— Е, аз пък се радвам, че се случи така! Защото синът ти би бил мой наследник и тогава бракът ми с Юлия не би имал никакъв смисъл — изведнъж Марий се усети, че прекалява, и побърза да добави: — Та помисли малко, Грания! И да имахме деца, досега те щяха да са пораснали достатъчно, за да заживеят отделно от родителите си. Едва ли точно те биха ти послужили за утеха.
— Но поне щях да се радвам на внуци. — Повече не можеше да сдържи сълзите си тя. — И нямаше да съм толкова самотна.
— От години те убеждавам да си вземеш кученце! — Това беше по-скоро приятелски съвет, но като че ли не прозвуча достатъчно любезно. — Всъщност най-добре ще е да се омъжиш отново.
— За нищо на света! — заяви Грания.
Марий вдигна рамене.
— Твоя работа. Но да се върнем на въпроса за бъдещото ти жилище. Бих искал да ти купя вила на морския бряг и да ти я обзаведа със собствени средства. Какво ще кажеш за Куме? Достатъчно близо е до Путеоли, за да можеш да пътуваш дотам на носилка — хем ще можеш да се отбиваш у близките си за ден- два, хем ще имаш спокойствие.
И след като тъй и тъй всякаква надежда си беше отишла, тя можеше само да му благодари.
— О, няма защо! — Надигна се той от стола си и като заобиколи писалището, подхвана по-скоро от любезност бившата си жена под ръка, за да й помогне да се изправи. — Най-добре е още сега да уведомиш иконома и да помислиш кои роби ще вземеш със себе си. Още утре ще наема някой от агентите си да ти намери подходяща вила в Куме. Разбира се, ще я запиша на свое име, но ти ще бъдеш добре осигурена до старини или поне докато си намериш нов съпруг… Добре, добре! Чух, че не искаш да се омъжиш повторно, но само след седмица около теб ще се навъртят толкова предприемчиви кандидати, че ще се чудиш как да им откажеш. В крайна сметка ти си богата.
Двамата стигнаха вратата на стаята, в която Грания обичаше да си прекарва времето, и тук Марий се раздели с нея.
— Ще ти бъда признателен, ако си заминеш до вдругиден. По възможност още сутринта. Предполагам, че Юлия ще иска да направим известни промени в къщата, преди да се е нанесла, а сме насрочили сватбата си за след осем седмици; така че няма да ми остане почти никакво време. Значи се разбрахме: вдругиден сутринта. Не мога да я поканя, преди да си напуснала, не би било редно.
Грания се опита да го попита нещо — не беше важно какво, искаше й се да го задържи поне за миг край себе си. Уви, с бързи крачки Марий вече се беше насочил към изхода на къщата.
— Не ме чакай за вечеря — сбогува се той с нея, докато прекосяваше атриума. — Ще отида у Публий Рутилий и се съмнявам, че ще се прибера, преди да си си легнала.
Е, какво да се прави? Нямаше да умре от скръб, задето напуска този огромен хамбар, където никога не се беше чувствала достатъчно уютно. Грания всъщност открай време мразеше дома си, както мразеше и целия Рим с неговата врява и неразбории. Така и не можеше да си обясни защо мъжът й беше избрал да построи къщата си точно на северния склон на Аркс, където не само нямаше слънце, но и беше непоносимо влажно. Навярно Марий го беше сторил единствено от суета — все пак твърде малко бях онези, които можеха да се похвалят, че живеят под самите капитолийски стени. Но затова пък малцина се осмеляваха да изкачат всичките стъпала догоре, а и останалите жители на квартала не бяха препоръчителна компания за един амбициозен политик: все новозабогатели търговци, за които държавните дела не значеха кажи-речи нищо.
Грания кимна на роба, който чакаше пред вратата на стаята й.
— Моля те, изпрати ми веднага иконома.
Икономът не закъсня да се появи — величествен грък, родом от Коринт, който първо се беше погрижил да придобие солидно образование, а после се беше продал в робство с надеждата да натрупа състояние и по възможност да получи римско гражданство.
— Строфант, господарят ти ще се развежда с мен — невъзмутимо му съобщи тя. В края на краищата в това нямаше нищо срамно. — До вдругиден сутринта трябва да съм заминала оттук. Моля те, погрижи се за багажа ми.
Икономът се поклони, по-скоро за да скрие недоумението си. Допреди миг той още беше считал господарите си за един от редките напоследък примери как мъж и жена могат да си останат съпрузи до гроб. Според него отношенията им бяха толкова закостенели, че трудно щяха да доведат някого от двамата до мисълта за окончателна развръзка.
— Смяташ ли да вземеш със себе си някого от прислугата, господарке? — покорно я попита гъркът, уверен, че самият той ще остане в къщата, след като беше купен не от Грания, а от Гай Марий.
— Готвачът обезателно. А с него и всички други роби в кухнята, защото иначе ще му стане мъчно, нали така? Освен тях и слугите в триклиниума, шивачката, фризьорката, робините от банята и двамата ми малки прислужници — изброяваше тя, чудейки се кой друг от робите е незаменим или пък към кого се е привързала повече.
— Както желаеш, господарке. — Икономът излетя като стрела, за да разнесе колкото се може по-бързо сензационната новина сред прислугата и най-вече за да съобщи лично на надутия майстор готвач трагичната вест за напускането му на шумния Рим и скорошното му пренасяне в затънтеното Путеоли.
Грания започна да обикаля за последен път просторната стая, в която прекарваше дните си вече двадесет и пет години. Всичко в помещението излъчваше уют: и принадлежностите й за рисуване и шев, и незавършеното й ръкоделие, и обкованият сандък, в който беше събрала купища ненужни бебешки и детски дрешки.
Понеже в Рим не беше прието жената да избира или купува мебелите за дома си, всичко в стаята принадлежеше по право на Гай Марий, който едва ли щеше да й го отстъпи. Грания се поуспокои за миг и зачервилото се от сълзите й лице изведнъж светна. Имаше само един ден на разположение, преди да напусне Рим, но там, където отиваше, едва ли щеше да се сблъска с кой знае какъв набор при търговците. Знаеше какво ще направи сутринта: ще си потърси мебели, с които да обзаведе вилата си в Куме. За пръв път щеше сама да избира! А денят щеше да бъде запълнен и тя нямаше постоянно да се сеща за случилото се. Болката от изживяния шок започна лека-полека да се изпарява; през нощта тя нямаше да премисля за сетен път нерадостната си съдба, ами щеше да си мечтае какви прекрасни мебели й предстои да си купи.
— Берениция! — извика Грания и робинята й се показа начаса. — Кажи в кухнята, че искам да вечерям веднага.
Направи подробен списък какво точно й трябва за къщата и го остави до себе си на масата, така че да се заеме с работа веднага след вечеря. Нещо й се въртеше в главата — ами да, Марий й беше казал да си вземе кученце. Още на другия ден щеше да го послуша; кученцето ще е първото нещо, което ще си купи.
Но еуфорията й трая само по време на обилната вечеря. После въодушевлението на свой ред отстъпи място на мъката и като се хвана с две ръце за косите, тя започна да се скубе като умопомрачена; устата й провисна, разнесоха се жалните й хленчове, а сълзите рукнаха като потоци от очите й. Робите деликатно се оттеглиха, оставяйки я да се отдава на мъката си върху кушетката със златистопурпурна тапицерия.
— Чуйте я само! — Цъкаше с език готвачът, заел се с тежката задача да опакова всевъзможните си тенджери, котлета и готварски прибори, с които за нищо на света не би се разделил. До ушите му ясно достигаха мъчителните излияния на господарката му, независимо че кухнята се намираше чак в другия край на перистила. — Какво толкова има да циври? Та не съм ли аз истинският изгнаник — тя си е живяла открай време на село… кравата му с крава!
На нова година беше теглен жребият за разпределението на провинциите и Спурий Постумий Албин получи Римска Африка; по-малко от денонощие след това той развя знамена пред Сената и това бяха знамената на нумидийския принц Масива.
Спурий Албин имаше брат, Авъл, десет години по-млад от него, който като нов член на Сената изгаряше от желание да си създаде име. И така, докато консулът, без сам да се разкрива, се отдаваше на каузата на новия си клиент принц Масива, плетейки задкулисните си интриги, малкият Авъл получи поръчението да придружава принца при посещението му на всички по-известни обществени места в Рим, където да го запознае с по-видните личности и да подшушне на агентите му какъв подарък би бил най-подходящ за
