Виртуалност. Бяха преровили паметта ми, за да измъкнат всичко това. През цялата си дълга кариера, изпълнена с човешки страдания, най-неприятни спомени имах от Шария. А шарийската религиозна полиция се славеше с виртуалните си програми за разпит почти колкото Анджин Чандра с порнографско-пилотските си картини. И сега на тази жестока, виртуална Шария ме бяха заредили в женско тяло.
Една вечер, когато се бяхме напили, Сара ми каза: „Жените са расата, Так. Такава е истината. Мъжете са само мутанти с повече мускули и двойно по-малко нерви. Машини за бой и чукане“. Собствените ми преживявания в тела от другия пол подкрепяха тази теория. Да бъдеш жена бе преживяване, несравнимо с мъжкото битие. Усещането за допир ставаше много по-плътно, осигуряваше със средата взаимодействие, което мъжката плът сякаш инстинктивно избягва. За мъжа кожата е преграда, защита. За жената — контактен орган.
Това си имаше и неудобства.
Като цяло жените издържат повече на болка, но менструалният цикъл всеки месец ги вкарва в период на тежка депресия.
Нямах неврохимия. Вече бях проверил.
Нямах обработка за бойни изкуства, нито агресивен рефлекс.
Нищо.
Върху младата плът нямаше дори мазоли.
Вратата се отвори с трясък и аз подскочих. По кожата ми отново изби пот. В стаята влязоха двама брадати мъже с очи като нажежени ахати. Заради жегата и двамата бяха облечени в широки памучни халати. Единият държеше руло лепенки, другият малка бензинова лампа. Нахвърлих се върху тях просто за да освободя парализиращия ефект на паниката и да овладея поне донякъде натрупаната безпомощност.
Онзи с лепенките отби крехките ми ръце и ме зашлеви през лицето. Ударът ме събори на пода. Останах да лежа с изтръпнало лице, усещайки в устата си вкус на кръв. Единият сграбчи ръката ми и с едно дръпване ме изправи. Смътно видях лицето на другия, който ме беше ударил. Опитах да се съсредоточа върху него.
— И тъй, започваме — каза той.
Замахнах към очите му с ноктите на свободната си ръка. Емисарското обучение ми даде бързина да достигна целта, но нямах добър контрол и не улучих. На бузата му изникнаха две кървави бразди. Мъжът трепна и отскочи назад.
— Скапана пичка — изръмжа той, като вдигна ръка към одраното и огледа кръвта по пръстите си.
— Я стига — избъбрих аз с незасегнатия ъгъл на устните си. — И това ли трябва да включим в сценария? Само защото
Млъкнах на средата на изречението. Онзи се усмихна доволно.
— Значи
Този път той ме удари точно под гръдния кош. Въздухът изхвръкна от парализираните ми дробове. Прегънах се върху ръката му като мокра дреха и рухнах на пода, опитвайки да си поема дъх. От гърлото ми излиташе само глух скърцащ звук. Докато се гърчех на дюшемето, нейде високо горе онзи взе лепенките от другия мъж и размота около една педя. Лентата се отлепваше с гнусно пращене като одрана кожа. Той я откъсна със зъби, клекна до мен и залепи дясната ми китка на пода, изпъната над главата. Аз се мятах като от токов удар и му трябваше известно време, за да повтори процеса и с другата ми ръка. Усетих желание да крещя, което не бе мое. Потиснах го. Нямаше смисъл. Трябваше да си пестя силите.
Подът беше неприятно корав под меката кожа на лактите ми. Чух стържещ звук и извърнах глава. Вторият мъж придърпваше две табуретки. Докато онзи, който ме бе ударил, прикрепваше краката ми широко разтворени, наблюдателят седна, извади пакет цигари и изтръска една. Като ме гледаше с широка усмивка, той лапна цигарата и посегна към бензиновата лампа. Когато другият отстъпи да огледа работата си, той му предложи пакета. Онзи отказа. Пушачът сви рамене, запали бензиновата лампа и изви глава да приближи цигарата към пламъка. После леко размаха ръка и пусна облаче дим във въздуха над мен.
— Ще ни разкажеш всичко, което знаеш за заведението на Джери и Елизабет Елиът.
Бензиновата лампа тихичко съскаше и бълбукаше в смълчаната стая. През високия прозорец нахлуваха слънчеви лъчи и заедно с тях долитаха едва доловимо звуците на оживения град.
Започнаха с краката ми.
„Писъците не спират и не спират, по-мощни и по-пискливи, отколкото съм допускал, че може да издаде човешко гърло. Разкъсват слуха ми. Пред очите ми танцуват червени линии.
Иненининенининенин…
Джими де Сото, залитайки, идва към мен. Без бластер. Притиска лепкави длани към лицето си. Писъците излитат от олюляващото се тяло и за момент съм готов да повярвам, че всъщност това е звукът на сигнала му за заразяване. Инстинктивно поглеждам брояча на рамото си, после през мъчителните крясъци долита задавено късче от разбираема дума и аз осъзнавам, че това е той.
Той стои почти изправен — идеална мишена за снайперисти дори сред хаоса на бомбардировката. Хвърлям се през откритото пространство и го повалям зад някаква разрушена стена. Когато го преобръщам по гръб, за да видя какво е станало с лицето му, той все още пищи. Насила издърпвам ръцете му и в полумрака насреща ми зейва празната кухина на лявото око. По пръстите му все още полепват късчета от ципестата мембрана.
— Джими, Джими, по дяволите, какво…
Писъкът не спира, мъчителен като стържене по стъкло. С цялата си сила едва го удържам да не посегне към другото око, което бясно се върти в орбитата. По гръбнака ми пробягва леден хлад, защото разбирам какво е станало.
Вирусен удар.
Преставам да крещя на Джими и надавам вик назад по редицата.
— Санитар! Санитар! Спешен презапис! Вирусен удар!
И светът сякаш рухва, докато чувам как собственият ми вик кънти над предмостието на Иненин.“
По някое време те оставят сам да се свиваш около раните си. Винаги го правят. Така имаш възможност да мислиш какво са ти сторили и което е по-важно — какво още не са. Трескавите видения за предстоящото са почти толкова мощни инструменти в ръцете им, колкото клещите и нажеженото желязо.
Когато ги чуеш да се завръщат, ехото от стъпките им поражда такъв страх, че повръщаш малкото жлъчка, останала в стомаха ти.
Представете си мозаечна спътникова снимка на град в мащаб 1:10000. Тя би заела цяла стена, тъй че се отдръпнете на разстояние. Някои неща си личат от пръв поглед. Дали градът се е развил планомерно, или е израснал като живо същество, отговаряйки на променливите изисквания век подир век? Бил ли е някога укрепен и дали има укрепления днес? Край морето ли е? Ако погледнете по-отблизо, ще узнаете повече. Къде минават основните пътища, има ли космодрум за междупланетни совалки, има ли паркове. Ако сте опитен картограф, може би дори ще определите донякъде движението на гражданите. Кои градски зони са предпочитани, какви проблеми може да има с транспорта и дали напоследък градът е пострадал сериозно от бунтове или бомбардировки.
Но има и неща, които никога няма да узнаете от снимката. Колкото и да увеличавате подробностите, няма да разберете дали напоследък нивото на престъпност се повишава и по кое време си лягат хората. Фотографията няма да ви каже дали кметът планира да разруши стария квартал, дали полицаите са подкупни, или какви странни неща стават на улица „Ангелска“ петдесет и едно. А фактът, че можете да разглобите мозайката квадрат по квадрат, да я пренесете и да я сглобите другаде, изобщо няма да ви помогне. Някои неща се разбират само ако влезете в града и поговорите с местните жители.
Дигиталното съхранение не премахна потребността от разпити, то просто върна нещата към първоосновата. Дигиталният човешки ум е като обикновена снимка. Не можете да хванете отделните мисли, също както сателитната фотография не засича живота на отделните хора. Един добър психохирург може да определи по-сериозните травми според модела на Елис и да изкаже предположения какво трябва да се направи. Но в крайна сметка му се налага да създаде виртуална среда, където да консултира пациента и сам
