помощ той съумя да сключи мир с Рим. Цената бяха тридесет бойни слона, които минаха на разположение на Бестия, заедно с малко пари за римската хазна… и доста по-значителна сума, озовала се тихомълком в личната съкровищница на самия Бестия. Рим изглеждаше доволен от решението, а Югурта най-после бе признат за едноличен владетел на цяла Нумидия.
Но Гай Мемий, който малко се интересуваше, че вече не е народен трибун, така и не замлъкна. Ден след ден продължаваше своята кампания за хвърляне цялостна светлина върху нумидийския въпрос. Ден след ден той подновяваше своите обвинения срещу Бестия, че е измъкнал пари от Югурта в замяна на мира и оставането му на престола. Най-сетне постигна целта си, защото наплашеният от словата му Сенат реши да провери тяхната правдивост. В Нумидия беше изпратен преторът Луций Касий Лонгин, който беше получил изричното нареждане да доведе лично цар Югурта в Рим, за да съобщи на Гай Мемий имената на всички онези, които е подкупвал. Ако царят трябваше да отговаря единствено пред Сената, то положението му далеч не би изглеждало толкова тревожно, но Югурта трябваше да се отчита пред народа.
Когато преторът Касий пристигна в Цирта и съобщи на царя желанието на Сената, Югурта нямаше как да откаже и го придружи обратно до Рим. Само че защо? Защо всички толкова се страхуваха? Какво толкова можеше да направи Рим? Да нахлуе с войски в Нумидия? Но в армията винаги щяха да се намерят повече продажници като Бестия, отколкото принципни хора като Гай Мемий! Защо въпреки това всички се страхуваха? Та не беше ли върхът на безочието от страна на Рим да пратят един-единствен човек, който да хване владетеля на една обширна и богата страна за врата и да го поведе след себе си като послушно животно?
И Югурта беше постъпил като послушно животно: стегна си безропотно багажа, покани някои от доверениците си да го придружат, избра петдесетте най-опитни бойци от царската си гвардия и се качи на един кораб с претора Касий. Това беше станало преди два месеца. Два месеца, през които не се случи нищо особено.
Вярно, че Гай Мемий беше удържал на думата си! Беше свикнал плебейското събрание в цирка на Фламиний, който се намираше извън свещените граници на града и следователно нищо не пречеше на Югурта да се яви лично пред народа. Целта на тази среща беше да се даде възможност на всеки римски гражданин, независимо от общественото му положение да чуе как царят на Нумидия ще отговори на въпросите на Гай Мемий, а именно кого и как е подкупил. Нямаше жител на града, който да не знае какви точно въпроси Гай Мемий смята да зададе и затова циркът беше препълнен с хора, които бяха залели цялата арена, оставяйки закъснелите да напрягат слух от трибуните, където не се чуваше кой знае колко.
Но и Югурта знаеше как най-добре да подготви защитата си. Кампанията в Испания, а и годините след това добре го бяха научили как да се справя с римляните. Най-лесно щеше да му бъде, ако подкупи някой и друг народен трибун.
На книга последните стояха сравнително ниско в служебната йерархия и дори сред сенаторите те отстъпваха по почести на много други. Народните трибуни не разполагаха с империум — ако тази дума изобщо може да се преведе на нумидийски.
Други магистрати, например цензорите, нямат империум. Нито плебейските едили. Нито квесторите. Нито — а това бяха именно служителите, на които Югурта най-много разчиташе — народните трибуни. Последните, представляваха изборни представители на плебса — сиреч на онази огромна маса римски граждани, които не могат да твърдят, че са патриции. Патрициите бяха древните аристократи, онези, чиито предци са записани сред Бащите на Рим. Преди четиристотин години, когато републиката беше още млада и едва стъпваше на краката си, само патрициите можеха да решават съдбата й. Но понеже с времето и сред плебеите се намериха такива, които притежаваха едновременно пари и власт и които също успяха да си пробият път до Сената и куриатния стол, те също пожелаха да станат аристократи. В резултат се появи съсловието на тъй наречените нобили, сиреч знатни люде. Така патрициите, от една страна, и нобилите, от друга, образуваха своеобразната двойствена римска аристокрация. За да бъдеше приет сред нобилите, достатъчно беше някой от рода ти да е бил консул, а вече нямаше нищо, което да спре един амбициозен плебей да се добере до консулския пост. Плебейското достойнство беше уважено. Плебсът разполагаше със свой орган на управление, в който не се допускаха патриции. Заради нарасналата сила на плебса обаче въпреки неучастието на патрициите в този сравнително нов орган плебейското събрание предлагаше и приемаше почти всички закони. Десетте народни трибуни бяха избирани да отразяват интересите на плебса. Всяка година те бяха сменяни. Това беше и най-ужасната страна на римското държавно управление: всички висши магистрати служеха в продължение само на една година, което означаваше, че никога не можеш да си купиш човек, който да управлява достатъчно дълго, за да имаш някаква полза от него. Всяка година трябваше да се подкупва нов. А обикновено дори повече от един.
Един народен трибун не притежаваше империум, нито се считаше за висш магистрат и на пръв поглед изглеждаше, че с него или без него е все същото. Но с времето трибуните бяха успели да се превърнат в действително най-значителните служители в държавата. В техните ръце беше истинската власт, защото само те имаха правото на вето. И тяхното вето се отнасяше до всички и до всичко; никой, освен диктатора, не можеше да убегне от силата му, а от почти сто години в Рим диктатор изобщо не беше избиран. Народният трибун можеше да използва своето право на вето и срещу цензора, и срещу консула, и срещу претора, и срещу Сената, и срещу другите девет народни трибуни, и срещу центуриатните, и срещу трибутните комиции; каквото и да му се предложеше, той можеше да му наложи вето — както и обикновено правеше. Освен това личността му се считаше за свещена и неприкосновена, което означаваше, че никой, под страх от смъртно наказание, не можеше да му пречи да изпълнява задълженията си. Народният трибун създаваше законите. Дори Сенатът нямаше това право; на него му беше позволено единствено да препоръча даден закон да бъде формулиран и приет.
Разбира се, всичко това беше измислено, за да се наложи в римското управление една добре балансирана система, която да не позволява на никоя своя съставна част да вземе превес над останалите. И ако римляните в своите нрави отговаряха на тази съвършена политическа уредба, то тя без съмнение би проработила както трябва. Но понеже те не се различаваха особено от другите хора по света, и системата им обикновено трябваше да бъде заобиколена, за да се постигне нещо. Всъщност от всички народи по света едва ли има равни на римляните в тяхната невероятна способност да заобикалят закона по законен начин. И така, цар Югурта си купи един народен трибун — един „никой“, ако можем да го наречем така, защото не принадлежеше към някоя знатна фамилия, нито можеше да се нарече богат. Но така или иначе Гай Баебий беше законно избран на своя пост, а това беше най-важното. Когато на масата пред него бяха изсипани купищата сребърни денарии, той загреба с шепи от тях и тихомълком ги прехвърли в дванадесетте си чувала, без много-много да се замисля, че по този начин се превръща в собственост на нумидийския цар.
Малко преди да си е отишла старата година, Гай Мемий свика дългоочакваното народно събрание в цирка на Фламиний, където пред множеството се изправи самият цар Югурта. И докато царят стоеше със склонена глава на трибуните, а тълпата се опитваше да не вдига шум, за да се чуят отговорите му, Гай Мемий зададе своя пръв въпрос:
— Подкупил ли си Луций Опимий?
Но преди още царят да си е отворил устата, сред събранието прогърмя гласът на Гай Баебий:
— Царю Югурта, забранявам ти да отговаряш на Гай Мемий!
Повече не му трябваше.
Току-що той беше наложил своето вето. След като веднъж това му е било забранено от народен трибун, ако сега Югурта отговореше, щеше да престъпи закона. Плебейското събрание беше свикано напразно; на разочарованото множество не му оставаше нищо друго, освен да потегли обратно към къщи, обсъждайки полугласно случилото се. Нищо чудно, че на Гай Мемий му беше причерняло пред очите и трябваше
