Двойна заплаха

пържоли от деликатесния магазин на „Делмонико“, готови за печене. Черните мечки бяха в изобилие наоколо, но жилавото месо не беше по вкуса ни.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах, след като огънят се разгоря, изпращайки снопове искри към небето. Бри тъкмо бе измъкнала парче брезент от задната седалка навярно за да го използва за навес.

— Да, отвори бутилката „Каберне“. Моля те, Алекс. Почти сме готови.

Издърпах тапата от бутилката, а Бри метна брезента върху три клона над палатката, с по два хлабави възела отстрани, за да може да го вдига или спуска по желание.

— Трябва да внимаваме с храната — отбеляза тя. — Заради рисовете и мечките, нали се сещаш. По тези места се навъртат доста мечки.

— И аз така съм чувал. — Подадох й чаша. — Знаеш ли, ти си доста сръчна домакиня.

— А ти си добър готвач, обзалагам се.

Понякога не обръщах внимание на думите на Бри, тъй като бях прекалено омагьосан от тези нейни лешникови очи. Те бяха първото нещо, което забелязах у нея. Някои хора просто имат страхотни очи. Разбира се, не само очите й ме разсейваха. Във всеки случай не точно в момента. Тя вече бе свалила обувките си и разкопчаваше късите си панталонки. И блузката. И ето я, застанала пред мен по светлосини гащички и сутиен. В този миг напълно забравих за очите й, колкото и да бяха прекрасни.

Тя ми подаде чашата си, за да я напълня.

— Знаеш ли кое е най-хубавото на това място?

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че скоро ще разбера. Прав ли съм?

— Да, определено си прав.

7.

Винаги съм имал чувството, че животът е на границата на абсурда и безсмислието, но при все това може да бъде хубав, ако го погледнеш от правилната страна.

И така, остатъкът от ранната вечер бе идеален за нас. Двамата с Бри, ръка за ръка, вървяхме забързано надолу, към подканващата синева на Биг Хънтинг Крийк. Свалихме остатъка от дрехите си и се гмурнахме. След първите една или две минути, докато свикнем, усещах водата като втора кожа.

В този момент не знаех дали отново ще мога да изляза. И не исках. Целувахме се и се прегръщахме, сетне плувахме и се плискахме като две безгрижни хлапета в лятна ваканция. Някъде наблизо големите езерни жаби се опитваха да ни правят серенада с упоритото си квакане.

— Да не мислите, че е забавно? — подвикна им Бри. — Е, предполагам, че е тъй…

Целувахме се до насита. На това място в старите филми сцената прекъсваше и екранът се запълваше от бързо движещ се влак, преминаващ през тунел. Само дето Бри и аз изобщо не бързахме да излезем от тунела. Тя ми прошепна, че имам най-нежните ръце на земята, и си пожела да я погъделичкам леко и да не спирам. Харесваше ми това, което правех, и на свой ред й доверих, че тя има най-мекото тяло, което е странно, имайки предвид колко е стегната. Подобна сексуална игра не можеше да не доведе до беля. И така и стана.

Влязохме малко по-навътре, докато водата стигна до гърдите ни. Сетне Бри се стрелна към мен и обви крака около кръста ми, докато прониквах в нея. Любенето във водата е по-дълго, но и най-хубавите неща си имат край. Бри извика, аз я последвах и дори проклетите жаби замлъкнаха за миг.

След това двамата лежахме отмалели върху тревистия бряг, докато късното слънце ни изсуши. Правехме неща, които отново ни вкараха в беля. Накрая все пак се облякохме и се заехме с приготвянето на вечерята.

— Бих могъл да свикна с това — казах на Бри. — Всъщност вече свикнах.

След пържолата, омара и моята прочута, макар и в тесен кръг, салата от марули, дойде ред на десерта от убийствено вкусни курабийки. Беше ги приготвила Нана. Тя харесваше Бри.

Когато се стъмни, двамата се отпуснахме един до друг, преситени и щастливи. Работата беше само бегъл спомен. Дори мечките и рисовете не ни тревожеха особено.

Погледнах към Бри, сгушена край огъня в извивките на тялото ми. В този миг изглеждаше толкова нежна и уязвима, колкото бе силна и самоуверена в работата си.

— Ти си удивителна — прошепнах. — Целият ден беше като сън. Не ме събуждай, става ли?

— Обичам те — промълви тя, сетне додаде бързо: — Опа!

8.

През следващите няколко секунди думите на Бри увиснаха във въздуха. Това беше първият път с нея, когато занемях.

— Просто ми се изплъзна. Пък и кой го каза? Съжалявам. Съжалявам — повтори тя.

— Бри, аз… защо съжаляваш? — попитах.

— Алекс, не е нужно да казваш нищо повече. Никой от двама ни не е длъжен. Леле! Я погледни тези звезди!

Присегнах се и улових ръката й.

— Всичко е наред. Просто стана малко по-бързо, отколкото и двамата сме свикнали. Това не е обезателно лошо нещо.

Бри ми отвърна с целувки, после се засмя. Цялата ситуация можеше да бъде доста неловка, но някак си се получи точно обратното. Аз я притиснах до гърдите си и отново се целунахме. Взрях се в очите й. Това, че пейджърът й иззвъня точно в този миг, беше класическа ирония… Ала не беше забавно, тъй като досега аз винаги бях този, който получаваше обаждания по мобилния телефон в най-неподходящия момент.

Пейджърът от палатката отново избръмча. Бри ме погледна, без да помръдва.

— Върви — подканих я. — Твоят е. Трябва да се обадиш. Зная как е.

— Само ще видя кой е.

— Всичко е наред — успокоих я.

Някой е мъртъв. Трябва да се върнем във Вашингтон.

Тя влезе в палатката. След няколко секунди я чух да говори по телефона:

— Тук е Бри Стоун. Какво става?

Донякъде се радвах, че Бри е толкова търсена. Донякъде. Чух от приятеля си, детектив Джон Сампсън, че бъдещето й в отдела било бляскаво и кариерата й зависела само от нея. Междувременно обаждането можеше да означава само едно. Погледнах часовника си. Вероятно щяхме да сме в града в десет и половина. В зависимост от това дали тя ще поиска да карам по-бързо, което не бе проблем за моя R350.

Когато Бри излезе от палатката, вече бе заменила шортите с дънки и затваряше ципа на суитчъра си с качулка.

— Не е нужно да идваш. Ще бързам, колкото мога. Навярно ще се върна за закуска или дори по- рано.

Аз вече събирах нещата ни.

— Преди задникът ми да изстине — опитах да се пошегувам.

Тя се засмя, макар и малко насила.

— Наистина съжалявам за това. По дяволите, Алекс! Дори не мога да ти кажа колко съжалявам. Направо съм бясна.

— Днешният ден бе идеален. — Утеших я и после попитах, защото не можех да се сдържа, а и знаех, че Бри няма да се обиди заради смяната на темата: — И така, какъв е случаят?

9.

В 10,50 същата вечер наближихме жилищната сграда на „Ривъруолк“. Бяха изминали шест часа от престъплението. Бри предложи да ме остави у дома, на Пета улица, но знаех, че няма търпение да стигне тук. Случаят щеше да възбуди интереса на обществото.