точност своя удар. Притиснат плътно до Масива от тълпата, той заби специално наточения за целта кинжал от лявата страна на принца, точно под гръдния му кош, с рязко движение го извъртя нагоре, отпусна дръжката веднага щом усети, че е улучил, където трябва, и още преди кръвта да е потекла или принцът да успее да извика, вече се беше скрил зад десетина непознати. Всъщност Масива дори не гъкна, ами просто се свлече на земята и докато телохранителите му се усетят какво е станало и разблъскат тълпата, за да наобиколят мъртвия си господар, Луций Декумий вече беше на другия край на площада и се изтегляше към безопасния Аргилетум. Никой нямаше да го различи сред това море от бели тоги.
Изминаха десет минути, преди някой да се сети да съобщи за станалото на Спурий Албин и брат му Авъл, които вече бяха заели местата си пред храма и не даваха вид забавянето на гостенина им да ги е разтревожило, Ликторите се втурнаха да обграждат местопрестъплението, тълпата беше изтикана встрани и Спурий и Авъл Албин видяха просто един мъртъв човек, което означаваше проваляне на всичките им планове.
— Ще се занимаваме с това по-късно — най-сетне отсече Спурий. — Не можем да развалим празника на Марк Ливий Друз.
След което се обърна на гръцки към началника на охраната на Масива, която се състоеше от наети гладиатори:
— Отнесете принца в дома му и ме изчакайте там.
Човекът кимна. Авъл Албин си свали тогата, за да направят от нея носилка, и трупът беше понесен върху раменете на шестима гладиатори.
Авъл обаче не можеше да възприеме спокойно като брат си подобна катастрофа. Щедростта на Масива го беше разглезила повече от Спурий, който до момента не беше получил нищо за себе си, изчаквайки да завърши африканската си кампания, да постави Масива на нумидийския престол и чак тогава да вземе лъвския пай от плячката. Освен това Авъл беше и доста по-млад от Спурий, което го правеше по-нетърпелив и още по-амбициозен.
— Югурта! — процеди през зъби той. — Това може да е дело само на Югурта!
— Никога няма да го докажеш — въздъхна брат му.
Двамата се качиха на площадката пред храма на Кастор и Полукс и заеха местата си точно в мига, когато иззад внушителната фасада на Домус Публикус, държавното здание, където живееха весталките и върховният понтифекс, се зададоха магистратите и сенаторите. Само се мярнаха, после пак изчезнаха зад тълпата, за да се появят за втори път пред погледите на двамата консули и начело на голямото шествие да заслизат надолу по склона, към кладенеца на комициите, където свършваше Вия Сакра. И Спурий, и Авъл Албин не подсказваха ни най-малко с вида си, че в момента ги вълнува друго, освен великолепния спектакъл, подготвен от Марк Ливий Друз.
Бомилкар се срещна с Луций Декумий насред множеството, където врявата и бъркотията ги прикриваха по-добре от всякакви стени. Застанаха един до друг пред тезгяха на някаква кръчмичка в горния край на Големия пазар, където всеки си поръча по комат хляб, натъпкан с парче наденица и обилно полят със сос от чесън, и се отдръпнаха настрани, за да изчакат току-що изваденото от пещта месо да поизстине.
— Прекрасен ден за нашите намерения, приятел — рече Луций Декумий.
Бомилкар се беше увил в тежко наметало с качулка. Изпод дрехите се чуваше само тихият му гласец:
— Иска ми се да вярвам, че и до края ще си остане прекрасен.
— Това е от онези дни, приятел, за които мога главата си да заложа, че ще свършат точно тъй, както ни се иска — протри доволно ръце Луций Декумий.
Бомилкар бръкна под наметалото си и напипа кесията със златото.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм, колкото човек, който усеща, че обувката му смърди, значи е стъпил в конска фъшкия — кимна утвърдително той.
Незабелязано кесията с жълтиците си смени притежателя. Бомилкар понечи да си тръгне; имаше чувството, че още малко и ще полети.
— Благодаря ти, Луций Декумий.
— Няма за какво, приятел, удоволствието беше изцяло мое! — Остана на мястото си Луций Декумий, за да доизяде обяда си. — Отсега нататък само стриди и никакъв лук — заяви той на висок глас и наперено пое по Фауцес Субуре, прибрал златото дълбоко в пазвата си.
Бомилкар напусна града през Фонтиналиевата порта. Тълпата около него постепенно оредя и той забърза през Марсово поле. Успя да се добере до вилата на Югурта, без да срещне познат по пътя, и щом се скри вътре, първата му работа беше с облекчение да захвърли дебелото наметало. Този ден царят се беше показал особено благоразположен към робите си и не само че беше позволил на всички да отидат на шествието, но и им беше дал по един сребърен денарий. Така че освен личните телохранители и нумидийските прислужници на господаря му, нямаше кой да види колко запъхтян се прибира от града Бомилкар, но пък те до един бяха фанатично предани на Югурта и не биха проговорили пред враговете му.
— Готово — съобщи радостната вест той.
Царят го сграбчи за ръката и му се усмихна.
— Добър човек си ти, Бомилкар!
— Радвам се, че всичко мина толкова гладко.
— Наистина ли е мъртъв?
— Поне убиецът така твърди — бил „сигурен като човек, който усеща, че обувката му смърди, значи е стъпил в конска фъшкия“, ако трябва да го цитирам дословно — прихна да се смее брат му. — Любопитна личност е този римлянин. Но пък крайно полезен и при това с железни нерви.
Югурта видимо се отпусна.
— Щом чуем, че скъпият ни братовчед Масива е наистина покойник, първата ни работа е да съберем агентите си на заседание. Ще трябва да настояваме незабавно Сенатът да утвърди правата ми над нумидийския престол и възможно най-скоро да потеглим обратно.
Тук той направи лека гримаса.
— Не бива да забравяме, че все още имаме да си говорим с онзи миличък, Гауда, който и обувките си не може да завърже, но все пак ми се пада полубрат.
Но един от агентите на Югурта не се появи в уречения час във вилата му. Щом научи за убийството на принц Масива, първата работа на Марк Сервилий Агеласт беше да поиска аудиенция при консула Спурий Албин. Консулът се опита да го отпрати с помощта на секретаря си, оправдавайки се с някакви важни дела, но Агеласт толкова упорстваше да го изчака, че най-накрая секретарят вдигна ръце и му уреди среща с малкия брат на консула, Авъл. Онзи пък, като изслуша неочаквания си посетител, едва не заподскача от вълнение. Спурий Албин беше извикан на свой ред, за да чуе с присъщата си невъзмутимост от игла до конец историята на Агеласт, след което си записа адреса му, помоли го за по-сигурно да изложи показанията си писмено и го отпрати с такива любезности, каквито биха накарали всеки друг да се разтопи от удоволствие; всеки друг, но не и Агеласт, който дори не се усмихна.
— Ще връчим делото лично в ръцете на градския претор — каза Спурий Албин, щом остана насаме с брат си. — Ще се опитаме да се придържаме към закона, но само доколкото ни позволяват обстоятелствата. Обвинението е от твърде голяма важност за нас, за да оставим Агеласт да го отправи лично. С това ще се заема аз. Което не означава, че човекът не ни е необходим; в цялата история само той е римски гражданин, като се изключи убиецът естествено. Но единствено от градския претор зависи как точно ще се подходи към Бомилкар. Не ще и съмнение, че оня бъзливец ще поиска изрични нареждания от Сената, за да не поеме цялата отговорност. Но ако успея да говоря с него насаме, може би ще го убедя, че случаят трябва да се разглежда така, сякаш Бомилкар е римски гражданин. Все пак убийството е извършено посред бял ден в центъра на Рим, от римски гражданин и при това по време на триумф. Това, надявам се, ще успокои страховете на претора. Особено като се има предвид, че принц Масива е бил клиент на самия консул. Бомилкар трябва да бъде съден в Рим от римски съд. Дори самото безочие на престъплението ще накара всички онези сенатори, които подкрепят каузата на Югурта, да потънат в земята от срам. Ти пък, Авъл, ще
