Ето какво се казваше в последното писмо на Юлила:
„Обичам те, дори месеците, а вече и годините достатъчно, красноречиво да са ми показали колко малко е възнаградена любовта ми и колко малко съдбата ми те вълнува. Миналия юни навърших осемнайсет и вече имам право да се омъжа, но със заболяването си успях да отложа тази зловеща заплаха. Защото само ти можеш да бъдеш мой мъж, ти, мой любими, мой скъпи Луций Корнелий. Сега баща ми се колебае как да постъпи, защото му е трудно да ме предложи на човек, търсещ съпруга, която да знае как да бъде желана. А аз ще продължа да упорствам в своята болест, за да можеш само и единствено ти да ме поискаш. Някога ми каза, че съм малко дете, но аз ще надрасна своята ненавременна любов към теб, както вече съм я надраснала с цели две години и съм доказала на какво съм способна. Доказах, че любовта ми към теб е толкова постоянна, колкото е постоянен и слънчевият изгрев, колкото е постоянно и лятото, идващо далеч от юг. Тя умря, нали, твоята хилава гъркиня, у която мразех дори как диша, която кълнях непрестанно и на която желаех единствено смъртта. Виждаш ли колко съм всесилна, Луций Корнелий? Защо не разбереш веднъж завинаги, че няма никога да ми избягаш? Няма друго сърце, което да е толкова изпълнено с любов като моето, и което така да не е получило нищо в замяна на своята преданост. Ти ме обичаш, знам, че ме обичаш. Предай се, Луций Корнелий, предай се. Ела и ме виж, коленичи до ложето на мъката и болката ми, позволи ми да притисна главата ти до гърдите си и ми подай устните си, за да ги целуна. Не ме осъждай на смърт! Избери ме жива, избери ме за своя съпруга.“
Да, за Сула вече беше крайно, време. Крайно време да приключи с много неща. Време бе да забрави Клитумна, да забрави Юлила, да забрави всички онези дребни хорица, които още го оформяха като личност и от които той трябваше да се освободи, за да изпълни заветните си цели. Дори Метробий трябваше да си отиде.
И така, някъде в средата на октомври Сула потропа у Гай Юлий Цезар в час, за който можеше да предполага, че ще намери господаря у дома си, а жените вече ще са отпратени в покоите си. Едва ли точно Гай Юлий Цезар щеше да се окаже съпруг и баща, който ще позволи на жена си и на дъщеря си да общуват с клиентите и приятелите му. Защото целта му беше веднъж завинаги да се освободи от нежеланата любов на Юлила и нямаше ни най-малкото желание да я вижда нея самата. Цялото му същество, целият му разсъдък, цялата енергия, която притежаваше, трябваше да бъде съсредоточена единствено и само върху Гай Юлий Цезар и върху това, което той трябваше да чуе от устата му. Защото думите на Сула трябваше да бъдат посрещнати без ни най-малкото недоверие.
Двамата с Цезар вече бяха имали случай да се поопознаят покрай изпълнението на завещанието на Никополис. Сула беше встъпил в притежание на спестяванията й толкова лесно и с толкова малко угризения, че чак се чудеше как така не са го разкрили. Още по-невероятна му се струваше срещата с цензорите Скавър и Друз, която премина изключително гладко, сякаш тримата играеха добре заучените си роли в някое театрално представление. Всъщност за автор на пиесата можеше спокойно да се обяви Цезар, който изрично бе настоял пред Сула да го придружи, за да може лично да гарантира автентичността на всички документи, които трябваше да се представят пред цензорите. В края на срещата Марк Ливий Друз и Марк Емилий Скавър бяха станали на крака, за да стиснат дружески ръката му и да му поднесат искрените си поздравления. Всичко беше като на сън — но дали нямаше някой ден да се събуди?
И така, без всякакво усилие, един ден Сула се оказа в доста близко познанство с Гай Юлий Цезар, който незабелязано се беше вмъкнал в живота му и сега се радваше на мястото на приятеля, когото никой и за нищо на света не би отпъдил. Самият Сула така и не беше стъпвал в дома на Цезар — двамата се срещаха на Форума. По това време синовете на Цезар се намираха в Африка заедно със зетя си Гай Марий, но затова пък Сула бе имал случай да поопознае Марция, която в продължение на няколко седмици след смъртта на Никополис редовно се отбиваше при Клитумна. И не беше трудно да се долови любопитството, с което тя го наблюдаваше. Сула имаше всички причини да подозира мащеха си, че не е била достатъчно дискретна със съседката си и все някъде се е изпуснала за странните отношения, в които се бяха намирали тримата с Никополис. Дали беше така, той не знаеше, но в едно беше сигурен: Марция винаги беше гледала на него като на човек твърде привлекателен, за да е безопасен. Самата тя обаче с поведението си недвусмислено му подсказваше, че го харесва колкото някоя змия или скорпион.
Когато през октомври Сула потропа на вратата на Гай Юлий Цезар, вече си беше дал сметка, че не трябва нито минута повече да забавя премахването и на последните спънки пред бъдещето, които му правеше миналото. Трябваше да действа, преди Клитумна да се е възстановила от поредния шок. И за тази цел му беше нужен човек като Гай Юлий Цезар.
Робът, който стоеше на вратата, му отвори веднага и без никакво колебание го пусна, а това подсказваше, че Сула е влязъл в списъка на хората, които господарят му смята за уместно да посреща по всяко време на денонощието.
— Гай Юлий дали ще ме приеме? — попита неканеният гостенин.
— Разбира се, Луций Корнелий. Само почакай за момент — отвърна му момчето и забърза към кабинета на господаря си.
Сула реши да изчака в скромния атрий, който му направи впечатление най-вече с това, че в него не се виждаше почти никаква мебел или украса. В сравнение с него атрият на Клитумна приличаше на преддверие към харема на някой източен деспот. И както си разсъждаваше какви изводи може да си направи човек от един атрий, не щеш ли, появи се Юлила.
Колко ли време й беше отнело да убеди поотделно всички роби, на които можеше да се възложи да стоят на вратата, да й съобщят незабавно, щом Луций Корнелий най-сетне се осмели да посети дома им? А и какво беше това бързане на роба? Та не трябваше ли най-напред да се обади на господаря си?
Тези въпроси се стрелкаха със светкавична бързина из съзнанието на Сула, който подскочи като ударен от гръм при вида на момичето.
Изведнъж коленете му се подкосиха. Посегна да се хване за нещо и ръката му докопа позлатената сребърна кана върху малката масичка до него. Но понеже каната не беше прикрепена към масата, тя съвсем естествено полетя надолу и с все сила се удари о пода, огласявайки цялата къща със своя металически трясък — в същия миг, в който Юлила се хвана с ръце за главата и избяга в къщата.
Каната все едно беше паднала насред Сибилската пещера в Куме, толкова отчетливо се разнесе нейният звън из целия дом. Всичко живо се втурна да види какво става. Сула усещаше как лицето му изгубва и малкото цвят, който притежава, а по цялото му тяло избива студена пот. Беше го обзел внезапен пристъп на страх и тревога, затова реши, че най-разумно ще бъде, ако се отпусне съвсем, ако се строполи върху плочките, ако главата му увисне безпомощно между свитите му колене, а очите му се затворят, опитвайки се да пропъдят образа на онзи скелет, обвит със златистата кожа на Юлила.
Когато Цезар и Марция му помогнаха да се изправи и да ги придружи до таблиния, той само си повтаряше колко е хубаво, дето лицето му така бързо бе успяло да посивее, а устните му — да се обагрят в синкаво — лилаво, защото така наистина приличаше на човек, болен по рождение.
Глътка неразредено вино донякъде го върна в съзнание. Той успя да се настани по-удобно на кушетката и дълбоко да въздъхне, обърсвайки с ръка потта от челото си. Дали някой от тях бе видял какво точно се случи? И къде беше изчезнала Юлила? Какво да каже? Как да постъпи?
Цезар изглеждаше повече от мрачен. Както и Марция.
— Прости ми, Гай Юлий. — Отпи той отново от виното. — Някаква внезапна слабост… Не знам какво точно ми стана.
— Не се притеснявай, Луций Корнелий — успокои го Цезар. — Много добре знам какво ти стана. Току-що с очите си видя призрак.
Не, това не беше човек, който щеше да се остави да го излъжат — поне нямаше да се остави лесно. Беше твърде умен, а и твърде проницателен.
— Това малката ти дъщеря ли беше? — попита Сула.
— Да — отговори му Цезар и кимна на Марция да го остави сам с гостенина. Тя го послуша и си отиде, без дори да измърмори нещо.
— Преди години ми се случваше по-често да ги срещам заедно с приятелките й на Портикус Маргаритария — заобяснява гостът. — Тогава си мислех, че е като всички римски момичета — весела, жизнерадостна, вечно в добро настроение, без никакви лоши помисли… знам ли и аз. А след това веднъж в
