всекиго от тях. Като повечето членове на нумидийската царска династия и Масива представляваше добре сложен и приятен на вид семит, при това с достатъчно ум в главата, способен да използва чара си, щом трябва, и да прибягва до щедростта, когато само с чар не успяваше. Неговият най-голям коз беше не толкова в законността на претенциите му към нумидийския престол, колкото в простия факт, че римляните обичаха да стоят на различни позиции, така че в Сената, вместо да се гласува единодушно по всички въпроси, да съществуват достатъчно противоречия, а животът на самите сенатори да бъде по-забавен и интригуващ.
Една седмица след Нова година Авъл Албин официално представи случая на принц Масива пред Сената и лично апелира римският народ да помогне на законния наследник на нумидийския престол да си възвърне отнетата власт. Това беше прощъпалникът на Авъл Албин като оратор и той се справи завидно добре. Освен това се радваше на нескрития интерес на Цецилий Метелите, които, щом той свърши с речта си, не пропуснаха да го аплодират, и на един Марк Емилий Скавър, който, имайки честта да говори веднага след него, подкрепи всичките му искания. Според Скавър това би бил най-подходящият отговор на въпроса за бъдещата съдба на Нумидия — страната ще си върне един законен владетел, който ще знае какво е добро и какво зло за нея и няма да допусне отново размириците, убийствата и нечестните сделки, плод на жаждата за власт у някакъв си самозванец, чийто произход най-малкото не му даваше никакво право да се разпорежда с цял един народ. Преди Спурий Албин да разпусне събранието, Сенатът вече даваше знак със своите възгласи, че е готов да гласува за свалянето на сегашния нумидийски цар и заменянето му с Масива.
— Загазихме здравата — донесе Бомилкар на Югурта. — Изведнъж престанаха да ме канят, където и да било, а агентите ни не могат да открият хора, готови да слушат увещанията им.
— Кога ще гласува Сенатът? — спокойно попита царят, който не беше изгубил присъствие на духа.
— Следващото заседание е насрочено за две седмици преди февруарските календи, точно след седем дни.
Царят изпъчи гърди.
— И всички ще гласуват против мен, нали?
— Да, царю — кимна му Бомилкар.
— В такъв случай няма никакъв смисъл да продължавам да се правя на римлянин. — Югурта като че ли растеше пред очите на брат си, изпълвайки се с величие, което от пристигането на Луций Касий в Нумидия сякаш беше забравено. — Отсега нататък ще действам по своя начин, по нумидийски.
Дъждът беше спрял и навън грееше студеното зимно слънце. Югурта копнееше за топлите ветрове в родината си, за приятелската и спокойна атмосфера в харема, за простите нумидийски нрави с тяхната желязна логика, с която всичко се решаваше от само себе си. Време беше да си върви у дома! Време беше да започне набирането на войска, която също така трябваше и да се обучава, защото римляните никога нямаше да го оставят на мира.
Той закрачи напред-назад под колонадата, опасваща огромния перистил, сетне даде знак на Бомилкар да го последва до центъра на градината, където шумно се плискаха струите на фонтана.
— Оттук и птичка не може да ни чуе — обясни Югурта.
Брат му замръзна на едно място, нетърпелив да разбере какво е намислил.
— Масива трябва да изчезне.
— Тук? В Рим?
— Да, и то в близките седем дни. Ако при следващото заседание на Сената той е все още сред живите, то тогава не ще и съмнение, че ще бъде решено възкачването му на престола и задачата ни ще стане далеч по-трудна. А така ще спечелим време.
— Ще го убия със собствените си ръце — тържествено заяви Бомилкар.
Но Югурта енергично поклати глава.
— Не! Не! Убиецът трябва да е римлянин. Твоята работа е да намериш нужния човек, който ще убие Масива заради нас.
Брат му го зяпна удивен.
— Но, царю, забравяш, че все пак не сме у дома си! Но знаем кого да наемем за целта, нито къде и как да го открием.
— Попитай някого от агентите. Все един ще ни е останал предан — замисли се той.
Това беше все пак нещо, за което човек можеше да се хване. Бомилкар също се замисли за минута-две, захапал със здравите си зъби няколко косъма от брадата си.
— Агеласт — най-сетне реши той. — Марк Сервилий Агеласт, онзи, който никога не се смее. Баща му е римлянин, той самият е отраснал тук, но съм сигурен, че в сърцето си все още милее за майчината си родина Нумидия.
— Оставям всичко в твои ръце. Направи необходимото — заяви царят и бавно се отдалечи.
Агеласт смаяно го изгледа.
— Тук? В Рим?
— Не само тук, но и в близките седем дни — допълни Бомилкар. — Гласува ли Сенатът за Масива, а това положително ще стане, в Нумидия ще избухне гражданска война. Югурта никога няма да се оттегли без бой, знаеш го много добре. Но дори и да е склонен към мир, гетулите никога не биха му го позволили.
— Но аз си нямам представа откъде ще намеря убиец!
— Ами тогава свърши работата сам.
— Не мога! — проплака той.
— Масива трябва да бъде премахнат! В град като този ще се намерят мнозина, готови дори на убийство за пари — настояваше Бомилкар.
— Разбира се! Половината пролетариат, ако ме питаш. Но никога не съм имал вземане-даване с тия среди. Та аз не познавам и един пролетарий! Не мога да хвана първия срещнат несретник, да му пъхна кесията в джоба и да го накарам да убие един нумидийски принц! — кършеше ръце Агеласт.
— И защо не? — попита Бомилкар.
— Може да ме издаде пред градския претор, ето защо.
— Ти първо ще му покажеш златото и ти гарантирам, че няма дори да помисли за подобно нещо. Всеки си има цената в този град.
— Може и така да е — съгласи се мъжът, — но нямам намерение да проверявам правилна ли ти е теорията.
И нищо не можа да го накара да си промени решението.
Общоизвестно бе, че Субура е клоаката на Рим, и затова именно натам се отправи Бомилкар, облечен в най-прости дрехи и без нито един роб със себе си. Като на всеки друг, дошъл отскоро в Рим, и на него му беше казвано никога да не слиза на североизток от Форум Романум, а сега му ставаше ясно защо е било това предупреждение. Не че улиците на Субура бяха по-тесни от тези на Палатинския хълм, нито че жилищните сгради бяха по-високи и по-нагъсто една до друга от тези на Виминал или по високите части на Есквилин.
Това, което изненадваше от пръв поглед новодошлия в Субура, бяха тълпите. Подобно стълпотворение той не се сещаше да е виждал някъде другаде през живота си. Над него зееха отворени хиляди прозорци и от всеки от тях се показваше нечия глава; по улиците човек не можеше да си проправи път без помощта на лактите си, но дори и снажният Бомилкар беше принуден да се остави на множеството да го влачи като гигантски охлюв върху гърба си. Наоколо се раздаваха ритници, разнасяха се попържни, плюеше се, пикаеше се насред улицата; всеки изхвърляше нечистотиите си, където му паднеше, без да обръща внимание на околните, освен, за да налети да бие някого, който му се е сторило, че го гледа накриво.
Второто нещо, което неизменно правеше впечатление на странника, беше убийствената смрад, разнасяща се из целия квартал. Още там, където цивилизованият Аргилетум преминаваше в тъй наречените Фауцес Субуре началната отсечка на най-широката артерия в квартала, Бомилкар изпита странното усещане, че всеки миг ще припадне от нетърпимата воня, блъснала го в носа. Върху изкъртената мазилка на къщите буквално се стичаха потоци мръсотия, сякаш тухлите бяха зидани вместо с хоросан с човешки или животински изпражнения. „Защо при последния голям пожар — мислеше си той — просто не са оставили
