съпруга за един римски консул. Сгодявайки го за Грания, родителите му го бяха готвили да заеме своето място сред латинските земевладелци; това беше тяхната среда и те бяха избрали снаха си според нея. Но Гай Марий беше полетял твърде нависоко, оставяйки далеч зад себе си гнезденцето си в Арпинум. Амбициозен авантюрист, невероятно умен и съобразителен, притежаващ едновременно прагматичното мислене на войника и широкия поглед на стратега, той вече беше постигнал много, но искаше да постигне още повече, особено сега, когато щеше да стане част от семейството на Юлий Цезарите. Юлия беше жената, от която имаше нужда! И жената, която желаеше.
— Грания! — извика я той, докато хвърляше тежката си тога върху прекрасната мозайка на пода в атриума, стъпвайки с калните си обуща върху белия плат, преди робът да е успял да го измъкне изпод краката му.
— Да, скъпи? — излетя тя от стаята си, сипейки около себе си куп иглички и други джунджурийки, цялата покрита с трохи, защото с годините се беше научила да се спасява от убийствената самота, отдавайки се на бонбони, пасти и смокинено сладко.
— В таблинума, ако обичаш — подкани я той през рамо и с широки крачки забърза нататък.
Жена му заситни след него и го настигна на вратата.
— Затвори след себе си — нареди й той и заобиколи масивното писалище от полиран малахит с позлатени ръбове, за да се разположи удобно върху любимия си стол, оставяйки Грания да си избере място срещу него, сякаш беше най-обикновен клиент — просител.
— Да, скъпи? — попита тя, като се настани. В гласа й не се усещаше тревога, защото досега не се беше случвало той да се държи грубо с нея или пък да я тормози по друг начин, освен с пълното си безразличие.
Марий се намръщи и като грабна сметалото от слонова кост, започна нервно да го върти в ръцете си; ръце, които тя винаги беше харесвала, защото бяха едновременно силни и изящни, с широки длани и издължени пръсти, а и той винаги знаеше как да ги използва най-добре, за да постигне целите си. Наклонила глава, Грания нито за миг не изпускаше от поглед този непознат, за когото беше женена вече двадесет и пет години. И сега, за хиляден път може би, тя го оценяваше като хубав, представителен мъж. Но дали още го обичаше? Един Бог знаеше! След тези двадесет и пет години чувствата й бяха толкова сложни и объркани, че не би могла да се оправи в лабиринта от далечни спомени и премълчавания. Понякога завесата аха-аха да се повдигне и тя да прогледне какво се крие зад нея, но друг път всичко се превръщаше в непрогледна мъгла, която се разстилаше между обърканите й мисли, от една страна, и беглата представа, която имаше за самата себе си, от друга. Гняв, болка, смущение, негодувание, тъга, самосъжаление — о, колко много и тъй различни усещания! Някои бяха толкова отдавнашни, че почти не си спомняше за тях, други все още оставяха своя пресен отпечатък върху душата й — душа на четиридесет и пет годишна жена, чийто мензис идва само от време на време и чиято утроба, непознала плод, се свива под тежестта на наедрялата й плът. Ако все пак някое чувство надделееше над другите, това беше усещането за най- обикновено, потискащо със своята баналност разочарование. Тези дни Грания дори беше поднесла дарове олтара на Ведиовис, бога на разочарованията.
Марий отвори уста, за да говори. Устните му бяха пълни и чувствени, но още преди жена му да го срещне, той вече бе съумял да им придаде строгост. Грания се приведе леко, напрягайки едва ли не до болка всеки нерв по тялото си, за да не изпусне нито думичка от онова, което той имаше да й каже.
— Развеждам се с теб — отсече той и й подаде пергаментовия свитък, върху който още рано сутринта бе изготвил текста на документа за развод.
За известно време жената сякаш не разбра думите му: тя разстла дебелия и леко намирисващ свитък върху писалището, за да прочете написаното с далекогледите си очи, и чак когато прехвърли целия текст, намери сили да отговори:
— Не съм направила нищо, с което да го заслужавам.
— Не съм на същото мнение.
— Какво съм направила?
— Просто не си подходяща съпруга за мен.
— И ти трябваха двадесет и пет години, за да стигнеш до това заключение?
— Напротив, знаех го още от самото начало.
— Тогава защо не се разведе с мен още преди години?
— Не сметнах за необходимо.
Обидите му я пронизваха като нож право в сърцето. Пергаментът трепереше в ръцете й. Грания го захвърли встрани, сви малките си ръчички в юмрук и разгневено възкликна:
— Е, това вече е капак на всичко! Никога не съм означавала нещо за теб. И то до такава степен, че дори не си благоволявал да се разведеш с мен. Но как така ти хрумна точно сега?
— Искам да се оженя за друга — отговори й спокойно Марий.
Тя зяпна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Ти?
— Да. Предложиха ми да сключа брак с момиче от стара патрицианска фамилия.
— О, хайде, Марий! Да не би онзи, който презираше всички и всичко, изведнъж да е решил да става сноб?
— Не, не мисля така — еднакво успешно прикриваше той както неудобството си, така й чувството си за вина. — Просто за мен този брак означава, че най-после ще стана консул.
Подобна логика не можеше да не успокои донякъде бушуващата в нея ярост. Как можеше да се възрази на такъв довод? Как можеше да се държи сметка на някого, воден от подобни цели? Как би могъл човек да се съпротивлява на неизбежното? Въпреки че съпругът й никога не беше обсъждал с нея политическите си неудачи, нито се беше оплаквал от това, че на него не гледат достатъчно сериозно, Грания много добре знаеше в какво положение се намира Марий. Беше плакала за него, беше се молила на боговете да му помогнат да заличи по някакъв начин греха, че не е роден римски патриций. Но в крайна сметка с какво можеше да му помогне тя, Грания от Путеоли? Беше богата, достойна за уважение, като съпруга никой в нищо не можеше да я упрекне. Но бе от съвсем различна среда, без никакви връзки сред онези, способни да поправят злините, с които мъжът й се беше сблъскал. Ако той беше латински земевладелец, то тя и това не беше — просто дъщеря на търговец от Кампания, едно нищожество в очите на римската аристокрация. Доскоро в семейството й дори не се радваха на римско гражданство.
— Разбирам — промълви тя, безсилна да се противопостави на съдбата си.
Марий се показа достатъчно милостив да се спре дотук, спестявайки й вълнението, което го обземаше при мисълта за любовта, разпалила се само преди няколко часа в заспалото му сърце. Нека си мисли, че става въпрос единствено за някаква политическа сделка.
— Съжалявам, Грания — любезно й каза той.
— И аз, и аз — изведнъж се разтрепери като лист Грания. Мисълта за годините на самота, които я очакваха занапред, и се струваше твърде непоносима, за да се окаже наистина вярна. Да живее без Гай Марий? Не можеше дори да си го представи.
— Ако това те утешава, предложението не дойде от мен, а от другата страна.
— Коя е избраницата?
— Голямата дъщеря на Гай Юлий Цезар.
— Юлия! Браво! Няма как, сигурно ще станеш консул, Гай Марий.
— Да, и аз мисля така. — Марий въртеше в ръце любимата си тръстикова писалка. Сетне извади порфирното шишенце с пробита златна запушалка, в което държеше пясъка за попиване, и мастилницата от полиран аметист. — Разбира се, ще получиш обратно зестрата си, която е достатъчна да посрещне нуждите ти. С годините съм влагал парите в далеч по-печеливши предприятия от тези, на които залагаше баща ти, и след като досега никога не си прибягвала до тях, в момента притежаваш завидно състояние — покашля се той. — Предполагам, че ще ти е приятно да заживееш по-близо до семейството си, но се чудя дали… на твоята възраст… няма да е подходящо да се настаниш в самостоятелна къща, особено след като баща ти не е вече между живите и глава на семейството е брат ти.
— Ти никога не си лягал достатъчно често с мен, за да ми направиш дете — проплака печално Грания, която все по-болезнено усещаше да витае над нея призракът на самотата. — О, как само бих желала да имам поне дете!
