Двойна заплаха

Предполагам, че нощем работи допълнително в апартамента си, но Уенди ме увери, че ако му занесем картон с шест бири, начаса ще ни пусне в леговището си. Хей, напомни ми да й изпратя цветя.

— Не се притеснявай — успокоих я. — Тя ще ти се обади, когато има нужда от услуга. И ще бъде нещо повече от цветя.

21.

Както Уенди Тимерман бе предложила, преди да се отправим към Адамс Морган, ние се отбихме в един магазин, който ни беше на път. Вътре си откраднахме взаимно няколко възбуждащи целувки, после в колата, но сега отново бяхме на път, обратно към бизнеса, дяволите да го вземат. Джефри Антрим беше почти на годините на Деймън. Посрещна ни достатъчно дружелюбно и ни пусна да влезем веднага щом му показах бирите. Имах своите съмнения относно етикета „момче гений“, докато не видях домашното му оборудване. В малкия апартамент — лаборатория, леговище или както там го наричаше — почти нямаше други мебели. Запитах се дали част от скъпото оборудване, разпръснато навсякъде, не е било отмъкнато от Бюрото.

От няколко часа седяхме на кухненските столове и пиехме от втория картон с шест бири, докато Джефри работеше в другата стая. Той ни извика, за да погледнем какво бе открил много по-рано, отколкото очаквах.

— Ето тук. Не е повече от сенчесто изображение под основния образ. Изчистих го, доколкото можах. След това го дигитализирах. Предполагам, че няма да възразиш срещу кадри с деинтерлейсинг10?

— Зависи — отвърна Бри.

— От какво?

— От това, което току-що каза, Джефри. Говориш ли английски? Или може би испански? Испанският ми е доста добър.

Джефри й се усмихна.

— Добре, погледни сама. Ако поискаш, винаги мога да върна кадъра. — Написа няколко команди. — Сега се отпечатва, но можеш да го видиш и тук. Погледни добре това.

Ние се наведохме и вперихме погледи в един от малките монитори на бюрото, поставен върху купчина от най-различни устройства и приспособления.

Образът наистина беше сенчест — по-скоро тъмен, отколкото светъл, но различим. Всъщност и двамата го познахме.

— Мамка му — изруга тихо Бри. Внезапно нещо ни бе просветнало.

— Това не е ли „Абу Гариб“? — попита Джефри, който бе застанал зад нас. — Това е… нали?

Скандалът със затвора „Абу Гариб“ в Ирак бе преди няколко години, но все още беше чувствителна тема в голяма част от вашингтонските политически кръгове, а несъмнено и другаде. Очевидно и убиецът от „Ривъруолк“ не бе изключение.

Образът беше снимка или кадър от новинарска емисия. Всъщност на този етап това нямаше значение. Колкото и да бе размазан, а подробностите неясни, аз можех да ги запълня по памет. Жена войник от американския контингент стоеше в широк коридор с килии от двете страни. На пода, в краката й, беше гол иракски затворник с качулка.

Мъжът стоеше на четири крака, точно като Тес Олсен в последните мигове от живота си.

Около врата му се виждаше кучешка каишка, която жената държеше.

Очите на Бри дълго останаха приковани в образа, накрая тя поклати глава.

— И така, Джефри, има ли кафе в тази твоя кухня, или да отскоча да взема?

22.

Новата история на убиеца беше един от любимите му жанрове — научна фантастика.

О, да, беше възхитително. Планът се развиваше отлично.

Убиецът повече нямаше да играе иракски войник, но този сценарий беше много по-добър, а ролята — по-интересна и точно като за него: доктор Зандер Суифт. Кой актьор не би убил за тази роля, символично казано, и по-специално за тази конкретна сцена? Щеше да се разиграе в театъра. Вълшебно!

В тази августовска вечер тротоарът пред център „Кенеди“ бързо беше запълнен с хора. Бяха предимно младежи — от различни части на града, самоуверени, малко нахални. Ала такава публика бихте очаквали за представление по сценична адаптация на научнофантастична повест, вече превърната в холивудски филм. Разликата беше, че мъжката роля в тази пиеса щеше да играе голяма филмова звезда. Заради това се бе натрупала цялата тази тълпа, макар че не всички билети бяха разпродадени.

Докато приближаваше центъра „Кенеди“, убиецът — който не беше звезда, поне засега — се вживяваше в образа на доктор Зандер. Не е зле един актьор да се подготви по-отрано за ролята, нали?

През редица от шест въртящи се врати се влизаше от тротоара в покрито с теракота помещение, където бяха касите. След това още четири врати отвеждаха до фоайето на театъра, застлано с килим. Той забеляза всичко, а мозъкът му запечата и най-малката подробност.

Вече почти повярвал, че е доктор Зандер Суифт, навлязъл по-дълбоко в образа, убиецът се придвижваше като всички останали в тълпата — нито много бързо, нито прекалено бавно. Очила с дебели тъмни стъкла, прошарена брада и непретенциозно сако от туид му помагаха да остане незабележим.

Ала въпреки това не успяваше да потисне съмненията си за генералната репетиция. Ами ако се издъни? Ако по някакъв начин тази вечер го заловят? Ако направи грешка в центъра „Кенеди“?

Погледът му се плъзна лениво по сребристия плакат зад стъклената витрина, покрай която минаваше.

МАТЮ ДЖЕЙ УОКЪР В

„НИЕ МОЖЕМ ДА СИ СПОМНИМ ВСИЧКО ВМЕСТО ВАС“

Нашумелият холивудски актьор, чието име бе отпечатано с огромни черни букви над заглавието, бе популярен с претенциозни, но много успешни филми. Абсурдни комикси на живо, които измъкваха от зрителите по десет долара. Той беше единствената причина за почти пълната зала тази вечер.

Жените обожаваха Матю Джей Уокър, въпреки че той наскоро се бе оженил за красива актриса, с която бяха осиновили деца от Третия свят — последната мода в Холивуд. В момента живееха във Вашингтон, за да „могат да повлияят на правителството по въпроси, които са важни за децата по света“. Нима наистина има хора, които говорят и — още по-лошо — мислят по този начин? Да, определено имаше.

Вътре в залата музика от синтезатор създаваше атмосфера за вечерта. Доктор Зандер Суифт намери бързо мястото си — 11А — в дъното на лявата пътека.

Определено бе навлязъл в образа — добър сценарий, отлично изигран, — поне така би се изразил той. Намираше се само на няколко крачки от четирите пожарни изхода, но почти мигновено осъзна, че това не е важно за него. Разбра, че няма да използва билета, който вече си бе купил за същото място за представлението в събота вечер.

Тази позиция бе погрешна! Всичко беше погрешно! Доктор Суифт трябваше да го види лично, за да проумее това, което сега му беше съвсем ясно.

Символичното убийство не трябваше да става от това място, а на самата сцена.

Така щеше да бъде най-добре — за публиката. А тя беше всичко, нали?

В осем и пет минути светлините намаляха, сетне угаснаха. Музиката се усили и тежките брокатени завеси се повдигнаха бавно.