Венец от трева (Част II: Разривът)

— Какво желаеш? — попита той с присъщото си високомерие.

Силон прибра невъзмутимо ръката си, сякаш в пренебрежението на Цепион нямаше нищо обидно, и с няколко изречения изясни положението си:

— Дошъл съм да търся убежище и закрила в Рим. И в името на приятелските ми чувства към покойния Марк Ливий Друз предпочетох да се предам на теб вместо на Гай Марий.

Отговорът попадна на място и Цепион усети как сърцето му мъничко се размеква. Освен това го гризеше и голямо любопитство.

— Защо ти е изобщо убежище? — зачуди се той, докато погледът му се местеше от Силон на бебетата с пурпурните пелени, от роба на претовареното магаре.

— Както добре знаеш, Квинт Сервилий, именно марсите единствени обявиха официално война на Рим. Това, което не знаеш обаче, е, че единствено благодарение на нашите усилия италийските народи отложиха с няколко месеца бойните действия срещу Рим, нищо че войната беше обявена. На съветите в Корфинум — или както сега се нарича, Италика — аз постоянно пледирах да не се избързва със скритата надежда, че до открит конфликт така и няма да се стигне. Защото от самото начало съм гледал на избухналата война като на нещо безсмислено, пагубно и зловещо. Италия не може да победи Рим! Сред колегите ми в управлението се намериха хора, които открито ме обвиниха в защита интересите на Рим, което упорито отричах. Но преди известно време моят сънародник, преторът Публий Ветий Скатон се завърна в Корфиниум след сраженията си с консула Луп и легионите на Гай Марий. Докато докладваше за случилото се, в съвета избухнаха разгорещени спорове. Най-накрая лично Скатон ме обвини в сътрудничество с Гай Марий и всички се хванаха на думите му. Изведнъж се оказах напълно изолиран от останалите италийски предводители. Това, че не ме убиха на място в Корфиниум, се дължи единствено на факта, че съдебната власт се намира в ръцете на петстотин души едновременно, на които им беше нужно време да произнесат присъдата си. Докато петстотинте обсъждаха вината ми, аз успях да напусна града и да се върна в родния Марувиум. Когато пристигнах в земите на марсите, още не бях станал жертва на преследване, но беше ясно, че докато на власт е Скатон, за мен сигурно място в родината няма. Затова взех близнаците си Италик и Марсик и реших да потърся убежище в Рим.

— И кое те кара да мислиш, че Рим ще се съгласи да ти даде убежище? — Попита Цепион, който започваше да надушва нещо приятно в разказа на събеседника си. — Ти не си направил нищо за Рим.

— О, напротив, Квинт Сервилий, направил съм и още как! — кимна Силон многозначително към магарето. — Задигнах цялата марсийска хазна и с радост бих я предоставил на Рим. Това, дето е на гърба на магарето ми, е капка в морето в сравнение с останалото. На няколко километра от лагера ви, в една скрита долчинка, която никой, освен мен не знае, чакат още трийсет магарета, натоварени с не по-малко злато от това, което виждаш тук.

Злато! Ето какво бе надушил преди малко носът на Цепион! Колкото и да се лъжеха хората, че парите не миришат, в рода на Сервилий Цепионите отдавна се бяха убедили в обратното. Също като баща си и той винаги можеше да познае откъде ще паднат пари. Явно в семейството се раждаха с най-острото обоняние на света, щом можеха да надушат злато и от няколко километра.

— Дай да видя! — завтече се Цепион към магарето.

Дебело кожено покривало добре криеше багажа на беглеца от погледите на околните. С галантен жест Силон го дръпна встрани и пред очите на Цепион се разкри вълшебна гледка — по пет закръглени, грубо излети слитъка имаше във всеки от двата коша, натоварени на животното. На всяко от кюлчетата стоеше печат във формата на змия — символ на марсите.

— Това са около три таланта — уведоми го Силон и бързо покри съкровището, да не би нечий любопитен поглед да надникне, където не му е работа. След като грижливо затегна ремъците на покривалото, той продължително се взря в Цепион. От удивителните му жълто-зеленикави очи сякаш изскочиха пламъчета, които напълно омагьосаха и без това смаяния Цепион. — Това магаре е твое — рече му той и бързо добави, — както може би още две-три, ако ми обещаеш и личната си закрила, освен тази на Рим.

— Имаш я — дори не се и замисли Цепион, обзет от алчност. — И все пак ще взема пет магарета.

— Така да бъде, Квинт Сервилий — въздъхна Силон. — Не мога да се държа на краката си от умора! Три дни съм бягал като луд през горите.

— Щом си уморен, почини — предложи му той. — Утре ще ме заведеш в скривалището. Искам да видя с очите си това злато!

— Ще е по-сигурно, ако вземеш и войска със себе си — предупреди го марсът, докато вървяха към палатката на пълководеца. Зад тях вървеше и робинята, носеща двете бебета на ръце. Децата бяха мирни и послушни; толкова време никое не се беше разревало. — Вече са разбрали за кражбата и кой знае дали няма да пратят цял легион подире ми? Няма да е трудно да се сетят, че ще потърся убежище в Рим.

— И да се сетят, и да не се сетят, какво значение има! — кикотеше се победоносно Цепион. — Двата ми легиона ще накажат всеки, който дръзне да се приближи! — Той надигна кожената завеса, служеща вместо врата, но сметна, че гостът не е заслужил чак толкова, че да го пуска пред себе си, и влезе пръв. — А, и естествено ще трябва да оставиш синовете си в лагера, докато ни няма.

— Разбира се — съгласи се Силон, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

— Приличат на баща си — подхвърли между другото Цепион, докато робинята ги поставяше върху една от кушетките, явно с намерението да им смени пелените. И нямаше как да не му приличат, след като имаха същите жълто-зелени очи. Цепион изведнъж потръпна от погнуса. — Спри се, момиче! — сопна се той на робинята. — Това тук да не ти е детско отделение! Ще изчакаш да настаня някъде господаря ти, пък тогава върши, каквото си искаш!

И така, когато на другия ден Цепион потегли начело на двата си легиона на лов за злато, Силон остави двамата си близнаци на грижите на робинята в лагера; златото, което беше донесъл, също остана в сигурни ръце, сиреч на скрито в палатката на главнокомандващия.

— Между другото, Квинт Сервилий, знаеш ли, че тъкмо в този момент Гай Марий е обсаден от десет легиона пиценци, пелигни и маруцини? — подметна уж случайно Силон.

— Ами! — зяпна той, сякаш падаше от небето. — Десет легиона? Кой ще победи според теб?

— Гай Марий естествено. Има ли случай да не е победил?

— Хм — замисли се Цепион и въпросът беше приключен.

Слънцето вече достигаше зенита си, а шествието продължаваше да се точи из полетата край Вария. Почти веднага щом излязоха от лагера, Силон бе повел легионите встрани от Валериевия път и следвайки течението на река Анио на югозапад се бе насочил към Сублаквеум. Цепион умираше от нетърпение да види трийсетте магарета със злато и постоянно пришпорваше жребеца си, но марсът всеки път му напомняше, че ще е добре да не избързват много пред пехотата.

— Златото е на сигурно място, никъде няма да избяга — успокояваше спътника си той. — Бих се чувствал по-сигурно, ако войниците са с нас, вместо да ги караме да тичат като кучета подире ни. Не забравяй, Квинт Сервилий, че може да ни се случи неочаквана среща.

Теренът беше доста раздвижен, но недотам, че да затруднява придвижването на легионите. Километрите се нижеха един след друг, докато най-сетне, малко преди Сублаквеум Силон даде знак на останалите да спрат.

— Ето там! — посочи той някакъв хълм от другата страна на Анио. — Скривалището е зад него. Недалеч оттук има здрав мост, по който ще пресечем реката в безопасност.

Мостът наистина беше солиден. Построен от камък, той беше достатъчно широк, за да не забави строя. Цепион даде заповед на войниците си да минават, но сам предпочете да избърза напред, вместо да остане последен, както повелява уставът. Бяха излезли на една отсечка, която се отделяше от Латинския път при Анагния, минаваше през Сублаквеум, пресичаше Анио и стигаше до Карсеоли. Щом се прехвърлиха на другия бряг, легионите имаха пред себе си широк, прав път, който им подейства успокояващо и те започнаха да нарушават строя, безгрижното поведение на Цепион подсказваше, че целта на похода е по-скоро разузнавателна, затова всички бяха окачили щитовете си по гърбовете и се подпираха на копията си като на тояги, за да им тежат по-малко ризниците. Времето напредваше, можеше да им се наложи да строят лагер за през нощта и малко да погладуват, но това беше по-добре, отколкото да носят със себе си ненужен