— Моят господар, цар Бокх, е много богат.
— Ами сигурно, нали затова е цар?
— Това, което обаче го тревожи, е, че току-виж престанал да бъде цар — прошепна Бомилкар. — Защото е изправен пред големи неприятности.
— Сигурно същите като твоите.
— Точно така.
— И как мога да ти помогна? — Декумий грабна една глава лук и я задъвка замислено.
— Ако бяхме в Африка, отговорът щеше да е прост. Царят само щеше да даде заповедите си и човекът, който ни създава тези неприятности, щеше да е мъртъв — спря се насред изречението си той, като се чудеше кога най-сетне мъжът срещу него ще схване за какво става въпрос.
— А, значи неприятностите си имат име, така ли?
— Точно така. Масива.
— Това ми звучи по-латинско от Юба — отбеляза Декумий.
— Масива не е мавританец, а нумидиец — гледаше през цялото това време утайката във виното си Бомилкар, преди да бръкне с пръст в чашата си и да я разбърка. — Трудността се състои в това, че той живее тук, в Рим. И точно тук ни създава неприятности.
— Значи всъщност неприятностите ви ги създава Рим — вметна римлянинът, като по тона му не можеше да се разбере какво точно иска да каже.
Бомилкар погледна изненадано дребния човечец насреща си. Изведнъж установи, че с такива като него шега не бива, че са далеч по-пресметливи и проницателни, отколкото дават вид. Пое си дълбоко дъх и продължи:
— Работата е там, че съм чужденец и затова мисията ми е съпроводена с множество опасности. Разбираш ли, трябва ми някой римлянин, който ще се съгласи да убие принц Масива вместо мен.
На Луций Декумий дори не му мигна окото, когато му отговори:
— Няма да е никак трудно.
— Така ли мислиш?
— Тук, в Рим, имаш ли пари, приятел, всичко можеш да си купиш.
— Тогава ще ме посъветваш ли какво да сторя? — попита Бомилкар.
— Не ти трябва повече да търсиш, приятел — дояде лука Декумий. — Бих прерязал гърлата на половината сенатори, само и само да ям стриди вместо лук. Колко плащаш за работата?
— Според теб колко денария има в тази кесия? — изсипа я Бомилкар върху масата.
— Не и колкото струва едно убийство.
— Ами ако получиш същата тази кесия, пълна със злато?
Декумий се плесна по бедрото.
— Това вече се казва сериозна приказка! Е, считай сделката ни за сключена, приятел.
На Бомилкар чак му се виеше свят, но не заради виното, което досега той скришом беше изливал на земята.
— Още утре ще получиш половината, а останалото, след като си свършиш работата. — Посегна той да прибере сребърниците в кесията си.
Но една мазна ръка с мръсни нокти го възпря.
— Остави ги тук, приятел. Така ще ти имам повече доверие. А утре ела пак. Само че ме чакай пред светилището. Ще отидем до жилището ми, за да си поговорим насаме.
Декумий вдигна пръст до носа си.
— И нито дума. В Субура никой за нищо не се хвали.
Бомилкар му се усмихна и доволен излезе от кръчмата, за да се гмурне отново в тълпата по улицата.
Десетина дни след Нова година Марк Ливий Друз щеше да чества своя триумф. Преди две години беше избран за консул и по жребий бе получил управлението на провинция Македония. За щастие военните му пълномощия бяха удължени и след изтичането на мандата му той доведе до изключително успешен край продължителната гранична война със скордиските, мъдро и добре организирано келтско племе, което непрекъснато създаваше неприятности на римската власт в Македония. В лицето на Марк Ливий Друз обаче скордиските срещнаха човек с невероятни способности, който с времето успя да смаже съпротивата им. Успехите му бяха неочаквани дори за римлянин. Той имаше щастието да попадне на една от най-важните твърдини на скордиските и като я превзе, да сложи ръка върху голяма част от съкровищата им. Марк Ливий Друз не беше първият управител на Македония, удостоен с правото на триумф, но всички единодушно му признаваха, че си го е заслужил повече от всеки друг.
По време на празненствата почетен гост на консула Спурий Постумий Албин беше не друг, а самият принц Масива, който по този повод получи правото да наблюдава церемонията от едно от най-хубавите места в Големия цирк. Пред очите му мина дългото триумфално шествие, което в пълна мяра му доказа, че приказките за невероятната способност у римляните да организират запомнящи се зрелища не са в никакъв случай измислица. Подобно представление не би могъл да види никъде другаде по света. Със своя перфектен гръцки той се оправяше не по-зле от всеки друг и много добре беше запомнил указанията, дадени му преди започването на церемонията. Още преди последните редици на Друзовите легиони да са напуснали арената през Капенската порта, Масива вече беше станал от мястото си. Двамата с консула излетяха като стрели през една тайна вратичка на Форум Боариум, изкачиха през две-три стъпала стълбите на Как, водещи до Палатинския хълм, за да продължат с още по-бърза крачка нататък, предвождани из кажи-речи пустите улици от дванадесетте ликтори, чиито ботуши с дебели подметки тропаха върху замръзналите павета.
Само десет минути след като бяха напуснали цирка, Спурий Албин и обкръжението му вече слизаха по Весталските стълби, за да излязат на Форум Романум и да се насочат към храма на Кастор и Полукс. Тук, на площадката пред внушителното здание, двамата консули и гостите им трябваше да седнат и да изчакат парадът да се зададе по Вия Сакра в посока от Велия към Капитолия. За да не обидят триумфиращия, трябваше да са се настанили по местата си, преди шествието да се е появило.
— Всички други магистрати и сенатори участват в процесията — обясни Спурий Албин на принц Масива. — Действащите консули формално също са поканени, както и на пиршеството, което впоследствие триумфиращият ще даде в чест на Сената насред храма на Юпитер Оптимус Максимус. Но добрият тон изисква консулите да не приемат нито една от двете покани. Това е денят на триумфиращия и именно той трябва да се откроява по време на церемониите, както и да е заобиколен от най-много ликтори. Затова консулите остават само зрители, като наблюдават шествието от някое централно място, където да получат поздравленията на триумфиращия. Така хем той отдава дължимото на тях, хем никой не го засенчва.
Принцът кимна в знак, че е разбрал, макар че досегашната липса на всякакъв контакт с римляните не му позволяваше да вникне в дълбочина в образа, с който този велик народ му се представяше. За разлика от Югурта той бе прекарал целия си живот далеч от Рим и дори от римските владения в Африка.
Щом консулската групичка излезе на пресечката на Весталските стълби и Вия Нова, придвижването й изведнъж се оказа силно затруднено от насъбралата се тълпа зяпачи от двете страни на улицата. Хиляди римляни бяха наизлезли да видят триумфа на Друз. За събитието бяха подочули дори из затънтените улички на Субура, където се шепнеше от ухо на ухо, че зрелището наистина ще си заслужава.
В Рим беше прието, когато ликторите изпълняват задълженията си в рамките на града, не само да не носят брадвите си вътре във фасциите, но и да са облечени в обикновени бели тоги. В ден като този това ги правеше практически неразличими, защото всеки римлянин, дошъл да наблюдава триумфа, беше навлякъл върху туниката бялата си „тога алба“. Това затрудняваше ликторите, които трябваше да пробиват път в тълпата за консула и гостите му и бяха притиснати от всички страни от множеството. Лека-полека групичката им се разпръсна и когато предните вече бяха успели да стигнат храма на Кастор и Полукс, принц Масива и телохранителите му още бяха сред тълпата.
Чувството за царско достойнство у принца беше проговорило и той дълбоко се възмущаваше от фамилиарния, дори просташки начин, по който множеството се отнасяше с него; телохранителите му бяха безмилостно лашкани от една на друга страна, докато за миг господарят им съвсем ги изгуби от поглед.
Точно този момент беше изчаквал и Луций Декумий, за да нанесе изневиделица и с безпогрешна
