Двойна заплаха

навярно на около шест метра.

През цялото време убиецът поглеждаше към камерата на всеки няколко секунди.

— Виждаш ли това? Как се връща обратно в кадър? — попита Бри. — Той не само разиграва шоу за хората на улицата. Това е предназначено и за нас — или за този, който ще намери касетата. Погледни лицето на копелето. — Сега мъжът се усмихваше. Дори от това разстояние странната му усмивка не можеше да се сбърка.

Следващите секунди сякаш продължиха цяла вечност, както съм сигурен, че са се сторили и на Тес Олсен. Той я издърпа отново в стаята и я остави седнала на пода. Дали тя си мислеше, че ще ей се размине? Че ще я пощади? Раменете й увиснаха и жената отново се разплака. Минута по- късно той отново я извлече на терасата.

— Краят наближава — промълви Бри. — Не искам да гледам това. — Но продължи да се взира в екрана. Както и ние със Сампсън.

Убиецът беше силен мъж, вероятно висок метър и осемдесет, с мускулесто тяло. Смаях се, когато видях как вдига с лекота госпожа Тес Олсен над главата си, сякаш беше щанга. Погледна още веднъж към камерата — Да, копеле, гледаме те, — сетне смигна и я хвърли от терасата.

— Господи! — прошепна Бри. — Наистина ли ни смигна?

Но мъжът не напусна терасата. Остана в кадър. По наведената му глава съдех, че той не гледа право надолу, там, където бе паднала жертвата. Взираше се към хората, събрали се на улицата. Поемаше рискове, които не би трябвало.

А това бе добре дошло за нас. Може би щеше да ни помогне да го открием, да заловим копелето. Защото беше безразсъден — и обичаше да се перчи пред публика.

Сетне се сепнах, анализирайки мисълта си. Ние ще заловим кучия син.

В този момент убиецът заговори на камерата и това бе най-странното от всичко досега.

— Може би ще се опиташ да ме заловиш — рече, — но ще се провалиш… доктор Крос.

Сампсън, Бри и аз се спогледахме. Джон бе загубил дар слово, а Бри успя само да прошепне:

— Мамка му, Алекс.

Готов или не, отново бях в играта.

17.

Е, не бях готов. Поне не още. Четири дни след убийството на „Ривъруолк“ аз мислех за пациентите си. Но не мога да отрека, че бях объркан. Опитвах да не се съсредоточавам върху убийството на Тес Олсен и кой би могъл да е маниакът, как така ме познаваше и какво, по дяволите, искаше от мен.

Но не можах да се сдържа да не започна деня си, като проверя последните новини в сайта на „Уошингтън Поуст“. Слава богу, през нощта не се бе случило нищо ново. Нямаше още убийства, така че маниакът не бе в период на върхова активност.

Както и да е, сутрешните часове щяха изцяло да погълнат вниманието ми. Това беше най-запълненият ми ден в седмицата. Ден, който очаквах с нетърпение, но и от който донякъде се боях. Винаги съществуваше надеждата, че ще успея да помогна на някого, ще направя пробив. Или, не по-малко вероятно, да се проваля.

Започна в седем с наскоро овдовял пожарникар от Вашингтон, който бе разкъсван от дълга си към работата и отговорността си към децата, обзет от нарастващото чувство за безполезността на живота, което можеше да доведе до мисълта за самоубийство.

В осем имах сеанс с ветеран от „Пустинна буря“, който продължаваше да се бори с демоните, последвали го у дома след войната. Беше насочен към мен от моя терапевт, Адел Файнъли, и аз се надявах, че накрая ще успея да му помогна. При все това още се намирахме на кризисен етап от лечението му и беше твърде рано да се каже дали наистина сме постигнали напредък в общуването си.

Следващият ми пациент бе жена, чиято следродилна депресия бе породила у нея противоречиви чувства към шестмесечната й дъщеря. Обсъдихме малкото й момиченце и дори поговорихме за моите чувства — само за минута — относно евентуалното заминаване на Деймън в подготвително училище. При сеансите с пациентите си, както и в полицейската си работа, аз обикновено не се придържах към общоприетите правила. Бях там, за да говоря с хората, и общувах с тях свободно, поне през повечето време.

По време на половинчасовата си почивка се обадих на Бри, а след това отново погледнах сайта на „Уошингтън Поуст“. Все още нямаше нищо, никакви нападения, никакви обяснения за смъртта на Тес Олсен.

Последният ми сутрешен пациент бе студентка по право от Джорджтаун, чиято мизофобия9 толкова се бе изострила, че всяка нощ бе започнала да гори бельото си.

Каква сутрин само. Задоволителна в известно отношение. И относително безопасна — поне за мен.

18.

Бри се обади в кабинета, докато похапвах корава кифла преди сеанса в един часа.

— Поработихме по-внимателно върху касетата — съобщи ми тя. — Кажи ми какво мислиш за това, Алекс. Върху челото на убиеца има белег. Във формата на полумесец. Вижда се съвсем ясно.

Замислих се за миг, преди да отговоря.

— Би могло да е белег от стара травма. Това е предположение напосоки, но би могло да означава, че са били засегнати фронталните лобове. Хората с подобни увреждания са избухливи и импулсивни.

— Благодаря, докторе. Хубаво е, че си в отбора.

Аз бях в отбора? И откога? Съгласил ли се бях с това? Не мислех така.

След обяда и приятната раздумка с Бри за убийства имах сеанс с последния си пациент за деня. Беше от любимите ми — жена в средата на тридесетте, наричаше се Санди Куинлан.

Санди наскоро се бе преместила във Вашингтон от малък град в Северен Мичиган, недалеч от Канада. Бе приела работа като учителка в Саутийст, с което тутакси бе спечелила симпатиите ми.

За нещастие Санди не се харесваше особено.

— Обзалагам се, че имате поне десетина пациенти като мен. И всички са самотни, депресирани и необвързани жени в големия, лош град.

— Всъщност не. — Казах й истината, имах такъв ужасен навик. — Ти си единствената ми ДНЖ в ГЛГ.

Санди схвана шегата и се усмихна, сетне продължи:

— Е, това просто е… жалко. Почти всяка жена, която познавам, търси все едно и също тъпо нещо.

— Като например щастие? — попитах.

— Щях да кажа мъж. Или жена, предполагам. Някого, когото да обичаш.

Аз определено съзирах у Санди различен човек от този, когото тя виждаше.

Предпочиташе да изглежда по класическия стереотип за самотни жени — хубава външност, скрита зад очила с тъмни рамки и безформени дрехи в унили цветове. Беше започнала да се отпуска с мен, а когато искаше, можеше да бъде хубава, интересна и забавна. Беше искрено загрижена за децата, на които преподаваше. Често говореше за тях с най-топли думи. В това отношение не изпитваше никакви противоречиви чувства.

— Доста ми е трудно да те определя като жалка — рекох накрая. — Съжалявам, това е само мое мнение. Бих могъл и да греша.

— Е, когато терапевтът ми е вероятно най-добрият ми приятел, може да ме нарича, както иска. — Преди да успея да отговоря, тя се засмя стеснително. — Не се тревожете, нямах предвид нищо откачено, както сигурно е прозвучало. Просто исках да…

Импулсивно ми се прищя да се пресегна и да уловя ръката й, но като терапевт не биваше да го правя. Макар че в очите й имаше нещо — бяха изпълнени с такъв копнеж и надежда, че не можех да не се чувствам раздвоен. Исках тя да знае, че ме е грижа за нея. Но в същото време държах да съм сигурен, че