път ставаше свидетел на пререкания между тях, но никога преди не се беше случвало тя да е в центъра на спора. Не й беше никак приятно да присъства на подобен разговор, затова реши час по-скоро да се опита да ги успокои:
— Добре, добре, и двамата сте прави! Аз сама ще попитам Гай Марий за зестрата си; няма от какво да се страхувам. Той ще ме разбере.
— Юлия!
— Разбира се, че искам, мамо. Намирам го за прекрасен човек!
— Но момичето ми, та той е трийсет години по-стар от теб! Няма да си се усетила, и току-виж си останала вдовица.
— Младежите са ми много по-досадни, отколкото мислиш. До един ми напомнят за братята ми. Винаги бих предпочела да се омъжа за някого като Гай Марий — отвърна спокойно дъщеря й. — Обещавам, че ще се държа както трябва с него. Той ще ме обикне и никога няма да съжалява за парите, които е дал за мен.
— Невероятно! — изрече на висок глас Цезар, без да стане ясно за какво точно говори.
— Не бъди толкова изненадан, тата. Скоро ще навърша осемнайсет, давах си сметка, че сигурно ме готвиш за някого, и трябва да си призная, че живеех в истински ужас при мисълта какъв може да ми се падне. Снощи, когато се запознах с Гай Марий, първото, което си казах, беше: „Няма ли да е прекрасно, ако баща ми ми намери годеник като него“ — изчерви се Юлия. — На пръв поглед той по нищо не прилича на теб, тата, но всъщност двамата сте толкова еднакви — честни, искрени и мили.
Гай Юлий Цезар се спогледа с жена си.
— Не е ли прекрасно, когато един родител открие, че искрено харесва детето си. Да обичаш децата си е нещо естествено, но да ги харесваш? Това е право, за което всеки трябва да се бори, преди да го спечели.
Перспективата да води поотделно два разговора с жени в един и същи ден, изнервяше Гай Марий повече от гледката на вражеска армия, десетократно по-многобройна от неговата. Първо трябваше да се срещне с бъдещите си съпруга и тъща, а след това да се срещне за последен път с настоящата си жена.
Предпазливостта изискваше първо да се види с Юлия и чак след като се увери, че не са възникнали някакви непреодолими пречки, да съобщи за решението си на Грания. И така в осмия час на деня — сиреч в късния следобед — той отново потропа на вратата на Гай Юлий Цезар, облечен този път в представителната си тога с пурпурен ръб. Разбира се, обещанието му, че ще донесе четирите милиона сестерции в брой, беше чиста метафора. Един милион сребърни денарии щеше да тежи повече от пет тона, или сто и шестдесет таланта, което предполагаше, че ще са нужни сто и шестдесет души за пренасянето им. Вместо това беше далеч по-удобно Гай Марий да се въоръжи с най-обикновен документ.
Гай Юлий Цезар го прие в таблиниума, където гостенинът му предаде малък пергаментов свитък, на който беше изписана въпросната сума.
— Постарал съм се възможно най-малко хора да се досетят за какво става въпрос — уверяваше той Цезар, докато последният развиваше документа и се запознаваше със съдържанието му. — Както виждаш, споразумял съм се с банкерите ти да приемат депозита от двеста сребърни таланта на твое име. Ако все пак се намери някой да любопитства кой е истинският вносител на сумата, то за да надуши следите ми, ще му е нужно време, което никой банкер не би изгубил, без да е пряко заинтересован.
— Мисля, че си се попрестарал. Току-виж решат, че парите представляват подкуп! Ако не заемах толкова скромно положение в Сената, нищо чудно някой от банката да съобщи лично на градския претор за неочакваното ми забогатяване — отбеляза Цезар, докато навиваше пергамента.
— Сумата изглежда твърде голяма, за да бъде някаква форма на подкуп — усмихна се Марий — дори и за един консул.
Цезар му подаде ръка и рече:
— Не ми беше хрумвало да изчислявам сумата в таланти. Сега имам чувството, че съм поискал прекалено много. Сигурен ли си, че след този пладнешки обир ти е останало с какво да живееш?
— Разбира се — смотолеви той, който установи, че не е лесна работа да си измъкнеш ръката от тази на един Цезар. — Ако земята, която смяташ да купиш, струва толкова, колкото ми каза, значи съм ти дал четиридесет таланта в повече. Нека те бъдат зестрата за малката ти дъщеря.
— Наистина не знам как да ти се отблагодаря, Гай Марий — пусна най-сетне ръката му Цезар, комуто ставаше все по-неудобно. — През цялото време си казвам, че не продавам дъщеря си, но в момента ми се струва като че ли се заблуждавам относно собствената си искреност. Повярвай ми, Гай Марий, за нищо на света не бих продал някое от децата си! Вярвам, че бракът ви с Юлия ще бъде щастлив и нейните деца ще могат само да се гордеят със своите родители. Вярвам също така, че ще отнасяш с новата си съпруга като с близък човек и ще се грижиш за нея, тъй както се е грижил баща й. — Тонът му вече не беше толкова любезен. Да му бяха дали два пъти по толкова пари, пак нямаше да обели дума за желанието на Марция. Затова вместо да изглежда радостен, той се натъжаваше все повече. За да се прикрие, стана от писалището си, пое свитъка, опитвайки се да изглежда възможно най-невъзмутим, и го прибра в гънката на тогата си, която се връзваше под свободната му дясна ръка, за да образува нещо като джоб.
— Няма да съм спокоен, докато не го депозирам в банката си.
За миг се поколеба, после добави:
— Юлия ще навърши осемнайсет едва през май, но мисля, че не си струва заради това да отлагаме сватбата за средата на юни. Ако си съгласен, можем да заплануваме церемонията още за април.
— Струва ми се приемливо — кимна Марий.
— Бях го решил още преди да дойдеш — заобяснява бащата, надявайки се с приказките си да премахне неудобството, което се беше създало между двамата. — Много е неприятно, когато едно момиче се е родило в единственото време на годината, което се смята за предвещаващо злощастен брак. „Макар че защо точно късната пролет и ранното лято трябва да носят лош късмет, не ми е никак ясно“ — замисли се той, но скоро забрави това си мрачно настроение и се запъти към вратата. — Ти почакай тук, Гай Марий, ей сега ще ти пратя Юлия.
Сега дойде ред на Гай Марий да кърши ръце от притеснение. В малката, но спретната стаичка го обземаше неприятното чувство на страх от нещо, с което няма да му е по силите да се справи. Как се надяваше момичето да не го приеме прекалено хладно! Поне малко да й се беше понравил! Вярно, нищо в поведението на Цезар не му подсказваше, че сделката между двама им се извършва без съгласието на дъщеря му, но той твърде добре знаеше за онази дистанцираност, дори антипатия, с която двама души могат да се отнасят един към друг, без никога да я назоват на глас. А Марий усещаше дълбоко в себе си, че му се иска Юлия да го приеме изцяло и без задръжки. И все пак как би могло момиче като нея да допусне доброволно до себе си човек, който не само че произхожда от среди, напълно чужди на нейните, но и не може да я спечели нито с красота, нито с младежка жизненост? Колко ли сълзи е проляла бедната девойка, когато е научила от баща си какво й се готви? Дали вече тайно не е зарекла любовта си за някой млад аристократ, който обаче в името на семейния интерес трябва да потъне в забрава? Италийски простак, незнаещ думичка гръцки — беше ли това достойна партия за една Юлия!
Вратата към перистила се отвори и слънцето триумфално нахлу в таблинума, ослепително с неземния си блясък. На фона му се открояваше силуетът на усмихнатата Юлия, протегнала ръка към гостенина.
— Гай Марий — приветливо се обърна тя към него, сякаш присъствието му я радваше.
— Юлия — отвърна й Марий, като пристъпи напред, за да й подаде на свой ред ръка. По лицето му се беше изписало известно смущение, защото не знаеше точно как трябва да се държи. Покашля се и като не му хрумна нищо друго, мина по същество: — Баща ти сигурно ти е казал?
— О, да — кимна му тя, но усмивката й не помръкна. На Марий дори му се стори, че девойката срещу него всеки миг ще прихне да се смее, и то не от момичешко неудобство, а просто защото й е леко на сърцето. Но Юлия скоро се овладя и по всичко личеше, че е господарка на положението, при все се отнасяше с нужното уважение към гостенина.
— И нямаш нищо против? — бръкна сам в раната си той.
— Очарована съм — поглъщаше го тя с красивите си, топли, сиви очи, без усмивката й да помръкне дори
