целия новогодишен ден във вилата, която беше наел прескъпо в горната част на Пинцийския хълм, за да се радва на живописната гледка, която му предлагаше голямата извивка на Тибър около Марсово поле. Агентът, който му я беше намерил, се беше захласнал да му я описва с часове, без да забравя да наблегне на вълшебната картина на Яникулума и Ватиканския хълм в далечината, както и на тучните зелени ливади по двата бряга на Тибър — Марсовото и Ватиканското поле. „Обзалагам се, че в Нумидия трудно ще се открие река с размерите на добрия стар Татко Тибър!“ — дрънкаше самонадеяният дребосък, опитвайки се да прикрие очебийния факт, че е нает от същия онзи сенатор, който открай време най-ревностно поддържаше каузата на Югурта, но пък и само с безрезервната си преданост едва ли би могъл да си позволи да се храни цяла година със змиорки. Откъде им беше дошъл този навик на тукашните да смятат, че всеки човек — да не говорим, че в случая ставаше дума за цар, — който не се е родил римлянин, лапа мухи? На Югурта му беше повече от ясно кой е истинският собственик на вилата, ясно му беше, че и относно наема са го оскубали здраво. Но за всичко си имаше време и място, а нито Рим, нито сключването на договора за луксозната вила бяха подходящи човек да проявява искреност.
Наистина, когато Югурта седеше в лоджията срещу просторната си градина, пред него се разкриваше хубава гледка. Но за него тя не беше нищо особено, а когато вятърът довяваше тежката смрад на човешки нечистотии от пазарищата по Вия Ректа край Марсово поле, той за сетен път се замисляше не беше ли сбъркал, че не си избра за жилище някоя вила по-далеч от града, някъде в Бовиле или Тускулум. Привикнал на големите разстояния в родната Нумидия, на него не биха му направили никакво впечатление двайсет и петте километра, които отделяха Рим от Бовиле и Тускулум. А след като и без това не му позволяваха да влиза в самия град, какъв беше смисълът да кисне пред самите му врати, освен в пристъп на досада да им се изплюе върху свещената граница.
Разбира се, ако се обърнеше на деветдесет градуса, Югурта щеше да види скалите на Капитолия и задната стена на храма на Юпитер Оптимус Максимус, в който според уверенията на агентите му новоизбраните консули би трябвало в момента да откриват първото за годината заседание на Сената.
Как трябва да се държи човек с римляните? Само ако знаеше отговора на този въпрос, вероятно Югурта би могъл с ръка на сърцето си да заяви, че наистина не се притеснява.
В началото всичко изглеждаше лесно. Дядо му не беше друг, а великият Масиниса, създал царство Нумидия от руините на разгромения от римляните Картаген, простиращи се по целия северноафрикански бряг. В началото възмогването на Масиниса беше гледано с добро око от римляните, които дори открито му помагаха да устрои държавата си, но по-късно, когато силите му укрепнаха прекалено много и държавата му започна да наследява все повече и повече неща от политическата уредба на Картаген, Рим изведнъж се разтревожи да не би под носа му да изгрее някой нов негов съперник и лека-полека започна да се държи враждебно. За щастие на цяла Нумидия Масиниса умря във възможно най-подходящия момент. Разбирайки, че след всеки силен цар на престола се възкачва нечия слаба натура, той още приживе бе предпочел да остави на Сципион Емилиян да раздели новосъздаденото му царство между тримата му синове. Но Сципион Емилиян се бе показал значително по-мъдър, отколкото Масиниса навярно е предполагал: вместо просто да раздели огромната територия на царството на три, той разграничи управленческите функции на тримата наследници. Най-старият получи държавната хазна и под негово попечителство бяха дадени всички дворци в страната, вторият син беше обявен за пръв пълководец на Нумидия, а най-малкият беше натоварен да съблюдава спазването на законите. Което означаваше, че онзи, който командваше армията, нямаше нужните средства, за да вдигне въстание, другият нямаше нужната войска, а третият не можеше да разчита нито на едното, нито на другото.
Но още преди негодуванието на един от тримата да е прераснало в мисъл за бунт, двамата по-малки братя умряха, оставяйки първородния син на баща си, Миципса, да управлява самичък. Все пак и двамата се бяха постарали да създадат наследници, които да му причинят достатъчно главоболия: двама законни синове и един извънбрачен, на име Югурта. Един от тримата щеше да наследи трона на Миципса след смъртта му, но кой точно? Всичко се обърка съвсем, когато малко преди своя край дотогава бездетният Миципса също се сдоби с две мъжки рожби — Адербал и Хиемпсал. Това беше достатъчно, за да потъне целият двор в сплетни и интриги, защото възрастта на всеки от претендентите беше обратнопропорционална на законовите му основания да наследи короната. Копелето Югурта беше най- възрастният от всички, а двамата синове на действителния цар едва прохождаха.
Докато беше жив, дядо му Масиниса никога не бе прикривал искреното си презрение към Югурта — не толкова, задето беше незаконороден, колкото заради майка му, представителка на най-нискостоящата прослойка в държавата — номадка — берберка. Миципса беше наследил изцяло отношението на баща си към внука му и когато един ден си даде сметка, че нежеланият му племенник се е превърнал в красив и интелигентен младеж, той си постави за цел непременно да го отстрани от борбата за трона. Сципион Емилиян беше поискал от царя на Нумидия да му прати съюзнически подкрепления за обсадата на Нуманция и Миципса се възползва от случая да се отърве от Югурта, като го натовари с командването на войските в Испания. Предполагаше се, че Югурта няма да се върне жив от похода.
Само че събитията се развиха съвсем неочаквано. Югурта беше роден пълководец, а освен това той твърде скоро успя да си създаде приятели сред римляните, двама, от които имаше за своите най-близки хора на света. И двамата бяха младши военни трибуни, прикрепени към щаба на Сципион Емилиян; имената им бяха Гай Марий и Публий Рутилий Руф. Между другото тримата бяха връстници — тогава бяха на по двайсет и три.
Малко преди приключването на кампанията Сципион Емилиян повика Югурта в палатката си, където му изнесе дълга беседа на тема няма ли да е по-добре той да се отнася почтено с Рим, неговия Сенат и народ, отколкото да завързва контакти с конкретни, твърде конкретни римски граждани. Югурта го изслуша от край до край невъзмутимо. Животът му сред римляните по време на обсадата на Нуманция го беше научил на едно-единствено нещо за тях, а именно, че всеки римлянин, който таи някаква амбиция за политическа кариера и издигане в обществото, неизменно се оказва неспособен да я подплати със средства. С други думи, всеки римлянин можеше да бъде купен.
При завръщането си в Нумидия Югурта носеше писмо от Сципион Емилиян до цар Миципса. В него толкова подчертано се изтъкваха смелостта, благоразумието и необикновеният интелект, проявени от Югурта по време на войната, че старият Миципса за кратко време забрави наследената от баща си неприязън към младия си племенник. И някъде по времето, когато Гай Семпроний Гракх намери смъртта си в горичката Фурина, в подножието на Яникуланския хълм, цар Миципса официално осинови Югурта и го обяви за пръв наследник на нумидийския престол. Обаче не забрави изрично да упомене в политическото си завещание, че Югурта не бива в никакъв случай да бъде провъзгласен за цар; на него бе отредил ролята на попечител на двете си невръстни деца, които едва навлизаха в пубертета.
Много скоро след като бе направил тези си разпореждания относно бъдещето на царството си, цар Миципса почина, оставяйки двамата си малолетни наследници на грижата на регента Югурта. По-малко от година след това по поръчение на Югурта по-малкият брат Хиемпсал беше убит; големият, Адербал, се спаси от клопката, която му се готвеше, и избяга в Рим, където се представи пред Сената и поиска от римския народ да уреди вътрешните работи на Нумидия и да лиши от власт Югурта.
— Всъщност защо толкова се страхуваме от тях? — питаше сега Югурта, връщайки се в настоящето, и отново зарея поглед в дъждеца, стелещ се като пелена над учебните площадки и пазарищата и закриващ напълно отсрещния бряг на Тибър.
В лоджията беше пълно с народ, но с изключение на един-единствен човек всички бяха просто охрана. Югурта не се доверяваше на тукашните гладиатори, които обикновено биваха наемани за целта, и си беше довел свои хора от Нумидия — всъщност това бяха същите онези, които преди седем години му бяха донесли главата на младия принц Хиемпсал, а пет години по-късно го бяха зарадвали и с тази на принц Адербал.
Този човек, към когото се обръщаше с въпроса си Югурта, представляваше едър, но не чак толкова, колкото него, мъж със семитски вид, който се беше разположил удобно на стол до своя цар. Ако се съдеше по поведението им, двамата трябваше да са кръвно обвързани — каквито всъщност и бяха, но Югурта често се правеше, че го забравя. Презряната майка на Югурта беше най-обикновено номадско момиче,
