затворените врати на първите четири кабини. Из въздуха се носеше тежък, глух ритъм, проникващ в кръвта. Влязох в петата кабина, затворих вратата, пъхнах няколко банкноти в процепа върху пулта и пристъпих към матовата стъклена преграда.
— Луиз?
Извивките на тялото й връхлетяха срещу стъклото, гърдите се сплескаха. Вишневата лампичка в кабината хвърляше по нея ивици светлина.
— Луиз, аз съм Айрин. Майката на Лизи.
През стъклото зърнах някакво тъмно петно между гърдите й. Неврохимията веднага ме накара да се напрегна. После преградата плъзна настрани и тялото на жената падна в ръцете ми. Над рамото й изникна пистолет с широко дуло, насочен в главата ми.
— Не мърдай, скапаняк — изрече напрегнат глас. — Направиш ли едно погрешно движение, моментално ти пръсвам тиквата, а приставката ти ще стане на прах.
Замръзнах. Напрежението в гласа граничеше с паника. Много опасна комбинация.
— Точно така. — Вратата зад мен се отвори, от коридора нахлу музика и в гърба ми опря второ оръжие. — А сега я пусни долу съвсем бавно и се изправи.
Внимателно отпуснах тялото върху сатенения под и пак се изправих. В кабината лумна ярка бяла светлина. Червената лампичка примига и изгасна. Вратата зад мен се затръшна, заглушавайки музиката. Отпред се приближи висок рус мъж в прилепнал черен костюм, който стискаше с побелели пръсти квантов бластер. Устните му бяха плътно стиснати, а сред бялото на очите му се тъмнееха зеници, разширени от химически стимуланти. Пистолетът отзад ме побутна в гърба, а русият продължаваше да напредва, докато дулото на бластера притисна долната ми устна към зъбите.
— Кой си ти, мътните да те вземат? — изсъска той.
Извъртях глава настрани, за да мога да отворя уста.
— Айрин Елиът. Дъщеря ми работеше тук.
Русият направи още крачка напред. Дулото плъзна надолу и се озова под брадата ми.
— Лъжеш — тихо каза той. — Имам приятел в хранилището и той ми каза, че Айрин Елиът още е там. Разбра ли сега? Проверихме тъпотиите, дето си ги пробутал на тая глупачка.
Той подритна неподвижното тяло на пода и аз погледнах надолу с крайчеца на окото си. В ярката бяла светлина по кожата й личаха следи от мъчения.
— А сега искам много внимателно да обмислиш следващия си отговор. Защо разпитваш за Лизи Елиът?
Плъзнах поглед покрай цевта на бластера към изкривеното лице зад него. Не беше изражение на наемен убиец. Издаваше твърде много страх.
— Лизи Елиът ми е дъщеря, боклук такъв, а ако твоят приятел в хранилището наистина имаше достъп, щеше да знае защо според досието още се водя там.
Пистолетът отзад притисна още по-силно, но русият неочаквано се отпусна. На устните му трепна примирена усмивка. Той отпусна бластера.
— Добре — каза той. — Дийк, бягай да доведеш Октай.
Зад гърба ми някой се измъкна от кабината. Русият размаха пистолета.
— Ти сядай в ъгъла.
Тонът му беше разсеян, почти небрежен.
Усетих как пистолетът се отдръпна от гърба ми и покорно седнах. Докато се настанявах на сатенения под, мислено прецених шансовете. Дийк го нямаше, но оставаха трима. Първо русият, после една жена в синтетичен носител с жълтеникава азиатска кожа, въоръжена с втори бластер, чието дуло бе оставило отпечатък на кръста ми, и накрая едър негър, въоръжен единствено с парче водопроводна тръба. Никакъв шанс. Това не бяха уличните акули, с които се сблъсках на Деветнайсета улица. От тях лъхаше студена целенасоченост и цялата сцена напомняше евтин вариант на сблъсъка ми с Кадмин в хотела.
За момент погледнах синтетичната жена и в главата ми трепна неприятен въпрос, но веднага го отхвърлих. Дори ако бе успял да се измъкне от обвиненията на Ортега и да си намери носител, Кадмин познаваше ситуацията. Знаеше кой го е наел и кой съм аз. Лицата, които ме зяпаха от трите страни на биокабината, доказваха с израженията си, че нищо не знаят.
Плъзнах поглед по обезобразения носител на Луиз. Доколкото можех да преценя, бяха нацепили кожата на бедрата й, а след това бяха разтегляли раните, докато се разкъсат. Просто, грубо и много ефикасно. Вероятно я бяха заставили да гледа, комбинирайки болката с ужаса. Да гледаш как вършат с тялото ти такива неща е отвратително преживяване. Религиозната полиция на Шария често използваше метода. Луиз едва ли щеше да преодолее травмата без психохирургия.
Русият видя накъде гледам и мрачно кимна, сякаш бях съучастник в тази жестокост.
— Искаш ли да знаеш защо още не сме й пръснали черепа?
Бавно вдигнах очи към него.
— Не. Виждаш ми се доста зает човек, но все ще намериш време и за това.
— Защото няма смисъл — продължи той спокойно. Наслаждаваше се на момента. — Нашата Анемона е католичка. Трето или четвърто поколение, така казват момичетата. Оставила е диск с клетвена декларация за отказ от съживяване, заверена от Ватикана. Имаме доста такива момичета. Понякога е страшно удобно.
— Много говориш, Джери — каза жената.
Русият стрелна очи към нея, но отговорът остана зад подвитите му устни, защото двама мъже, вероятно Дийк и Октай, се провряха в тясната кабина, придружени от нова музикална вълна откъм коридора. Прецених с поглед Дийк и го включих в категорията на негъра с тръбата — мускули без мозък. После се завъртях към спътника му, който ме гледаше втренчено. Сърцето ми трепна. Октай беше монголецът.
Джери кимна към мен.
— Той ли е?
Октай бавно кимна и по широкото му лице се разля дива победна усмивка. Увиснали край тялото, масивните му ръце свиваха и отпускаха пръсти. Изпълваше го тъй мощна омраза, че едва дишаше. Счупеният му нос беше наместен калпаво, но това ми се струваше недостатъчно, за да породи подобна ярост.
— Добре, Райкър. — Русият леко се приведе напред. — Искаш ли да промениш историята? Искаш ли да ми кажеш какви ги вършиш тук?
Говореше на мен.
Дийк плю в ъгъла на кабината.
— Не знам за какво ми говориш — произнесох отчетливо аз. — Ти направи от дъщеря ми проститутка, а после я уби. И затова ще те убия.
— Едва ли ще имаш такава възможност — каза Джери, който клечеше срещу мен и гледаше пода. — Дъщеря ти беше тъпа и вятърничава малка мръсница, дето си мислеше, че може да ме върже и да… — Той млъкна и изненадано поклати глава. — Ама какви ги дрънкам? Виждам те с очите си и пак се хващам на въдицата. Признавам, Райкър, много те бива. — Той подсмръкна. — Сега за последен път ще те попитам с добро. Може пък и да се споразумеем. След това ще те пратя при едни много печени приятели. Нали ме разбираш?
Бавно кимнах.
— Добре. Ето въпроса, Райкър. Какво търсиш в Лизниград?
Вгледах се в лицето му. Дребен мошеник, който си въобразява, че има дебели връзки. Нищо нямаше да узная от него.
— Кой е Райкър?
Русият отново наведе глава и се загледа в пода между краката ми. Не изглеждаше много доволен от онова, което трябваше да извърши. Накрая въздъхна, леко кимна и се изправи. Избръска праха от коленете си.
— Добре, щом си решил да ставаш герой. Но не забравяй, че ти предложих избор. — Той се обърна към синтетичната жена. — Разкарай го оттук. Не искам следи. И им кажи, че едва ли ще измъкнат нещо от този носител.
