поведение, така както биха го разбирали, у който и да е друг средиземноморски народ. Защото как иначе да се обясни фактът, че след като бяха сломили цялата съпротива на полуострова, след като бяха превърнали Рим в безпомощна старица, вместо да се втурнат на юг, за да заграбят, каквото могат, те просто се бяха обърнали и бяха изчезнали вдън земя? Та това беше направо нелепо! И все пак те бяха дошли, в това нямаше никакво съмнение, а след това си бяха отишли. С годините в съзнанието на римляните германците се превръщаха във все по-тайнствени същества, нещо като легендарните лами, с които се плашеха децата вкъщи. Също както и с времето прастарият страх от варварското нашествие се връщаше в някогашната си форма — някъде между тръпката и невярващата усмивка.
Но сега германците пак бяха изникнали отнякъде. За броени дни стохилядните им пълчища се бяха спуснали из Трансалпийска Галия и бяха наводнили земите около езерото Лемана и горното течение на Родан. Това бяха галски земи, където живееха племената на едуите и амбарите, плащащи данък на Рим, но където в момента се чуваше само германска реч, а всичко живо биваше подлагано на огън и меч. Германците бяха като великани, излезли от приказките или по-точно от своя подземен свят далеч на север, на ръст не по-малко от десет стъпки и с кожа, бледа като на мъртъвци. Нищо не можеше да ги спре да продължат надолу по долината на Родан, където да пометат всичко пред себе си — хора и животни, гори и поля, ниви и градини, без да правят ни най-малка разлика между едното и другото.
Новината за тяхното нашествие се разнесе из Рим само няколко дни, след като Квинт Цецилий Метел беше дебаркирал начело на армията си в Римска Африка и вече нямаше как изпратените легиони да бъдат повикани обратно. Така че, колкото и всички да го смятаха за глупак, единствено на Марк Юний Силан, задържан в Рим именно понеже се смяташе, че там ще направи най-малко поразии, оставаше да поеме от Сената отговорността да брани със силата на меча римските закони в Галия. Защото ако един консул сам не откажеше да командва армията, никой друг не можеше да води война вместо него. А Силан оповести пред целия народ, че е щастлив, задето му се е предоставил шанс да поведе римските легиони срещу германците. Както и Гней Папирий Карбон пет години по-рано, така и Силан не се замисляше за друго, освен за натоварените със злато конвои, които щяха да поемат от Галия към Рим, и без да обръща внимание с какъв точно враг му предстои да се срещне, лигите му течаха ли течаха…
След като навремето Карбон сам бе предизвикал германците на бой, а армията му беше унищожена от варварите, колкото и чудно да изглежда, германците дори и не помислиха да вземат като плячка оръжието на убитите врагове, нито на онези, които го бяха захвърлили насред бойното поле в желанието си по-скоро да се спасят от клането. Затова впоследствие прагматично мислещите римляни, след като изчакаха развилнелите се врагове да си заминат, бяха пратили хора да съберат оръжието, останало на полесражението, и да го върнат в Рим. Насъбраното представляваше истинско съкровище и досега лежеше в различни складове из града в очакване кога най-после ще се сетят за него. Ограничените възможности на градските манифактури да снабдят в кратко време римската армия, особено след като допреди една-две седмици всичко отиваше за снаряжението на Метеловите войници от африканската експедиция, принудиха Силан и неговите набързо сформирани легиони да прибегнат именно до скрития резерв. Доброволците, които до момента не се бяха погрижили за въоръжението си, трябваше да го откупят от държавата, прибавяйки неочаквани приходи за държавния бюджет.
Силан се видя далеч по-затруднен в набирането на самите доброволци. Наборните комисии трябваше да работят изключително усърдно и в много случаи да заобикалят закона. Така например често се въоръжаваха хора, чийто имуществен статут в друго време не би им позволил да се запишат в армията. Сега всички, които се явяваха доброволци, бяха взимани на служба, а за оръжие получаваха каквото им беше нужно от скрития резерв на Карбон, при условие, че цената на екипировката им ще бъде удържана от войнишките им заплати. Също така под знамената бяха привикани и множество ветерани, които, след като бяха отслужили своите десет години в строя, сега принудително трябваше да се превърнат в мирни селяни в очакване на спокойни старини. Но понеже на повечето от тях обездвиженият живот трудно им понасяше, рядко се случваше някой да откаже на наборните комисии.
Най-сетне легионите бяха сформирани. Марк Юний Силан потегли към Трансалпийска Галия начело на прекрасна армия от пълни седем легиона, към които трябваше да се прибави мощната тракийска конница, както и няколкото също коннически дружини, сформирани от гали, населяващи римската провинция. Наближаваше краят на май, а откакто новините за германското нашествие бяха достигнали Рим, бяха изминали едва осем седмици. За осем седмици Рим бе успял да събере, да въоръжи и дори донякъде да обучи армия от петдесет хиляди души, включително конницата и обоза. Само такава огромна заплаха като германците можеше да предизвика подобна незабавна реакция, граничеща с геройство.
— Но така или иначе това е живото доказателство на какво сме способни ние, римляните, щом имаме желание за това — говореше Гай Юлий Цезар на жена си Марция на път за вкъщи. Бяха излезли извън града, за да видят как легионите гордо маршируват по Фламиниевия път на път за Италийска Галия, гледка, която направо радваше окото.
— Да, стига Силан да се окаже способен да си свърши работата — възрази Марция, която като истинска съпруга на сенатор не можеше да стои далеч от политиката.
— Явно се съмняваш в това — рече Цезар.
— Както и ти, въпреки че не искаш да си го признаеш. Но както и да е. Сега, докато гледах как петдесет хиляди чифта ботуши тропат върху Мулвиевия мост, ми дойде наум, че сме късметлии, задето имаме за цензори хора като Марк Емилий Скавър и Марк Ливий Друз — въздъхна облекчено Марция. — Марк Скавър е съвсем прав — Мулвиевият мост е започнал да се люлее и няма да устои и на първото наводнение. И какво ще правим тогава, ако изведнъж се окаже, че цялата римска армия се намира на юг от Тибър, а й се налага незабавно да се прехвърли на север? Затова се радвам, че Скавър беше избран. Той категорично обеща, че Мулвиевият мост ще бъде ремонтиран. Прекрасен човек!
По лицето на Цезар се изписа горчива усмивка, но все пак се опита да бъде честен.
— Пустият му Скавър започна да се превръща в цяла институция! Та той е такъв актьор и шарлатанин, че повече не може да бъде. Три четвърти от него са си пълна шашма. Е, вярно, че последната четвърт струва повече, отколкото мнозина сенатори, взети заедно, заради което предполагам, че трябва да му се прости останалото. Но пък е прав: наистина се нуждаем от нова програма за обществени строежи, и то в никакъв случай само заради работната ръка. Вече пет години всички онези сприхави дядковци, които, освен да броят пари, за друго не стават, ни карат да съжаляваме, че изобщо им даваме заплатите! Да отдадем дължимото на Скавър: той наистина смята да обърне повече внимание на въпроси, които досега не знам защо винаги са били пренебрегвани. Макар аз лично да се съмнявам в необходимостта да се пресушават блатата около Равена, както и да се строят канали и диги между Парма и Мутина.
— О, хайде сега, Гай Юлий, бъди по-благосклонен! — сряза го Марция. — Не е ли направо велико да се обуздаят водите на Пад? С тези германци, които кой знае кога ще се появят из Трансалпийска Галия, би било истинско нещастие, ако придошлите реки откъснат войските ни от проходите!
— Вече казах, че нямам нищо против подобни начинания — съгласи се Цезар, но с присъщата си упоритост не пропусна да добави: — И все пак ми се струва показателно, че всички онези части от полуострова, където Скавър най-много държи да бъдат започнати въпросните благоустройствени работи, са именно районите, където той самият има най-много клиенти… и нищо чудно, когато строежите бъдат завършени, междувременно клиентелата му да се е увеличила шесткратно. Представяш ли си, Емилиевият път тръгва от Атиминум на адриатическия бряг и стига чак до Тавразия в подножието на Западните Алпи — петстотин километра, осеяни с толкова клиенти, колкото и павета!
— Ами добре са му дошли! — Марция бе не по-малко упорита от мъжа си. — Още малко и ще кажеш, че Скавър не трябва да строи и западния път, защото току-виж се облагодетелствал с нещо!
— Забравяш обаче за отклонението през Дертона, което ще трябва да свърже западния бряг с Емилиевия път. И всичко това ще носи неговото име, нали: Вия Емилии Скаври! Пфу!
— Винаги ще намериш за какво да недоволстваш! — заключи презрително съпругата му.
— Ти пък си просто една заслепена идеалистка! — не й остана длъжен той.
— Понякога започвам да се чудя защо ми трябваше да се влюбвам в теб.
— Не се безпокой, и с мен е същото.
В този миг се появи Юлила. Беше отслабнала твърде много, но без да е заприличала на скелет — и така от два месеца насам. Защото с времето девойката беше открила рецептата хем да си придава жален вид, хем да е достатъчно здрава, за да не се повтарят припадъците, които в един момент я бяха наплашили
