Венец от трева (Част I: Предсказанието)

реколтата по тези места ще бъде много богата. Нищо не се отразява по-добре на почвата от човешка кръв и кости.

Следващата му работа бе да се провъзгласи за цар на Галатия с мисълта, че сред разпръснатите като стадо без пастир галати няма да има кой да му съперничи за титлата.

Буквално на следващия ден Митридат изчезна вдън земя. Дори най-приближените му хора не знаеха къде се е дянал господарят им, нито какво е намислил. Беше оставил писмо, в което заповядваше Галатия да бъде окончателно прочистена от войнстващи келти, дружинниците му да се приберат в Амазия, а царицата да прати човек от Синоп за сатрап на новозавладяната понтийска област Галатия.

Отново облечен като търговец, яхнал не съвсем охранен кафяв жребец и водещ след себе си магаре да му носи дрехите за смяна и загубения му роб — келт, който дори не знаеше името на господаря си, Митридат се появи един ден не другаде, а в Песин. В светилището на Кубаба Кибела, Великата майка, той разкри истинската си самоличност пред Батацес и спечели архигалоса за своето дело. От жреца можа да се сдобие най-вече с интересна информация по въпросите, които го вълнуваха, а след като двамата се сбогуваха, Митридат потегли надолу по течението на Меандър, за да се озове в Римска Азия.

Любознателният пътешественик не пропусна нито един по-важен град в Кария. Едрият, вечно задаващ въпроси, но пестелив със своите отговори източен търговец се местеше от селище на селище, прекарвайки като че ли повечето от времето си да налага глупавия си роб, но в действителност внимателно запомняйки всяка подробност от пейзажа и най-вече сведенията, които приказливите уста му предлагаха. Непознатият не пропускаше случай да седне на една маса с други търговци в странноприемниците, където отсядаше, шляеше се безцелно по пазарища и дюкяни не толкова да търгува, колкото да си приказва с колеги, обикаляше кейовете на егейските пристанища, за да рови из балите със стока или да отгатва с носа си какво вино се крие в запечатаните амфори. Флиртуваше със селските девойки и която се престрашеше да утоли плътските му желания, оставаше щедро възнаградена за услугите си. С най-голяма охота търговецът слушаше разказите за несметните богатства на храмове, като например тези на Асклепий в Кос и Пергам или на Артемида в Ефес, за бездънната хазна на остров Родос.

От Ефес непознатият се насочи на север към Смирна и Сарди, докато най-сетне не се озова в Пергам, столицата на римската провинция, забодена като блестяща диамантена игла на върха на едноименната планина. Там за пръв път в живота му се случи да види римски войници — дворцовата охрана на управителя. Никой в Рим не смяташе азиатската провинция за опасна зона, затова отбраната се осигуряваше от местни хора, организирани в спомагателни легиони и в дружини от доброволци. Истинските римляни бяха точно осемдесет на брой и търговецът дълго ги наблюдава как се движат напред — назад по улицата със своята вдървена, равномерна крачка, с ризниците, късите мечове и тънковърхите им копия. Пак в Пергам странникът за пръв път видя човек, облечен в тога с пурпурен ръб. Ставаше дума за самия управител, придружаван от ликтори в моравочервени туники, всеки от които носеше на лявото си рамо снопче пръчки, между които се подаваше брадва. Уж управителят можел да разполага с живота на хората около себе си, а в очите на Митридат човечецът се отнасяше много почтително с определена част от съгражданите си, нищо че те ходеха облечени само в бяло и не се придружаваха от никаква охрана. Както пришълецът трябваше да научи, това били тъй наречените публикани, изпълнителни представители на съдружията, които се занимавали със събирането на провинциалните данъци. По наперената им походка, с която обикаляха равните, павирани улици на Пергам, човек можеше да си помисли, че не Рим, а те самите владеят провинцията.

Разбира се, Митридат не отиде чак дотам в любопитството си, че да заговаря някоя от тези августейши особи — отдалеч си личеше, че ги гонят далеч по-важни дела от това, да си дрънкат на улицата с непознат и недотам вдъхващ доверие източен търговец. Но това не му пречеше да запомня лицата им, когато го задминаваха, наобиколени от цяла свита писари, и да ги обсъжда посвоему в кръчмичките с клиентела от по-долните слоеве на пергамското общество.

— Направо ни смъкват кожата от гърба — жалваха му се не един и двама събеседници, докато най-сетне критичният към всичко чуто Митридат се убеди, че това си е самата истина, а не плод на нечие лично недоволство или чисто и просто хорска злоба.

— И защо така? — питаше невинно той в началото, но неизменно му отвръщаха с въпроса, дали пада от луната и къде се е губил в последните трийсет години — от смъртта на цар Атал до ден-днешен. Всеки път му се налагаше да разправя измислици за дългите си странствания из страните на север от Евксинския понт, спокоен, че дори да се намери някой многознайко да го разпитва за действителното състояние на Олбия или Кимерия, той ще знае как да го постави на мястото му.

— В Рим — разправяха му другарите по чашка — паричните дела се водят от двама много високи управници, наречени цензори. Избира ги целият народ — не ти ли се струва малко странно, — но преди това трябва задължително да са били консули. Сам разбираш, че са важни клечки. Във всеки нормален гръцки град с държавните финанси се занимават обикновени чиновници, на които това им е работата. А при римляните въпросните цензори може допреди година да са командвали цели армии, но в същото време да си нямат и понятие от търговия. Но целият контрол над държавната хазна минава в ръцете им и в продължение на пет години само те могат да сключват договори от името на държавата.

— Договори ли? — смръщи се недоверчиво източният деспот.

— Точно така, договори. Договори като всички останали, с тази разлика, че се сключват между частни предприемачи и римската държава — обясняваше пергамският търговец, с когото Митридат разговаряше в една от многото таверни в града.

— Страхувам се, че вече доста време съм прекарал в страни, управлявани от царе — оправдаваше се понтиецът. — Толкова ли няма римската държава достатъчно служители, които да й ръководят делата?

— Само магистратите — консули, претори, едили и квестори, — но те се интересуват само от едно — хазната да е пълна. — Търговецът вдигна презрително рамене. — Разбира се, приятелю, често действителната им цел е собствените им кесии да са пълни!

— Продължавай, това ми е интересно.

— Всички наши беди са по вина на Гай Гракх.

— Кой, онзи от братята Семпронии?

— Именно. По-малкият от двамата. Той прокара специален закон данъците в Азия да се събират от специални частни сдружения. По този начин, разсъждавал той, римската държава щяла да си получава дължимото, без да си харчи парите за бирници. Така се родиха нашите азиатски публикани — хората, от които зависи събирането на данъците в провинцията. Римските цензори само обявяват на желаещите да сключат договори според изискванията на държавата. В случая в нашата провинция това означава каква е общата сума, която хазната иска да бъде внесена в нея за идните пет години, което не означава, че това е сумата, действително събрана от населението на провинцията. Действителната сума се определя, както им скимне на самите сдружения, заинтересовани естествено да се облажат възможно най-много. Те плащат на хазната необходимото, но за себе си задържат всичко отгоре. И така, събират се те със сметала в ръце и започват да изчислява колко пари могат да се изстискат от азиатската провинция за следващите пет години. След като изчисленията бъдат готови, началникът им отива в Рим и прави предложение за договор на цензорите.

— Прощавай, че не разбирам, но за какво са всички тези изчисления и предложения, след като държавата сама определя размера на данъците, които иска да получи?

— А — а, но, скъпи приятелю, трябва да знаеш, че официално обявената цена е само минимумът, който хазната е склонна да утвърди! Всяко сдружение на публикани обаче начислява върху този минимум достатъчно тлъсти сумички, за да привлече погледа на хазната върху себе си и да си сключи желаните договори. И да си запази допълнителните печалби за себе си.

— Аха, разбирам — изсумтя недоволно Митридат. — И съответно договорите се сключват с тези, които предлагат най-много?

— Точно така.

— Но цифрата, която се предлага на хазната, включва ли допълнителната печалба за сдружението?

Търговецът се засмя при този въпрос.