен. Косата й беше сплетена на плитчици с десетки овални мъниста в седем-осем от любимите ми цветове, а по скулите й имаше някаква абстрактна татуировка. Стоеше на прага, облечена в бледосив костюм и дълго черно палто с вдигната яка, и ме гледаше със съмнение.
— Мистър Ковач.
— Да, заповядайте. — Аз оставих подноса върху неоправеното легло. — Ще желаете ли закуска?
