Двойна заплаха

останали, вероятно щях да я завлека скришом на горния етаж, за да й покажа моя лазерен меч.

За пръв път откакто излизахме заедно, бяхме успели да синхронизираме графиците си поне за няколко дни. Показах се на предната врата, като си подсвирквах шумно края на първия хит на Стиви Уондър: „Довиждане, довиждане, довиждане…“. Думите бяха запечатани в сърцето ми — една от многобройните ми дарби.

Смигнах на Бри и я целунах по бузата.

— Винаги ги оставяй засмени — заявих.

— Или поне объркани — парира тя и ми смигна в отговор.

Нашата цел — Катоктин Маунтин Парк в Мериленд — се намираше на източния склон на Апалачите, не много далеч от Вашингтон. Планините навярно бяха най-вече известни с града Кемп Дейвид, но Бри знаеше едно място, удобно за къмпинг за обикновени простосмъртни като нас. Нямах търпение да стигнем и да се усамотим.

Докато се движехме на север, усещах как забравям за Вашингтон. Прозорците на моя R350 бяха спуснати и аз се наслаждавах на возенето в този изключителен автомобил. Най-добрата покупка, която съм правил от дълго време насам. От стереото се разнасяше гласът на великия Джими Клиф. В момента животът беше прекрасен. Нищо не можеше да е по-хубаво.

— Защо си взе точно мерцедес? — попита Бри, докато се носехме по шосето.

— Удобен е, нали?

— Много удобен.

Докоснах газта.

— Отзивчив, бърз. Но най-важното — безопасен. Достатъчно опасности съм имал в живота си. Не се нуждая от още.

На входа на парка, докато плащахме таксата, Бри се наведе през мен и заговори на охраната:

— Много ви благодаря. Ще пазим вашия парк.

— Това пък какво беше? — попитах я, когато потеглихме.

— Мога само да кажа, че съм природозащитник.

Лагерът определено беше впечатляващ и достоен за уважение. Беше разположен върху малко парче земя, оградено от трите страни с бистра синя вода, зад която не се съзираше нищо друго освен гъста зелена гора. В далечината се простираше нещо, наречено Чимни Рок, където утре планирахме да отидем на излет. Наоколо не се виждаше жива душа.

Само една, която имаше значение — Бри. Тя беше най-сексапилната жена, която някога съм познавал. Пламвах само като я погледна, особено тук, където бяхме само двамата.

Тя обви ръка около кръста ми.

— Има ли нещо по-съвършено от това?

Не можех да се сетя за нищо, което би развалило почивката ни тук, сред планините.

4.

Историята продължаваше. Четиридесет и осем часа след като оттренира безупречното си проникване във входа, Юсеф Касим се върна в сградата на „Ривъруолк“, обитавана от богати и безгрижни американски наематели.

Този път обаче не беше тренировка. Беше реална задача и той се оглеждаше напрегнато. За него и за каузата му този ден наистина беше велик.

Точно в 4,34 вратата на служебния вход се отвори и същият висок чернокож прислужник повлече лениво към улицата торбите със сметта. „Старият негър Джо — помисли си Касим. — Все така във вериги. Всъщност нищо не се е променило в Америка, нали? Не, и то от стотици години“.

След минути Касим беше изкачил стъпалата до дванадесетия етаж и стоеше пред апартамента на жена на име Тес Олсен.

Този път натисна звънеца. Три пъти. Много дълго беше чакал този миг… Цели месеци или може би цял живот, ако трябваше да е честен пред себе си.

— Да? — Зад шпионката на апартамент 12F се мярна Тес Олсен. — Кой е?

Юсеф Касим се постара тя да види работния му комбинезон и шапката, които трябваше да й подскажат, че е служител от поддръжката на сградата. Несъмнено в очите на тази жена той изглеждаше като всички други мургави техници, поддържащи многобройните инсталации — някой от онези, които в нейните книги забелязваха всички важни подробности. В края на краищата тя беше известна писателка на криминални романи и това беше важно за тази история. Детайл от изключително значение.

— Госпожо Олсен? Във вашия апартамент има изтичане на газ. Не ви ли се обадиха от офиса?

— Какво? Повторете пак.

Акцентът му беше силен, сякаш английският бе мъчение за него. Говореше бавно, като някакъв идиот.

— Изтичане на газ. Моля ви, госпожо. Мога ли да оправя тази работа? Обади ли се някой? Да ви каже, че ще дойда?

— Преди малко се прибрах. Никой не се е обаждал — отвърна жената. — Не зная нищо за това. Не мисля, че е оставено съобщение. Но все пак ще проверя.

— Искате да дойда по-късно? И тогава да оправя повредата? Мирише ли ви на газ?

Жената въздъхна с неприкритото раздразнение на персона, обременена от твърде много тривиални задължения, ала без достатъчен помощен персонал.

— О, за Бога — изрече примирено. — Влизайте тогава. Но побързайте. Съвсем за кратко. Трябва да привърша с тоалета си и до двадесет минути да изляза оттук.

При изщракването на резето Юсеф Касим се приготви за нападение. В момента, в който жената открехна вратата и той видя очите й, се хвърли напред.

В този случай не се изискваше голяма физическа сила, но беше от полза. Тес Олсен отхвърча на няколко стъпки назад и се стовари тежко по задник. При падането обувките й с високи токчета се изхлузиха и се показаха яркочервените нокти на пръстите й и слабите й ходила.

Преди шокираната жена да се разкрещи, Касим се метна върху нея и я притисна с цялата си тежест. Правоъгълното парче тиксо със сребрист цвят, което беше натикал в джоба на панталона си, се озова бързо върху устата й. Натисна тиксото здраво, за да й покаже, че е от занаята и че ще е глупаво от нейна страна да се съпротивлява.

— Нямам намерение да ти причиня зло — изрече той първата от многото си лъжи.

После се плъзна леко надолу, върху корема й, за да измъкне от джоба си червена кучешка каишка. Завърза я около врата й. Каишката беше важна част от плана. Евтина, найлонова, ала достатъчно яка, за да я удържи.

Каишката беше улика, и то първата, която щеше да остави за полицията и за всеки друг, който би се заинтересувал от случая.

Жената беше някъде към четиридесетте, с руса коса, физически не особено силна, въпреки че, изглежда, доста се беше трудила, за да се поддържа в добра форма.

Сега й показа нещо ново: остър нож за разрязване на кашони! Зловещо изглеждащ инструмент. Убедителен.

Очите й се разшириха.

— Ставай, слаба страхливке — заповяда й той, надвесен над ухото й. — Или ще ти накълцам физиономията на ивици. — Знаеше, че мекотата в тона му действаше много по-заплашително от всякакви крясъци. Освен това английският му изведнъж се подобри значително, което още повече щеше да я обърка и изплаши.

Когато тя се опита да се надигне, той я стресна, сграбчвайки я безцеремонно за кльощавия врат. И я остави да стои на колене и на лакти.

— Това стига, госпожо Олсен. А сега не мърдай нито на сантиметър. Остани така, неподвижна, съвсем неподвижна. Ще използвам ножа.

Скъпата й черна рокля се свлече, щом я сряза откъм гърба. Сега тя цялата трепереше необуздано,