Двойна заплаха

отношенията ни са съвсем ясни. Може би тонът на Санди и този очаквателен поглед не означаваха нищо. Но в същото време знаех, че всичко означава нещо. Или поне това бях прочел в купищата дебели книги, които бяха задължителни за училища като „Джорджтаун“ и „Джон Хопкинс“.

Трябваше да бъда внимателен със Санди. Завършихме сеанса добре и с нейното тръгване работният ми ден приключи. Така ли бе наистина? Дали вече нямах и друга работа, която трябва да върша?

Тъкмо слизах по стълбите, когато мобилният ми телефон иззвъня. Номерът не ми беше познат. Сега какво?

Допрях телефона до ухото си.

— Обаждам се от името на Кайл Крейг — изрече мъжки глас, който прекъсваше, но тутакси завладя цялото ми внимание. — Той не може да се обади в момента лично… Понеже се намира в строга изолация в Колорадо. Но иска да знаеш, че всеки ден мисли за теб и ти готви изненада. Страхотна изненада тук, във Вашингтон. Запомни — Кайл е човекът с плана. О, и освен това той иска да знаеш, че не е виждал слънцето от четири години и това го е направило по-силен и по-добър във всичко, което върши.

Телефонът в ръката ми замлъкна.

Кайл Крейг — Исусе, сега какво следваше?

И какво означаваше това съобщение? „И ти готви изненада“.

19.

Опитвах да се убедя, че няма смисъл да си губя времето в мисли за маниаци убийци, които вече бях изпратил в затвора. Не и след като други още бродеха на свобода. Освен това никой досега не бе успял да избяга от строго охранявания затвор във Флорънс. А това не беше първият път, когато Крейг ме заплашваше от затворническата си килия.

Освен това вече не бях част от службите за сигурност. Разбира се, излизах с главния детектив, на когото бе възложено разследването по голям и много труден случай.

Убийството на „Ривъруолк“ вече се бе превърнало в медийна сензация.

Изглежда всички говореха за него. Дори пациентите ми се вълнуваха от ужасната трагедия. Най- истеричните новинарски емисии на всеки кръгъл час разпространяваха различни теории, коя от коя по- абсурдна. Продаваха страх седем дни в седмицата и двадесет и четири часа в денонощието, правейки трескав бизнес, и трябва да призная, че аз самият се облагодетелствах от същия търговски артикул. Ала с тази разлика, че се опитвах да успокоя страха, доколкото ми бе по силите. Винаги съм се старал да пресека паниката, като ловя убийците по улиците.

До една теориите на вашингтонската полиция за убиеца изглежда бяха стигнали до задънена улица. Или поне Бри смяташе така. Лицето от видеото не съвпадна с нито един от терористите в базата на ФБР. Касетата бе предоставена на същата агенция, която анализираше видеозаписите на Осама бин Ладен след 11 септември 2001 г. Оттам също нямаха късмет да идентифицират гласа на терориста, но още бе рано да се очакват големи резултати.

Освен това убиецът не бе показал принадлежност към нито една терористична група. Никой не го разпозна, след като го видя на снимките по неуморно повтарящите се новинарски емисии. Фотосите бяха направени от любители, свидетели на трагедията.

Бри бе споделила с ФБР цялата информация, с която разполагаше, но продължаваше със собственото си разследване. Това означаваше шестнадесетчасов работен ден за нея.

В четвъртък вечерта се отбих в офиса й, надявайки се да я убедя да излезем за кратка вечеря. Отделът за особено жестоки убийства към вашингтонската полиция се помещаваше в безлична сграда, разположена зад обикновен търговски център в Саутийст. Има достатъчно място за паркиране, което е повод някои полицаи да се шегуват, че това е истинската причина всички да искат да работят тук. Може и да е истина.

Кабинката на Бри бе празна. Компютърът й бе включен, а жълтата бележка, залепена върху монитора, гласеше: „Да се обадя на Алекс“, написана с нейния почерк. Но през целия днешен ден не се бях чувал с нея. Така че какво бе замислила сега?

— Бри ли търсиш? — Детективът от съседната кабина размаха полуизядения си сандвич. — Провери в заседателната зала. Надолу по коридора, вляво. Там си е устроила бивак.

Когато влязох в стаята, Бри седеше на стол, вдигнала крака върху масата, с дистанционното в едната си ръка, а с другата се почесваше по главата. Върху екрана на телевизора бе пуснато видеото на убиеца. Навсякъде бяха разпръснати разтворени папки, безброй бележки и снимки от местопрестъплението. Въпреки всичко, само като я видях, се развълнувах повече, отколкото ми се щеше да си призная.

— Здрасти. Кое време е? — посрещна ме тя, като ме видя застанал на прага.

Затворих вратата, преди да я целуна два пъти за поздрав.

— Време за вечеря, време за почивка. Гладна ли си?

— Умирам от глад. Ще погледаш ли това с мен само един-два пъти? Вече станах разногледа.

Бях щастлив да й помогна. Ала никак не се изненадах, когато превъртяхме касетата десетина пъти… А много по-късно вечерята ни в близкия ресторант се сведе до няколко емпанади от сергията на ъгъла.

Не беше лесно да се гледа отново и отново зловещата касета от убийството на „Ривъруолк“. Нито да чувам името си да се произнася в нея. Компенсирах това, съсредоточавайки се максимално върху убиеца. Може би имаше някакъв нюанс в речта или държанието му, който още никой не бе забелязал. От опит знаех, че това упражнение едва ли ще доведе до голям пробив. Ала беше добро, за да установим незначителните връзки. Като това, че Тес Олсен е била авторка на криминални романи. Или неподписаните поздравителни картички, които бях забелязал в апартамента й. Убиецът искаше публика.

И двамата с Бри се изненадахме, когато няколко минути по-късно открихме нещо важно…

20.

Започна като едва забележим проблясък в кадъра, почти неуловима сянка на заснежения екран половин секунда преди да стартира записът. Двамата с Бри толкова много се бяхме взирали в това, което убиецът искаше от нас да видим, че не бяхме гледали нищо друго.

— Задръж за секунда — рече тя.

Взех дистанционното, върнах малко назад касетата, след това спрях кадъра.

— Ето — казах на Бри. — Виждаш ли го?

Беше нещо като образ, мярнал се прекалено бързо за да го улови човешкото око дори при забавен ход на записа. Почти като призрачно видение. Улика. Оставена там нарочно?

— Тази касета е била използвана преди — заключих аз.

Бри вече нахлузваше черните си обувки без токчета.

— Познаваш ли някой от компютърния отдел в Бюрото? — попита възбудено.

Полицейското управление зависеше доста от ФБР за помощ при анализ на видеокасети. Познавах неколцина от криминалистите там, но беше девет вечерта. Това, изглежда, нямаше значение за Бри, която бе скочила от стола и сега кръстосваше залата.

Накрая взе телефона.

— Ще опитам с Уенди Тимерман. Тя работи до късно.

Повдигнах вежди.

— Уенди Тимерман работи до късно? Интересен начин на изразяване.

Уенди привидно беше офис мениджър в управлението, но в същото време беше и нещо като тайно оръжие за всеки, който искаше да заобиколи малко правилата, но без да нарушава закона. Познаваше всички и всички, изглежда, й дължаха по някоя и друга услуга.

Освен това нямаше личен живот. Практически живееше на бюрото си.

Както можеше да се очаква, Уенди поговори няколко минути с Бри и след малко й се обади, за да й даде име и номер.

— Джефри Антрим — рече Бри и затвори. — Живее в Адамс Морган. Явно е гений в тази област.