Марий изпрати телата на консула и легата обратно в Рим под охраната на единствената си конна дружина. Началникът на конницата отнесе и писмото му с обяснения какво точно се е случило. „Крайно време е — мислеше с горчивина Гай Марий, — Рим да бъде сплашен. Иначе хората там ще продължават да живеят все едно война не се води или все едно италийците не могат да ни размажат с едно завъртане на петата.“
В замяна на двата трупа Скавър Принцепс Сенатус му прати две писма — едно от името на Сената, едно от свое собствено.
„Дълбоко съжалявам за съдържанието на официалния бюлетин, Гай Марий. Можеш да ми вярваш, че нямам нищо общо с решенията в него. Работата е там, старче, че вече ми липсва енергията, с която сам да надвия над ината на цяло стадо магарета. Преди повече от двайсет години успях да го сторя по въпроса за Югурта. Но двайсетте години безвъзвратно са отминали и никой повече не си спомня за тях. Вярно, че и стадото магарета се е ограничило от триста само на сто глави, но пак ми идват много. Всички сенатори под трийсет и пет години отбиват дълга пред родината в армията, също както и неколцина от възрастните им колеги; не знам дали си чувал за един престарял сенатор на име Гай Марий.
Когато скромното ти погребално шествие пристигна в Рим, все едно градът стана жертва на земетресение. Всичко живо и не само от женски пол започна да вие на умряло, да си скубе косите и да си дере гърдите. Изведнъж се оказа, че войната е нещо напълно реално. Мисля, че по-добър начин да се убедят съгражданите ни в тежкото положение нямаше. Духът на гордите римляни падна, и то за няколко секунди, сякаш гръм беше поразил целия град. Убеден съм, че минути преди тялото на убития консул да бъде изнесено на Форума, в цял Рим не се е намирал един-единствен човек, дори сред сенаторите и конниците, който да не гледа на войната с италийците като на детска забава. Но ето Луп, посинял и вкочанен, убит от италийска ръка на някакви си километри от Рим, при това в открито сражение. Никога няма да забравя ужаса, обхванал целия Сенат, когато се изсипахме по стълбите пред Курията, за да видим с очите си Луп и Месала… Между другото ти ли заръча на ескорта да открие лицата на мъртъвците точно преди да излязат на Форума? Обзалагам се, че си ти.
Така или иначе, Рим потъна в дълбок траур. Където и да се обърнеш, всичко е облечено в черно. Онези, които посещават заседанията на Сената, са оставили тогите, крият се под войнишки наметала и върху тогите си носят не сенаторската, а конническата ивица. Куриатните магистрати са изоставали всякакви символи на властта, дори когато са в Курията или в съда, седят на обикновено дърво. Говори се със закон да бъдат забранени пурпурът, черният пипер и златните доспехи. Ако допреди дни Рим живееше в пълно безразличие, сега е точно обратното. Където и да отида, хората говорят едно и също — няма ли да изгубим тази война?
Както ще видиш сам, официалното писмо от Сената се дели на две части. Първата лично аз се опитах да премахна, но следвайки принципа за «националната опасност», бях публично охулен от назначените отци. Какво измъдриха дебелите им глави? Отсега нататък всеки загинал в сражение римлянин, независимо дали е пълководец или прост войник, трябва да бъде изгарян на бойното поле, естествено с нужната тържественост. Никой не бива да бъде връщан в Рим от страх да не се разпространи паника сред населението.
Втората част е доста по-неприятна. Понеже добре те познавам и съм сигурен, че си отворил първо моето писмо, нека ти кажа без заобикалки, че Сенатът отказа да ти предаде върховното командване. В същото време и никой не намери смелост да предложи отстраняването ти. Резултатът е, че двамата с Цепион ще поделяте заедно командването. За по-тъпо и безсмислено решение, мисля, и да бяха искали, нямаше да се сетят. Дори да бяха връчили цялото командване на Цепион, пак щеше да е по-добре според мен. Все пак не се съмнявам, че ще успееш да се оправиш и с него, както с всички други досега.
Да не ти разправям как се бях ядосал! Проблемът е там, че останалите в Сената в голямата си част представляват засъхнали фъшкии, залепнали по задниците на умиращи овце. Истинската вълна отдавна е заминала да се сражава по полетата на Италия или, както е в случая с мен, дори да си стои в Рим, има достатъчно работа. За съжаление само малцина от нас не се причисляват към овчите фъшкии. В момента съм като с вързани ръце. В цял Рим се разполага единствен Филип, представяш ли си? Не ни стига онази кошмарна година, когато трябваше да го търпим за консул, не ни стига и убийството на Марк Ливий, ами трябва да го слушаш всеки ден как точи опашатите си лъжи пред глупаците от конническото съсловие. Писах до Луций Юлий с молба да се върне в Рим и да проведе избори за консул суфектус, но той ми отговори, че положението в Кампания било толкова напрегнато, че не можел и за един ден да се измъкне. Правя, каквото мога, Гай Марий, но да си призная, с всеки ден видимо остарявам.
Разбира се, щом научи, че му е дадено половината командване, Цепион ще стане съвсем непоносим. Затова така съм пресметнал пътя на куриерите, че ти да получиш новините преди него. Така ще имаш време да измислиш как да му натриеш носа, преди да е станало твърде късно. Единственият съвет, за който се сещам, е да не му цепиш басма.“
В крайна сметка лично Фортуна пое грижата за Квинт Сервилий Цепион. И се справи със задачата по най-блестящия, трагикомичен начин, който можеше да се измисли. Цепион прие новината за поделеното командване с голяма самоувереност. По времето, когато Марий се сражаваше със Скатон на брега на Велин, на него му се беше удал случай да разгони някакъв легион от марси, нахлули да грабят в околностите на Вария. След като направи нужните изчисления във времето, Цепион извести Сената, че именно той бил спечелил първата победа над италийците, понеже датата била десети юни, а Марий влязъл в бой едва на дванайсети. А между двете победи римляните били претърпели и едно съкрушително поражение, за което Цепион бил склонен да вини повече Марий, отколкото Луп.
За голямо съжаление на колегата си главнокомандващ Марий не обърна никакво внимание на празното му самохвалство и сякаш изобщо не се интересуваше какви ги върши той във Вария. Цепион го повика обратно в Карсеоли, но той и този път не го удостои с отговор. Беше се настанил в лагера на Скатон край реката, след продължителни усилия го беше превърнал в здрава крепост и в крайна сметка бе прибрал вътре всички войници, с които разполагаше. Ден след ден легионерите му провеждаха своите учения, а Цепион гореше от нетърпение кога най-после ще нахлуят в земите на марсите. Марий беше наследил жалките остатъци от Луповата армия — всичко на всичко пет кохорти — и като ги събра с шестте хиляди оцелели от поражението на Валериевия път — за тях имаше достатъчно оръжие — успя да сформира три пълноценни легиона. Но преди да направи и една крачка напред — уведоми той Цепион, — трябвало да бъде сигурен в способностите на войниците си. Вече
Самият Цепион разполагаше с легион и половина, които реши да раздели на две равни половини. С подобни скромни сили никога не би се решил сам да нападне. И така, докато Марий провеждаше своите безкрайни учения някъде на североизток, Цепион седеше във Вария и го ругаеше на поразия. Юни свърши, квинктилис започна, а Марий продължаваше да обучава войниците си, без да чува ругатните, които се носеха по негов адрес във Вария. Също като Луп преди него Цепион прекарваше повечето от времето си в писане на жалби до Сената, където Скавър, Ахенобарб Понтифекс Максимус и Сцевола стояха постоянно нащрек да не би случайно Филип да убеди назначените отци, че командването трябва да се отнеме от Гай Марий.
Към средата на квинктилис обаче в лагера на Цепион дойде неочакван посетител. Не друг, а водачът на марсите, Квинт Попедий Силон.
Беше довел със себе си двама наплашени до смърт роби, едно тежко натоварено магаре и две кърмачета, за които отдалеч се виждаше, че са близначета. Предупреден от офицерите си, Цепион бавно се доближи до форума в средата на лагера, за да посрещне неканения гост. Силон бе дошъл в пълно бойно снаряжение, а двете дечица, поверени на млада робиня, бяха повити в пелени от пурпур и злато.
Щом зърна Цепион, Силон се усмихна радостно.
— Квинт Сервилий, каква радост, че те виждам! — възкликна той и пристъпи към римлянина с протегната ръка.
Цепион обаче добре усещаше погледите на всички върху себе си, затова гордо навири нос и сякаш дори не забеляза подадената му ръка.
