Венец от трева (Част I: Предсказанието)

представяла, че крушите се запазват толкова дълго време. Изобщо, прекарвам целия си живот в Рим, а през лятото ме водят само на морския бряг, а то не е като да живееше на село.

Домакинът не казваше нищо, но блестящите му сиви очи неуморно я следяха.

„Още те обичам — повтаряше си Ливия Друза непрестанно. — Още те обичам! Хич не ме е грижа, че дядо ти е бил селянин, а прадядо ти — роб. Обичам те. Също като Пенелопа, която бе забравила що е любов, но си припомни в мига, в който се събра отново с изгубения си съпруг.“

Когато най-после се спря пред него, дистанцията между двамата беше прекалено малка, за да може да става дума за среща на непознати; той можеше да усети топлината, излъчвана от тялото й през дрехите, а в широките черни очи, които се впиваха в неговите, не се четеше никаква изненада или дори любопитство: жената насреща сякаш го познаваше отнякъде. Не само го познаваше, но му се радваше… Защото го обичаше. Беше съвсем естествено той да се изправи, да направи няколко крачки към неканената гостенка и да я прегърне. Тя надигна глава, прокара ръце през врата му и отново му се усмихна, преди двамата да се целунат. Като стари приятели, като стари любовници, като мъж и жена, които не са се виждали от двайсет години, разделени по волята на други, богове или смъртни — никой не можеше да каже. Но усещащи в пълна сила триумфа от тази неочаквана среща.

Едно докосване на ръцете им и двамата се разбраха; нямаше нужда Ливия Друза да му сочи къде да я отведе, как да постъпи; той беше господарят на нейното сърце и винаги щеше да си остане. Като дете, на което е била поверена някоя голяма ценност, за да я пази за приятеля си, Ливия сега се разсъблече и му предложи гърдите си, сетне мина зад него, за да свали дрехите му, докато той простираше вълнената й пала на земята. Най-накрая, потръпваща от удоволствия, се излегна до него, целуна го по врата и захапа крайчеца на ухото му. Обхвана с длани лицето му и отново намери устните му, прокара нежно ръце по цялото му тяло и както беше оплела език в неговия, започна да нарежда хиляди неразбираеми, гальовни слова.

Плодове, сладки и сочни… Голите клони на дърветата, преплетени на фона на яркосиньото небе… Внезапна болка от заскубан кичур… Малка птичка със застинали крила, сякаш се е омотала в невидимата паяжина на облаците… На земята огромната пеперуда на плътската наслада се бори да излезе от тежкия пашкул, пробива си дупка в плътната ципа, подава глава… и накрая изскача на свобода в несравним екстаз!

Двамата прекараха с часове излегнати един до друг върху дрехите си, топлейки се един друг, усмихваха се глупаво и се удивяваха на своята невинност, на липсата на каквото и да е чувство за вина или прегрешение, отпуснали се на неизпитаните сладости и отдали се на неочаквани открития.

Говориха си. Той се оказа женен за някоя си Куспия, дъщеря на публиканус, а сестра му била омъжена за Луций Домиций Ахенобарб, по-малкия брат на върховния понтифекс. Да се изнамери нужната за подобаваща връзка зестра, се бе оказала трудна, почти невъзможна задача, но той намерил решението й, като взел за жена въпросната Куспия, дъщеря на изключително богат баща. Двамата още нямали деца, навярно защото той така и не откривал нищо привлекателно у жена си… според думите му тя вече се оплаквала на баща си, че съпругът й я пренебрегва.

Когато Ливия Друза на свой ред призна коя е, Марк Порций Катон Салониан застина.

— Сърдиш ли се? — надигна се тя тревожно, за да го изгледа по-отблизо.

Той се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Как мога да се сърдя на това, че боговете са отговорили на молбите ми? Пратили са те тук, в земите на предците ми единствено за мен. Бях сигурен — още от мига, в който те видях надвесена над ручея. А щом принадлежиш на най-знатните фамилии, то тогава излиза, че наистина съм се превърнал в любимец на безсмъртните.

— Наистина ли не знаеше коя съм?

— Нямах никаква представа — призна си той, явно недоволен от себе си. — Никога не съм те виждал досега.

— Нито веднъж? Нима не излизаше често на балкона на Гней Домиций? Нима никога не си ме забелязвал на терасата над себе си? В дома на брат ми?

— Никога.

Ливия въздъхна.

— А аз те знам от толкова дълги години.

— Радвам се, че това, което си видяла от балкона, ти е харесало.

Тя се притисна до рамото му.

— Влюбих се в теб, когато бях още само шестнайсетгодишна.

— И все пак колко развратени са понякога боговете! — не се сдържа да възкликне Катон. — Ако само веднъж бях погледнал нагоре към дома ти, ако само веднъж те бях видял, нямаше да намеря покой, преди да съм те взел за жена… Щяхме да си народим много деца и никой от двама ни нямаше да се чувства в толкова неприятно положение, както сега.

Двамата отново се прегърнаха, изпитвайки и сладост, и болка, в инстинктивния порив на двама влюбени.

— О, би било ужасно, ако някой разбере! — ужаси се при мисълта Ливия.

— Да, така е.

— Не е честно.

— Не е.

— Значи никой не бива да разбере, Марк Порций.

Той направи кисела гримаса.

— Трябваше да сме като мъж и жена пред боговете и хората, не да се крием от всички.

— Ние сме заедно и пред боговете, и пред хората — отвърна му тя. — Единствено стечение на обстоятелствата ни кара да гледаме на нещата другояче. Аз лично от нищо не се срамувам.

Катон се надигна и прегърна коленете си.

— Нито пък аз.

Излегна се обратно на земята и сграбчи любимата си в страстна прегръдка. Най-накрая тя се отскубна от ръцете му, оправдавайки се, че иска да го гледа, да се наслаждава на стройната му фигура, на дългите му ръце и крака, на млечната му кожа, на редките косми по снагата му, изпъстрени със същото огненочервено както косата му. Тялото му излъчваше сила, лицето — мъжественост. Същински Одисей! Или поне нейният Одисей.

Беше станал късен следобед, когато Ливия най-после се реши да се раздели с любимия си. Двамата се уговориха да се срещнат на следващия ден по същото време и на същото място, като толкова продължително се сбогуваха, че Ливия Друза се прибра във вилата едва когато строителите бяха свършили с работата за деня и бяха тръгнали да си вървят по къщите. Икономът Мопс едва сдържаше притеснението си и беше готов да прати слугите да я издирват. Господарката му обаче беше обзета от такова невероятно щастие и опиянение, че трудно би си дала сметка как оценяват другите мистериозното й изчезване. Застанала на прага на къщата, тя се взираше в сумрака и не можеше да измисли каквото и да е обяснение за пред иконома си.

Видът й имаше с какво да ужаси прислугата. Косите й бяха разпуснати и разрошени, от тях се подаваха клонки и тревички; по дрехите й имаше големи петна кал; вместо на краката си, изкаляни до немай-къде, Ливия носеше дебелите си обувки в ръка, овесени за връзките, а лицето и лактите й бяха изцапани като на малка палавница.

— Домина, домина! — хвана се за главата Мопс. — Какво се е случило? Да не си паднала?

Най-сетне господарката му си възвърна способността да разсъждава.

— Да, Мопс — подхвърли шеговито тя. — Не само паднах, ами чак пропаднах.

Отвсякъде я заобиколиха любопитни робини, които едва ли не насила я избутаха вътре в къщата. Отнякъде беше извадена стара бронзова вана, която бързо сложиха насред стаята на господарката и напълниха догоре с гореща вода. Лила, която не бе спирала да реве, задето майка й била изчезнала, се втурна подир бавачката си да изяде изстиналата си вечеря, но Сервилия незабелязано се шмугна в стаята при майка си, скри се в тъмния ъгъл при вратата и мълчаливо наблюдаваше как едно от момичетата развързва вървите на Ливиината дреха и цъка с език при вида на голото й тяло, по-мръсно дори от