припомни до един, при това с такава яснота, сякаш ги беше преживял току-що: така например спомняше си за деня, в който драсканиците по пергамента престанаха да бъдат просто куп неразбираеми знаци, ами се превърнаха в съвсем отчетливи мисли; за мига, когато един изключително мил и отзивчив човек го беше научил да цени прелестите на любовния акт, за невероятното чувство за освобождаване, което го беше споходило след смъртта на баща му… И сега си даваше сметка, че тази поляна насред гората е единственото парче земя, което някога бе могъл да нарече своя, в смисъл такъв, че никой друг, освен него не би си направил труда да дойде и да й се наслади. И това беше всичко. Всичко. От тези четири мига никой не беше свързан с някаква конкретна естетическа или плътска наслада; те представляваха просто четири етапа в развитието му като личност: придобиването на знания, приучаването към тайните на еротиката, освобождаването от бащиния авторитет и сега — освобождаването от законите на собствеността. Това бяха нещата, които Сула ценеше, които търсеше.
Никополис го наблюдаваше запленена, без да има дори най-малка представа на какво се дължи щастливото му излъчване, и почти несъзнателно се наслаждаваше на огряната от слънцето неземна белота на кожата му гледка, която досега никога не й се бе показвала, както и на огненозлатистите къдрици по главата, гърдите и слабините му. На подобно изкушение трудно можеше да се устои. Тя посегна към лятната си роба, с едно движения я смъкна от себе си, после с още едно разтвори ризата си, която се закопчаваше отпред, свали я и на свой ред остави на слънчевите лъчи да галят голотата й.
Двамата със Сула нагазиха в един въздълбок вир, където едва не им спря сърцето от студ. Все пак останаха достатъчно дълго, за да свикнат с ледената вода, а в това време Сула се заигра с набъбналите зърна и пленителните гърди на приятелката си. Най-накрая двамата излязоха от водата и докато чакаха да изсъхнат върху меката трева, се любиха. След което си изядоха обяда — хляб, сирене, твърдо сварени яйца, пилешки крилца, обилно поливани с изстуденото вино. Никополис направи венец от цветя за Сула, после сви и един за себе си и започна да се въргаля из тревата без друга мисъл, освен че се радва на живота.
— Прекрасно е! — въздъхна тя. — Клитумна просто не знае какво изпуска.
— Клитумна никога не знае какво изпуска — заяви той.
— О, не знам — малко лигаво му отвърна Никополис, у която отново запламтяваха палавите искрици. — Знам само, че Стихчо — Свинчо вече го изпусна.
И започна отново да си напява песенчицата за убийството, надявайки се да улови някой тревожен или гневен поглед у любовника си, както и стана. В интерес на истината тя не вярваше Сула да има някакъв пръст в загадъчната смърт на Стих, но откакто веднъж беше намекнала нещо подобно, а той бе реагирал като опарен, беше й станало навик от време на време да го гъделичка с привидното си любопитство.
Но не биваше да прекалява. Тя скочи на крака и подаде ръка на Сула, който се беше излегнал до нея.
— Хайде, мързеливецо, искам да се поразходя и да се поразхладя.
Той послушно се изправи, хвана я за ръката и заедно с нея се скри под клоните на близките дървета, където краката им стъпваха в килим от шума, стоплен от лъчите на благодатното слънце. Истинско удоволствие бе да си бос в такъв момент.
И изведнъж какво се показа насреща им! Цяла миниатюрна армия от най-апетитните гъби, които Никополис някога беше виждала. Една-единствена нямаше да е нахапана от насекоми или настъпена от животинска лапа, всички „войничета“, стройни и изправени, до едно бяха облечени в чисто бяло, скрити под дебели и месести чадърчета и изкусително лъхаха на земя.
— О, чудесно! — зарадва се тя и се наведе към гъбите.
Сула направи недоволна гримаса.
— Хайде сега!
— А не, няма да ми правиш истории само защото
— Може да не са ядливи. — Не помръдна от мястото си той.
— Глупости! Разбира се, че са ядливи! Виж! Плочките им не са скрити, няма петна, не са червени. Освен това ухаят прекрасно. А и това не е дъб, нали? — Погледна тя дървото, под което бяха открили гъбите.
Сула се вгледа по-внимателно в големите, силно разчленени листа и изведнъж пред очите му отново се показа нещо като видение: да, тук определено имаше своя пръст неговата богиня — закрилница.
— Не, не е дъб — съгласи се той.
— Тогава моля те! Моля те! — настоя Никополис.
Той въздъхна.
— Е, добре, щом толкова настояваш.
И така, миниатюрната армийка беше изклана до крак от Никополис, която грижливо откъсваше гъба подир гъба, за да я загърне в кърпата, която Сула беше донесъл, а после да прибере вързопа в торбата, където скъпоценната стока да не се развали от горещината.
— Така и не мога да разбера защо с Клитумна не ядете гъби — започна тя, след като двамата се бяха качили отново на двуколката и мулетата доволно поеха към оборите си.
— Никога не съм ги обичал — отговори й Сула, който видимо не се вълнуваше от въпроса.
— Толкова по-добре, всички ще са за мен — изкикоти се тя.
— И какво толкова им хареса точно на тези? — на свой ред попита той. — По това време на всеки пазар предлагат купища, при това доста евтино.
— Да, но тези са си
И наистина гъбите на Никополис бяха много вкусни. Когато ги занесе в кухнята, готвачът ги огледа подозрително, но трябваше да признае, че не можа да открие нищо нередно у тях.
— Само ще ги запържиш малко в зехтин — заръча му Никополис.
Случи се така, че точно същата сутрин един от робите беше донесъл от пазара огромна кошница с евтини гъби, така че цялата прислуга получи правото да вкуси от тях, сиреч да се налапа до преяждане, което беше основното занимание на всеки от тях през целия ден. Затова и никой не се изкуси да си открадне някоя от нейните. Готвачът ги запържи, колкото да омекнат и да се затоплят, после ги изсипа в една голяма чиния, посипа ги с черен пипер, поля ги със сок от лук и ги прати в триклиния на Никополис. Тя се залови сериозно с тях, още повече че излетът я бе накарал да огладнее. Да не говорим, че самата мисъл как Клитумна се е излъгала, допълнително й изостряше апетита. А Клитумна наистина съжаляваше, тъй като в мига, в който Сула и Никополис вече бяха достатъчно далеч, за да не може някой от робите да ги настигне, на нея изведнъж й се беше променило мнението за излета и не й оставаше нищо друго, освен да си гризе ноктите от яд, че не е отишла с двамата. И след като през цялата вечер те само й натякваха колко чудесно си били прекарали, тя стана съвсем раздразнителна и накрая дори заяви, че смята тази нощ да спи сама.
Чак осемнайсет часа по-късно Никополис усети първите болки в корема си. Започна да й се вие свят и да й се повръща, но за щастие не я хвана разстройство и в крайна сметка реши, че и по-страшно е виждала. Ала когато отиде да се изпикае, в урината й имаше кръв, което вече я разтревожи истински.
Веднага бяха повикани лекари. Цялата прислуга беше вдигната на крак, включително и за да търси Сула, който се беше вдигнал рано сутринта и беше запрашил в неизвестна посока.
Пулсът на Никополис се ускоряваше все повече и повече, а кръвното й налягане постоянно спадаше. Докторите стояха с каменни физиономии и се чудеха какво да правят. Скоро болната получи конвулсии, дишането й се забавяше, сърцето й започна да прескача и в крайна сметка тя изпадна в безсъзнание. И как тъй се случи, че никой не се сети за гъбите.
— От бъбреците е — заяви Атенодор Сицилийски, който вече си беше спечелил името на най-добрия лекар в целия Палатин.
Останалите само потвърдиха диагнозата му.
Докато намерят Сула и той се върне тичешком у дома си, Никополис вече беше издъхнала, получавайки масивен кръвоизлив — според лекарите беше станала жертва на пълен срив на жизнените си системи.
— Трябва да извършим аутопсия — рече Атенодор.
