следващата. Тази година претор е брат му Секст, така че вече се задава и неговият ред да си опита късмета на изборите. Разбира се, Гай Марий няма да забрави обещанието си и ако трябва, ще раздава щедри подкупи. Боговете са дарили Аврелия и Гай Юлий с най-забележителното дете в цял Рим. Малкият Цезар, както го наричаме всички, едва е навършил пет години, а вече може да чете и пише. Това може и да не ти се струва кой знае какво чудо, но той чете, без дори да губи време да отделя думите една от друга! Надраскай му някоя глупост на къс хартия и му я дай: ще я разчете открай докрай на глас, без дори да се запъне! Аз и възрастни хора не познавам, които да са способни да го сторят, а той е само на пет години. Вече се чувстваме пълни глупаци в негово присъствие. Момчето и на външен вид е удивително, но никой не може да го нарече разглезено. Мисля, че Аврелия дори се престарава в строгото си отношение към него.
Толкова. За друго не се сещам, Луций Корнелий, Постарай се по-скоро да се върнеш у дома. Някакъв вътрешен глас ми подсказва, че един от преторските столове за догодина е запазен специално за теб.“
Както му препоръчваха приятелите, Луций Корнелий Сула се забърза обратно към дома. Беше обзет от надежди, че най-сетне е дошъл часът му, обаче продължаваше да се страхува да не би в последния момент да се случи нещо, което да препречи пътя му завинаги. След четирите години, прекарани в Испания, струната на любовта в сърцето му се бе обтегнала до скъсване, но колкото и да копнееше той по любимия си Метробий, пак нямаше да го посети нито веднъж. Дори когато театралната звезда потропаше на вратата му и се представеше за негов клиент, на прислугата беше заповядано да крият господаря си от него. Това беше годината на Сула. Ако той се провалеше, това би било знак, че богинята Фортуна завинаги е отвърнала лице от него; Сула никога не би си играл с търпението на безсмъртните. А Фортуна никога не оставаше безучастна, когато някой от любимците й изведнъж насочи чувствата си към някой смъртен и незначителен. Затова сбогом, Метробий!
След като поостана няколко дни у дома, за да се нарадва на децата си, пораснали толкова много, че на човек да му се доплаче, като ги гледа, Сула реши все пак да навести някогашната си приятелка Аврелия. По пътя към дома й си мислеше как четири години от живота на малкия Сула и малката Корнелия са му били откраднати само заради глупостта на някаква си хубавица… И как дори след всичко това той не я беше забравил! Корнелия Сула вече беше на тринайсет, беше наследила крехката хубост на майка си и привличаше мъжките погледи. За сметка на това от баща си не беше взела нищо. Елия осведоми мъжа си, че дъщеря му вече от няколко месеца редовно има мензис, а наболите гърди изпод дрехата й потвърждаваха думите й. При вида й Сула се усещаше безвъзвратно остарял, което беше чувство колкото изненадващо, толкова и неприятно; но пък и Корнелия можеше да се усмихва омайно като покойната Юлила и баща й не можеше да устои на чара й. Синът му беше на дванайсет. В чертите си и той беше наследил почти изключително майчиния си род: руси коси, сини очи, издължено лице, дълъг, месест нос, дълги, източени, но все пак силни ръце.
Именно в сина си щеше да открие единствения си истински приятел — онзи, за когото цял живот беше мечтал; обичта на малкия Сула беше толкова невинна, безрезервна и трогателна, че баща му не можеше да отпъди сина си от съзнанието си дори когато трябваше да се съсредоточи върху спечелването на избирателите. Малкият Сула още ходеше облечен в пурпурноръба тога — израз на положението му на невръстно дете, а на врата си беше провесил магическия талисман, предпазващ от злите духове — тъй наречената
И все пак, когато тръгна към Субура, не взе сина си със себе си. Нарочно бе предпочел да е сам и за свое голямо учудване, както си вървеше из претъпканите улици, постоянно беше поздравяван от непознати; дори някои по-уверени си позволяваха приятелски да го тупат по гърба. Оказваше се, че той най-сетне се е превърнал в известна личност! Сула прие тези неочаквани срещи за добро предзнаменование и когато най- сетне почука на вратата на Аврелия, беше обзет от далеч по-оптимистични чувства, отколкото на излизане от къщата си на Палатина. Още един добър признак бе, че икономът Евтих го покани веднага вътре в къщата. Понеже Сула се бе родил лишен от всякакво чувство за срам или стеснителност, няколкото минути, които прекара в чакане в приемната, дори не му навяха неприятни спомени. Когато домакинята се показа на вратата на работната си стая, той просто й се усмихна и й подаде ръка. Което направи и Аврелия.
Тя хем на пръв поглед не беше мръднала, хем се беше променила до неузнаваемост. На колко ли години беше сега? Двайсет и девет? Трийсет? „Това е тя Троянската Елена — мислеше си Сула, — още не е изгубила лаврите си. Напротив, превърнала се е в самото олицетворение на човешката красота.“ Виолетовите й очи изглеждаха сякаш по-големи от всякога, черните й мигли бяха все тъй дълги и гъсти, кожата й беше още на младо момиче, а изражението й на гордост и достойнство се подчертаваше както никога досега.
— Простила ли си ми? — попита Сула и топло стисна ръката на Аврелия.
— Разбира се, че съм ти простила, Луций Корнелий! Как мога да те държа виновен за нещо, което всъщност бе моя слабост?
— Да опитам ли отново? — предложи той, без да му мигне окото.
— Не, благодаря — отказа тя и седна на един от столовете. — Вино?
— С удоволствие — рече той и се огледа. — Още ли си сама, Аврелия?
— Още. И можеш да ми вярваш, че това ме прави най-щастливия човек на земята.
— Дали си най-щастливият, не знам, но със сигурност си най-самозадоволяващият се, когото съм срещал. Ако не беше онова малко изкушенийце последния път, бих казал, че дори не би било правилно да те наричам човек. Затова и не съжалявам особено за постъпката си. Човек не може да бъде приятел с богините, нали?
— Я с богините, я със злите духове, Луций Корнелий — отговори Аврелия.
Той се засмя.
— Добре, печелиш!
Виното беше донесено и двамата си наляха. Както отпиваше, Сула погледна жената над ръба на чашата си и забеляза мъничките червени точици, които изпъстряха лицето й всеки път, когато се докоснеше до вино. Навярно защото най-сетне сам беше намерил утеха в живота в лицето на сина си и се беше научил да бъде доволен от себе си, започваше да вижда по-ясно в душите на околните. Погледът му сега проникваше през лъскавите прозорци на Аврелиината душа и нахално се провираше вътре в нея. Това, което виждаше, бяха пласт над пласт наслоявана и недоизказана неудовлетвореност, съпътствана с безброй въпроси, на които тя никога не бе успяла да намери истинския отговор, но които беше подреждала с методична последователност в логически категории, сякаш това беше достатъчно.
— Бре! — учуди се той на глас. — Ти наистина си това, което изглеждаш, Аврелия. Чак сега се уверявам, че това, което показваш пред хората, не е лъжлива фасада, а истинският ти облик.
— Винаги съм се надявала да е така — усмихна се тя.
— И все пак това е рядко явление, Аврелия. Повечето не сме такива.
— Със сигурност
— Защо? Какво мислиш, че стои зад моята фасада?
Тя поклати енергично глава.
— Може и да мисля нещо по въпроса, Луций Корнелий, но не желая да го споделя. Така се чувствам по-сигурна.
—
Тя вдигна рамене.
— Е, може и да не използвах най-точната дума. Не знам точно. Това си е някакво вътрешно предчувствие или навярно далечен спомен, който ми убягва. Обикновено не се поддавам на предчувствия, не съм такъв човек.
— Как са децата ти? — изведнъж смени темата Сула с друга,
— Искаш ли да ги видиш?
— Защо не? Да си призная, моите ме смаяха, като ги видях преди няколко дни. Като се сетя за тях, и ми се ще да отида и да му кажа на Марк Емилий Скавър какво си мисля за него. Четири години, Аврелия! Те
