Двойна заплаха

Сноп червена светлина заля сцената, за да шашне още повече публиката. Място 11А вече бе празно.

Доктор Зандер Суифт бе видял всичко, което му бе нужно за тази вечер — така че бе напуснал театъра. Убийството беше в ход — за утре вечер. Направи кратката си репетиция. В крайна сметка той искаше да играе пред пълна зала. Това бе условието.

Всичко в негова чест, разбира се.

23.

През следващите дни хората от Отдела за особено жестоки престъпления имаха само една, много важна среща, поне от моя гледна точка. Бри ме помоли да присъствам и ще излъжа, ако кажа, че не исках. Срещата предизвика многобройно присъствие, малката зала бе претъпкана и жужеше от последните слухове.

Капитан Тор Рихтер задържа началото й заради пристигането на заместник-кмета, който закъсня с двадесет минути и през цялото време не обели и дума. Фактът, че присъстваше Лари Долтън, беше съвсем ясно послание: Всички следят случая. Тъкмо това, изглежда, искаше маниакът убиец, но не можеше да се направи нищо. Нямаше начин да не поканят заместник-кмета.

Бри разказа на групата всичко, което двамата с нея бяхме постигнали до момента. Среднощната ни работа с Джефри Антрим бе увенчана с още няколко кадъра от затвора „Абу Гариб“, но без особена стойност за разследването. Въпреки това смятах, че е добро начало. Предполагах, че убиецът е оставил послание за нас. Или за мен?

— Ето тук увеличихме кадъра, за да се видят по-ясно всички детайли — започна Бри и включи слайда, записан с Power Point. — Тук е копието на речта на убиеца от първата половина на касетата. А това — тя смени слайдовете — е речта от видеозапис, направен през 2003 година от мъж, който се нарича Шейха на Америка.

— Това същият тип ли е? — попита някой отзад.

— Не — поклати глава Бри. — Всъщност не е той. Но убиецът явно е заимствал от няколко източника. „Абу Гариб“. А сега и това. По статистически данни двете речи са сходни на шестдесет процента.

— Почакай малко. Защо смяташ, че това не е същият мъж? — поиска да узнае Рихтер. Имаше подлия навик въпросите му да звучат като обвинения.

Видях как по лицето на Бри премина сянка на раздразнение, вероятно невидима за останалите.

— Защото Шейха е бил арестуван миналата година. И сега търка наровете в нюйоркския затвор — отвърна тя. — Ще продължим ли?

Друг детектив вдигна ръка като ученик.

— На този етап разполагаме ли с някаква хипотеза за самоличността на убиеца?

Бри кимна в моята посока.

— Мнозина от вас познават доктор Алекс Крос. Ще го помоля да опише в най-общи линии профила на убиеца, който е чувал за доктор Крос. В случай че не сте забелязали, той се споменава по име в касетата.

— Как бих могъл да устоя на подобна покана? — подхвърлих аз и неколцина от присъстващите се засмяха.

После нагазихме направо в дълбокото.

24.

Докато стоях изправен отпред, познах половината хора в залата. Не съм сигурен колко от останалите ме познаваха, но навярно повечето бяха чували за мен. Аз работех по най-нашумелите дела във вашингтонската полиция от години, а ето че сега отново бях тук. Работех на доброволни начала за благото на обществото? Помагах на детектив Бри Стоун? Какво всъщност беше всичко това?

— Едно нещо е съвсем ясно — започнах аз. — Той ще поиска да убие отново, независимо дали наистина ще го направи, или не. Почеркът му е на терорист, но съществуват и допълнителни аспекти. Струва ми се, че различавам позната закономерност.

— Можеш ли да поясниш, Алекс? — попита някой. Аз погледнах към Бри, но тя вдигна брадичка с жест, който означаваше „давай“.

— Анонсът му, ако мога да се изразя така, е индивидуално убийство. Възможно е да ни предупреждава, че ще последва нещо по-голямо, но не мисля така. Смятам, че жертвите ще следват една по една.

— Защо?

— Добър въпрос. Дори смятам, че имам отговор. Според хипотезата ми, убиецът не желае да бъде засенчен от собствената си работа. В центъра на тази история е той, а не жертвите му. По същността си е нарцис, въпреки това, което казва на записа върху касетата. Отчаяно иска да бъде звезда. Може би тъкмо заради това ме „покани“ в този случай. Може дори да е оставил поздравителни картички на местопрестъплението — две неподписани пощенски картички. Все още работим по тази следа и се опитваме да открием какво може да означава. Освен това проверяваме книгите, които е написала госпожа Тес Олсен.

— Ами мотивът му? — обади се Рихтер. — Все още ли смятаме, че може да е политически?

— И да, и не. В момента работната ни теория е, че той е роден в Ирак или родителите му са родени там. Произходът му е свързан с военните или със силите за сигурност, или и с двете. От ФБР смятат, че живее в Съединените щати поне от няколко години, а може и да е роден тук. Интелигентност над средната, изключително дисциплиниран и вероятно антиамерикански настроен. Но ние смятаме, че политическата линия по-скоро би могла да е начин на изразяване, отколкото крайна цел.

— Изразяване на какво? — притисна ме Рихтер, макар отлично да знаеше, че все още не разполагахме с отговорите.

— Навярно на нуждата да убива. Изглежда това, което прави, му харесва. Ала по-важното е, че обича да е център на внимание.

Точно както и ти, Тор.

И може би точно като мен.

25.

В последвалата тишина неколцина от присъстващите драскаха бележки. Нямах желание да обсебвам срещата и затова през останалата част оставих Бри да говори. Рихтер направо я въртя на шиш, но тя не му се даде. Сампсън беше прав за Бри — или щеше да се наложи във вашингтонската полиция, или щеше да бъде изхвърлена от някой ревнив началник.

След срещата събирахме материалите си в празната заседателна зала, когато тя спря до мен и ме погледна.

— Много си добър. Може би дори си по-добър от блестящата си репутация.

Отминах комплимента й с усмивка, но дълбоко в себе си му се зарадвах.

— Провел съм доста такива срещи. А и ти се справи отлично и го знаеш.

— Нямах предвид срещата, Алекс. А това. Тази работа. Ти си най-добрият, когото съм срещала. А аз съм срещала доста. Ако искаш да знаеш истината, мисля, че двамата с теб сме отличен отбор. Плаши ли те това?

Спрях да подреждам папките и се втренчих в нея.

— Тогава, Бри, защо имам чувството, че в този случай сме поели в грешна посока?

Въпросът ми я слиса.

— Извини ме.

Това не ми даваше мира, откакто срещата бе приключила. Всичко се движеше прекалено бързо. Сега за пръв път имахме възможност да огледаме нещата по-внимателно. И усещах, че пропускаме нещо много важно. Бях почти сигурен в това. Моментът не беше подходящ, но не можех да пренебрегна инстинкта си.