Венец от трева (Част I: Предсказанието)

дрехите.

Докато робинята се бе обърнала на другата страна да види дали водата става за къпане, Ливия Друза, без да се притеснява ни най-малко от голотата си, протегна ръце над главата си в знак на необяснимо задоволство. Макар и да трябваше да минат години, преди момиченцето да си обясни точния смисъл на този жест, то като че ли с инстинкта си проумя същността му. Ръцете на майка му се спуснаха надолу, дланите й обхванаха налетите, привлекателни гърди; за миг Ливия Друза поигра с прости със зърната си, на устните й се изписа блажена усмивка. Най-накрая стъпи във ваната, обърна се на една страна, за да може робинята да търка по-лесно гърба й с мократа гъба, и никоя от двете не видя как малката Сервилия отваря вратата към коридора и тихомълком излиза.

На вечеря, когато Сервилия получи разрешение да яде заедно с майка си, Ливия Друза жизнерадостно разправяше на дъщеря си за изядената круша, за първия минзухар, за куклите, окачени на дървото при олтара на съседите, за малкия ручей, който била открила, а най-накрая — и за въображаемото си падане надолу по калния бряг, описано във възможно най-големи подробности. Сервилия я слушаше с непроницаемо изражение и прилежно се хранеше. Човек можеше да си помисли, че щастливата майка всъщност е малкото дете, което си разправя патилата, докато седемгодишната дъщеря е угриженият родител.

— Нима радостта ми те изненадва, Сервилия? — попита Ливия Друза.

— Да, доста е необичайно — съгласи се детето.

Ливия се наведе над масичката, край която двете бяха седнали, отмести с пръсти кичура черна коса, паднал над челото на дъщеря й, и може би за пръв път в живота си изпита известно любопитство какво ли точно представлява това миниатюрно копие на нея самата. Спомни си за своето детство, изпълнено с тъжни и самотни мигове.

— Когато аз бях на твоята възраст — рече Ливия Друза, — майка ми изобщо не ми обръщаше внимание. За всичко беше виновен Рим. Чак наскоро установих обаче, че Рим въздейства по същия начин и на мен самата. Ето защо пожелах да се преместим на село. Така ще можем да живеем сами за себе си, докато татко не се прибере у дома. Щастлива съм, защото се чувствам свободна, Сервилия! За пръв път в живота си няма защо да мисля за Рим.

— На мен Рим ми харесва. — С изплезен език посочи чиниите пред себе си. — Вуйчо Марк има по-добра готвачка.

— Ако от това се оплакваш, веднага ще ти намерим по-добра готвачка. Но сигурно и от друго си недоволна?

— Да. От строителите.

— Е, те ще стоят тук месец — два, после ще си отидат и животът ще стане по-спокоен. Утре… — но като че ли се сети нещо и поклати глава — … не, не утре, а вдругиден ще се разходим заедно.

— Защо не утре? — попита Сервилия.

— Защото ми се иска да съм още един ден сама.

Дъщеря й скочи от стола си.

— Уморена съм, мамо, мога ли да си лягам?

И така започна най-щастливата година в живота на Ливия Друза — време, когато нищо друго нямаше значение, освен любовта, а любовта се наричаше Марк Порций Катон Салониан. Тя я караше да забрави дори майчината си обич към Сервилия и Лила.

Двамата много бързо измислиха начин как да се срещат. Разбира се, преди неочакваната си среща с Ливия Друза Салониан не бе имал навика да прекарва кой знае колко време в Тускуланската си ферма, затова тепърва му трябваше да измисли някое по-скришно местенце за срещи, където да не ги изненада случаен работник от стопанството му или минаващ пастир, а и където Ливия Друза нямаше пак да се овъргаля в калта за ужас на прислугата си. Катон реши проблема по твърде радикален начин. В единия край на имението му имаше малка къщичка, чиито стопани бяха почти изхвърлени от господаря си, обявил на всеослушание, че смята да използва мястото за убежище от света, където да пише книга. Въпросната книга скоро се превърна в оправдание за всичко, най-вече за все по-продължителните му отсъствия от Рим, където го дебнеше жена му. Напълно в традициите на рода литературно — научното произведение трябваше да представлява богат набор от сведения за живота на село и щеше да включва най-напред всякакви магии и баяния, обичаи, суеверия и религиозни ритуали, а след това — преглед на модерните селскостопански методи и техники. Като се имаше предвид кой е Катон и откъде му е родът, никой от познатите му в Рим не би се усъмнил в намеренията му.

Всеки път, когато Салониан идваше в Тускулум, двамата с Ливия Друза си уреждаха среща по едно и също време сутринта — времето, което тя спокойно можеше да отдели за себе си, тъй като децата й имаха уроци, — и се разделяха по пладне, не без повтарящите се до безкрайност клетви в любов. Дори когато Марк Ливий Друз благоволеше да навести вилата, за да провери как са роднините му, сестра му не се отказваше от своите „разходки“. Иначе толкова явно беше щастието й, че брат й можеше само да я хвали за идеята да се премести на село. Може би, ако от притеснение Ливия Друза проявеше нервност или започнеше да се държи гузно, той би заподозрял нещо, но тя винаги се държеше спокойно, най-вече защото не виждаше във връзката си с Катон нищо срамно и унизително.

Естествено, в началото отношенията й с Катон криеха и своите по-странни особености. Така например Ливия Друза не можеше да се освободи от любопитството си да разбере нещо повече за съмнителния произход на любовника си. Не че въпросът беше от толкова голямо значение — времето, когато Сервилия Цепионида едва не разби девическите й мечти, разкривайки й произхода на Салониан, беше безвъзвратно отминало, но все пак темата си оставаше интересна. Все пак Ливия не беше толкова глупава, че да попита открито Катон какъв е бил дядо му, но използваше всеки удал й се повод да подхване въпроса, без да го уплаши, че се смята за нещо повече от него само защото фамилията й е една от най-знатните в Рим. Вместо да се държи злобно или надменно, искаше й се по-скоро и Марк Порций да бъде уверен като нея самата.

Дядото на любимия й беше всеизвестният Марк Порций Катон Цензор. Порциите Приски бяха стар и богат латински род, който няколко поколения преди раждането на Катон Цензор бе успял да получи римско гражданство и да се впише в римското конническо съсловие; тъй или иначе, Порциите си оставаха провинциалисти без стремежи към властта и предпочитаха да стоят повече в родния Тускулум, отколкото в Рим.

Но за радост на Ливия любовникът й не се срамуваше ни най-малко от дядо си, защото знаеше по-добре от всеки друг, че селяшкият му произход е чиста измислица.

— Мит, който води началото си от характера на дядо ми. Бил на седемнайсет, когато започнала войната с Ханибал; някакъв надут патриций му се изсмял и аз не знам защо, но дядо ми решил да играе ролята на прост селянин. В крайна сметка му се харесало и до самата си смърт той продължил да се прави на излязъл от гората, за което можем само да му завиждаме. В крайна сметка, нови хора, колкото щеш, но всички рано или късно се забравят. Ще се забрави ли обаче Катон Цензор?

— Същото може да се каже и за Гай Марий — подхвърли ей тъй Ливия Друза.

Салониан се отдръпна назад, сякаш любимата му го беше ухапала.

— За тоя? Не, защото той е истински нов човек, истински селянин… Дядо ми има предци! Той е нов човек само дотолкова, доколкото пръв от фамилията си е влязъл в Сената.

— Откъде знаеш, че дядо ти само се е правел на селянин?

— От личната му кореспонденция. Писмата му още се пазят в семейството.

— Мислех, че архивът му се държи от другия клон на рода. Все пак братовчедите ти са наследници на големия му син.

— Кои? Лицинианите? Да не си ги споменала повече! — тросна се Салониан. — Нашият клон, клонът на Салонианите, е този, който ще заблести по страниците на историята, когато бъдещите поколения започнат да пишат за нашето време. Ние сме истинските наследници на Катон Цензор! Ние сме тези, които сме се научили да не си придаваме вид на кухи аристократи, ами да уважаваме Катон Цензор така, както заслужава един наистина велик човек. Така да знаеш, Ливия Друза!