самата нея, че може да си отиде от този свят. Юлила трябваше да внимава — смъртта в никакъв случай не беше целта, която гонеше, пък и тя не беше дотолкова объркана, за да се поддава на крайности.
Всъщност момичето гонеше две цели едновременно: едната, да принуди Луций Корнелий Сула най-после да признае пред себе си, че я обича, и втората, така да въздейства на семейството си, че баща й да омекне и един ден, колкото и невероятно да изглеждаше това, да й разреши да се омъжи за Сула. Тя можеше и да е малка и разглезена, но в никакъв случай не прекаляваше дотам със самочувствието си, че да си мисли как баща й, който иначе се оставяше да го води за носа, и беше готов да изхарчи и малкото си спестени пари, за да й угоди, въпреки че я обичаше повече от всичко, да допусне грешката да я остави сама да си избира съпруг. Е, ако тя беше сговорчива като сестра си Юлия и доброволно го оставеше той да й потърси за спътник в живота, човек, за когото да е сигурен, че ще се грижи за нея, ще я обича и ще се държи с нея, както подобава на момиче в нейното положение, то никога не би я разочаровал. Но Юлила държеше повече от всичко на Луций Корнелий Сула, а какъв съпруг беше той за нея? Никога, ама никога баща й не би дал съгласието си двамата със Сула да се оженят, независимо какви доводи биха могли да му представят. Нито сълзи, нито молби, нито клетви във вечна любов щяха да му подействат. Каквото и да стореше Юлила, баща й нямаше да я остави на човек като Сула. Особено след като й беше изнамерил зестра от четиридесет таланта — един милион сестерции, които сега само чакаха в банката кой ще бъде щастливецът да ги вземе. Парите я превръщаха в желана партия за всеки и по никакъв начин Сула не би могъл да убеди Гай Юлий Цезар, че точно той е най-достойният за Юлила и че при това не я иска заради богатството й. Разбира се, ако той самият първо признаеше пред себе си, че такова е желанието му.
Като дете тя никога не беше издавала пред околните на какво волско търпение е способна, защото просто никога не й се бе налагало да го проявява. Но ето, че случаят се беше предоставил и като птичка, която упорито мъти стерилното си яйце, така и Юлила сега се беше зарекла да се държи докрай за единствената спасителна сламка, която й се подава. Защото си беше рекла веднъж завинаги, че ако наистина най-горещо от всичко на света желае да се омъжи за Сула, то само с търпение и постоянство би могла да надвие както неговия страх и сдържаност, така и родителската забрана на баща си. На нея й беше ясно, че по пътя може да се появят непреодолими препятствия, като например това, Сула да се ожени за друга, да напусне Рим или, най-лошото, да се разболее и да умре. И все пак правеше всичко по силите си да се бори по своя си начин срещу всяка от тези възможности, живеейки в същото време с болезнената мисъл, че човекът, заради когото е всичко това, никога повече не би желал да я види. Откъде знаеше ли? Откакто Сула се беше върнал в Рим, в продължение на няколко месеца тя го беше дебнала непрестанно, само и само да се сблъска за сетен път с неговите насмешки и обиди. Най-накрая, веднъж, когато двамата се бяха скрили от хорските погледи зад една тежка колона на Портикус Маргаритария, любимият недвусмислено й беше заявил, че ако не го остави на мира, то той ще напусне Рим завинаги.
Всъщност целият план на Юлила се беше развивал според епизодичните срещи, които си бе открадвала от Сула: началото беше още през януари, когато я бе нарекъл дебела и я бе пропъдил като куче. Именно тогава тя престана да яде сладки с надеждата, че ако поотслабне малко, ще си спечели благоволението му. Но уви… Когато той се завърна в Рим и започна да се държи с нея още по-грубо и безочливо, тя не само че не се отказа от намерението си, но с истинска сила на волята си забрани дори да мисли за храна. В началото й беше изключително тежко, но с времето, когато откри, че продължителното гладуване я е променило и организмът й е привикнал с малкото храна, която тя си позволяваше, Юлила вече нито страдаше от глад, нито изпитваше болки в стомаха.
И така, когато Луций Гавий Стих умря преди осем месеца след продължително и мъчително боледуване, планът на Юлила вече беше готов; оставаше й да се справи само с отделни подробности, като например как да опази тайната си от околните и как да поддържа най-добрия възможен баланс на хранене, с който хем да не подлага на опасност здравето си, хем да не отстъпва от намеренията си.
А със Сула се бореше посредством писмата си.
„Обичам те и никога няма да се уморя да ти го повтарям. Ако писмата са единственият начин да те накарам да се вслушаш в думите ми, тогава ще ги получаваш. С десетки. Със стотици. С хиляди, ако годините не променят решението ти. Ще те погълна, ще те удавя, ще те смачкам с купища писма. И какво по-типично римско от това да се пишат писма? Ние всички живеем от тях, така както и аз живея с единствената мисъл, че ти пиша. За мен това е като храната, която отбягвам, защото какво, че устата и стомахът ми са пълни, когато сърцето и душата ми остават гладни? О, мой жестоки, о, мой безмилостни и безжалостни любими! Как можеш да стоиш толкова далеч от мен? Защо не преминеш стената, която ни разделя, защо не се прокраднеш нощем в стаята ми, защо не дойдеш тук при мен да ме целунеш, да ме разкъсаш от целувки? Но знам, че никога не ще го сториш. Чувам те как си го казваш на глас. Дори и тук, в моето ужасно и омразно легло, където бавно угасвам, те чувам как ми отказваш. Какво съм сторила, за да заслужа подобно безразличие, подобно хладно презрение? Навярно някъде дълбоко под бялата ти кожа се е скрило едно мъничко човече и в това мъничко човече, което търси твоята закрила, се е събрала цялата ми същност на жена. А ето, аз живея без нея, живея без себе си, превърнала съм се в едно бледо подобие на истинската Юлила, което от ден на ден увяхва все повече и повече, за да изчезне завинаги. Един ден няма повече да ме има и единствено мъничкото човече, загнездило се под кожата ти, ще остане, за да ти напомня за мен. Ела да ме видиш, ела да видиш в какво си ме превърнал! Ела да ме целуваш, да ме разкъсваш от целувки. Защото те обичам!“
С храната обаче беше по-трудно. Решена за нищо на света да не възвърне предишното си тегло, колкото и да не й се искаше, Юлила трябваше да се убеди, че постоянно губи килограми. Стигна се дотам, че един ден, след като всички римски лекари се бяха изредили през стаята й в напразни опити да я излекуват, един от тях бе отишъл при Гай Юлий Цезар и от името на всички недвусмислено му беше заявил, че дъщеря му ще трябва да бъде хранена насила. Разбира се, както можеше да се очаква от лекарите, те самите нямаха намерение и пръста си да мръднат по въпроса, а оставиха всичко на гърба на бедното семейство. И така, цялото домакинство, от най-новия роб до Гай, Секст, Марция и самия Цезар, се беше мобилизирало като за генерално сражение с надеждата нещо да се оправи. Но самата битка се превърна в кошмар, за който по-нататък никой не искаше дори да си спомня. Юлила крещеше, врещеше и пищеше, сякаш хората около нея не искаха да й вдъхнат живот, ами напротив, бяха я нападнали единствено с мисълта как да я уморят до смърт. С каквито сили й бяха останали, тя се дърпаше от ръцете им, повръщаше веднага каквото й беше натикано насила в устата, плюеше по мъчителите си и което беше най-страшното, непрестанно се задавяше с трохите хляб, принуждавайки в крайна сметка Цезар да даде сигнал за отбой. Семейството остави гладуващата на мира и незабавно се събра на съвещание. Беше решено единодушно, че каквото и да става, Юлила няма повече да бъде принуждавана да приема храна.
Но писъците й се бяха разнесли из целия квартал, така че, колкото и да не му се искаше, Цезар се превърна в обект на клюки и догадки. Нямаше човек наблизо, който да не знае, че сенаторът Цезар си има неприятности. Не че досега в семейството бяха гледали на поведението на Юлила като на нещо срамно и унизително, което трябва да остане в дълбока тайна, но просто баща й ненавиждаше клюкарството и винаги се бе старал да не дава повод за слухове.
И колкото и да е странно, първа се притече на помощ не друга, а съседката Клитумна, донесла легендата за някаква магическа храна, за която гарантираше, че Юлила няма да я откаже и че стомахът й ще я приеме без никакви усложнения. Цезар и Марция на драго сърце я приеха у дома си, а пък тя на драго сърце им заразправя своята изпитана рецепта.
— Трябва първо да откриете някоя дойна крава — придаваше си важност Клитумна, която не можеше да скрие, че й е приятно, задето Цезар й обръща такова внимание. — Знам, че няма да е лесно, но доколкото съм чувала, във Валис Каменарум все още се срещат тук-таме хора, които отглеждат крави и ги доят редовно. И така, наливате една голяма купа прясно издоено мляко, счупвате едно кокоше яйце и добавяте три лъжици мед. Разбивате, докато се появи пяна, и прибавяте голяма чаша червено вино. Ако сложите виното, преди да сте разбъркали, просто няма да се получи хубава пяна. Ако имате стъклени чаши — още по-добре, видът на питието е достатъчно апетитен, за да изкуши и най-големия гладник: цялото в розово-червено, а отгоре с жълта пяна. Стига да го приеме стомахът й, момичето повече няма и да знае какво е това болест — говореше Клитумна, която си беше припомнила как навремето и родната й сестра беше прибягнала до гладуване, след като не й бяха позволили да се омъжи за един змиеукротител от
