Двойна заплаха

— Не мисля, че този тип има нещо против да го снимат — намесих се аз.

В този момент един униформен полицай влезе в стаята.

И тримата се обърнахме.

— Госпожо… Детектив Стоун? Има въпрос за вас. От хората, които обработват мястото на престъплението в задната стая.

Тримата последвахме униформения по тесния коридор в кабинета. Стените тук също бяха опасани с лавици с книги, френски литографии в скъпи рамки и няколко ваканционни снимки. Апартаментът бе обзаведен с вкус и отлично поддържан — всички повърхности бяха излъскани до блясък, обработени с почистващ препарат с освежител, възглавничките — бухнати. До вратата се виждаше кашон, пълен с бутилки коняк, доставени от Кливланд Парк. Дали убиецът е бил доставчик? Така ли е влязъл в апартамента?

В ъгъла се гушеше удобно двойно кресло с ръчно бродирана дамаска, а до него бе поставен шкаф с телевизор. Вратичката му бе отворена и вътре се виждаше комбинация от DVD плейър и видео.

Върху полицата забелязах друга поздравителна картичка на „Холмарк“. Погледнах я — също не бе подписана.

— Може би не е зле някой да прибере тези картички, Бри. Неподписани са. Може да не означава нищо. Но в дневната има още една.

Млада жена, облечена в полицейско яке, ни чакаше до телевизора.

— Ето там, детектив.

— За какво става дума? — попита Бри.

— Може да не е нещо важно… Ала в плейъра има касета. В стаята няма друго видео. Искате ли да ви я пусна? — Очевидно жената не знаеше дали да остане, или да се изниже.

— Снехте ли всички отпечатъци в тази стая? — попита Бри любезно.

— Да, госпожо.

— Като за начало бих искал да попитам дали вратите на шкафчето бяха отворени, или затворени? — обадих се аз.

— Определено бяха отворени, точно както са в момента. Вие сте доктор Крос, нали?

В тона на младата полицайка прозвуча оправдателна нотка, но изглежда Бри не забеляза. Тя включи телевизора, а след това пусна видеото.

Отначало имаше само шум и снежинки от статичното електричество. После проблесна син екран. „Започва се“, помислих си аз.

Накрая се появи образ. Доста обезпокоителен.

Виждаше се средна по големина част от тъмносиня стена, на която бе закачено знаме. Обикновен дървен стол бе единственият друг обект на снимката.

— Някой разпознава ли знамето? — попита Бри. Беше на червени, бели и черни ивици със зелени звезди в средата.

— Иракското — отговорих аз.

Думата сякаш увисна в стаята.

Тогава Бри направи нещо умно. Спря касетата.

— Всички излезте — рече. — Веднага.

Неколцина полицаи се бяха скупчили пред вратата на кабинета, за да видят какво става.

— Детектив — обади се единият, — аз съм вторият детектив по случая.

— Точно така, Гейб, и затова знаеш какво значение би могла да има тази касета за публичността в случая. Искам да говориш с всички, които преди малко бяха тук. Постарай се да не изтече никаква информация.

Затвори вратата на кабинета, преди да дочака отговор от втория детектив.

— Искаш ли и аз да изляза? — попитах я.

— Не. Остани. Джон също.

И Бри пусна отново касетата.

15.

Един мъж излезе от сенките и застана директно в кадър. Убиецът? Кой друг би могъл да бъде? Той ни беше оставил тази касета, нали? Искал е да я видим. Беше облечен в проста светложълта роба и кефия8 на бели и черни карета. Изглеждаше явно ядосан на света. Държеше АК-47, положен в скута му, докато се обръщаше към камерата.

Е, това беше от странно по-странно. Направо ми спря дъхът. Стилът на видеото бе познат. Всички бяхме виждали подобни касети преди — от „Ал Кайда“, „Хизбула“, „Хамас“.

Усетих, че се напрягам. Щяхме да разберем нещо за убиеца и можех да се обзаложа, че новините никак нямаше да са добри.

— Време е хората на Съединените щати да ни чуят за разнообразие — поде мъжът със силен акцент. Кожата на страните, челото и издадения нос бе силно сипаничава. Цветът на кожата, мустаците и височината съвпадаха с описанията на очевидците, присъствали на трагедията, разиграла се днешния следобед на „Ривъруолк“.

Това беше нашият убиец, нали? Този, който бе хвърлил писателката Тес Олсен от дванадесетия етаж на апартамента й? А преди това я бе унизил, връзвайки кучешка каишка около врата и?

— Всички вие, които гледате този филм, сте виновни в убийство. Всеки от вас е виновен също като страхливия ви президент. Както са виновни конгресмените ви и лъжливият ви военен министър. Определено толкова виновни и колкото жалките американски и английски войници, които сквернят улиците ни и убиват моите хора, защото си въобразявате, че сте господари на света.

А сега ще заплатите с живота си. Този път Америка ще бъде обагрена от кръвта на американците. Кръвта, която лично аз ще пролея. Не ме подценявайте, един мъж може да направи много. Така, както никой от вас не е невинен, така и никой от вас не е в безопасност.

Мъжът стана, приближи камерата и се втренчи в нас, сякаш ни виждаше в кабинета. Сетне върху лицето му разцъфна най-ужасяващата усмивка, която бях виждал. Секунда по-късно по екрана затрептяха снежинките от статичното електричество.

— Господи! — Сампсън наруши настъпилата тишина. — Каква, по дяволите, беше тази лудост? Кой беше този маниак?

Тъкмо когато Бри се протягаше към стоп бутона, върху екрана се появи друг образ.

— Два филма — обади се Сампсън. — Човекът явно е щедър.

16.

Отначало кадърът бе размазан — някой стоеше пред камерата. Когато отстъпи назад, видях същия мъж, само че сега бе облечен в обикновен зелен гащеризон и черна бейзболна шапка с инициали на техник по поддръжката.

Сцената очевидно се разиграваше във всекидневната на Тес Олсен. Днес. Госпожа Олсен беше на пода, гола, и трепереше. Устата й бе залепена с тиксо. Около врата й се виждаше червената кучешка каишка.

Той бе записал всичко, цялото представление за публиката.

Атмосферата в кабинета се промени от зле към по-зле. Убиецът — или терористът, както започнах да мисля за него — приближи Тес Олсен. Дръпна силно каишката и я изправи на крака. Жената хлипаше неконтролируемо. Вероятно вече знаеше какво ще се случи. Дали това означаваше, че познава убиеца? Откъде би могла да го познава? Заради книгата, която пишеше в момента? Кой е бил последният й проект?

Секунди по-късно мъжът я издърпа на терасата. Взе да отлепва, а после дръпна рязко лепенката от устата й. Не можехме да чуем много от това разстояние — не и докато не сграбчи госпожа Олсен и не я надвеси над парапета. Тогава пронизителните й писъци достигнаха до микрофона на камерата, разположена