армията неимоверно нарасна. Единственото, което му трябваше, бе или Луций Цезар да допусне някоя и друга по-сериозна грешка, или развитието на военните действия да го принуди да даде свобода на действие на първия си легат. В едно поне Сула бе напълно убеден — когато на него му се предоставеше възможност за изява, грешки нямаше да допусне.
Помпей Страбон, който беше във всички случаи по-добре подготвен от останалите командващи в армията, бързо се зае със сформирането на два допълнителни легиона от живеещите в огромните му имения в Северен Пиценум. Възползвайки се от опита на центурионите — ветерани, които по право трябваше да служат на Публий Рутилий Луп, успя само за петдесет дни да превърне двата легиона новобранци в боеспособна сила. Още през втората седмица на април той напусна град Цингулум начело на цялата си армия от четири легиона. Съотношението между ветераните и новаците беше почти идеално — така щяха да си помагат едни на други. Макар и да не бе постигнал особено забележителна военна кариера, Помпей Страбон имаше достатъчно богат опит, за да командва сам, а в скоро време придоби славата на изключително строг началник.
Един тъжен инцидент, случил му се още на трийсетгодишна възраст — тогава, когато служеше като квестор на остров Сардиния, — бе допринесъл изключително много за нескритото му презрение към целия Сенат, където нямаше никакви приятели. Тогава Помпей Страбон бе имал неблагоразумието да пише от поста си в Сардиния до Сената с искането да му бъде позволено да даде под съд за злоупотреби с властта своя пряк началник Тит Аний Албуций. Изрично държеше на това сам да бъде обвинител пред съда. Под въздействието на Скавровата реч Сенатът не само не удовлетвори това желание на квестора, но дори чрез тогавашния претор Гай Мемий му изпрати едновременно сухия текст на официалния отказ и пълен препис на Скавровата реч, където Помпей Страбон бе наречен отровна гъба, леке, говедо, простак, надут пуяк, глупак и недоразвит. Квесторът смяташе, че има право лично да даде началника си под съд за безобразията, на които сам бе станал свидетел. Но Скавър и останалите погледнаха на случая от съвсем различен ъгъл и в техните очи именно Помпей Страбон бе сторил недопустимото — бе дръзнал да държи сметка на своя пряк началник! Това обаче не се бе сторило достатъчно на Сената. Понеже така или иначе Тит Албуций заслужаваше да бъде извикан пред съда, на Луций Марций Филип му бе хрумнала злобната шега да предложи за обвинител по делото някой друг кривоглед сенатор, който да напомня на Тит Албуций за недоволния му квестор. Изборът бе паднал върху Цезар Страбон — брата на сегашния консул Луций Юлий Цезар.
Колкото и да твърдеше, че е чистокръвен римлянин, у Помпей Страбон трудно щеше да заглъхне властната келтска жилка. Неговите претенции за римско потекло се основаваха най-вече на факта, че принадлежеше към триба Клустумина, сравнително стара селска триба, чиито членове живееха в източния край на долината на Тибър. За повечето римляни обаче обяснението, че Помпеите са се заселили в Пиценум още преди завладяването на областта от Рим, не означаваше нищо. Не им правеше впечатление и фактът, че трибата, създадена за гражданите от пиценски произход, се нарича Велина, и че именно към нея принадлежат повечето Помпееви клиенти, както и останалите жители на Северен Пиценум и Източна Умбрия. Според онези, чиято дума се слушаше в Сената и на Форума, Помпеите били много могъща пиценска фамилия, която господствала над областта много преди идването на римляните и с пари си била купила вписването не в триба Велина, а в триба Клустумина — за по-престижно. Пиценум беше една от областите на Италия, където галите се бяха заселили най-масово след неуспешния опит на келтския цар Брен да завладее централната част на полуострова — около триста години по-рано. И понеже Помпеите наистина приличаха физически на келти, в Рим беше общоприето на тях да се гледа като на потомци на гали.
Но дали това беше истина или не, един хубав ден, седемдесет години по-рано от разказваните събития, се случило представител на фамилията да поеме на юг по Фламиниевия път за Рим, където двайсет години по-късно благодарение на щедро раздаваните на избирателите подкупи да си осигури консулски мандат. В началото този първи Помпей, който между другото се падал по-близък родственик на Квинт Помпей Руф, отколкото на Помпей Страбон, влязъл в жесток конфликт с Метел Македоник, но с времето двамата успели да загладят различията си и един ден дори заедно били избрани за цензори. А това отваряше път на всички останали Помпей към римското управление.
Първият представител на линията, към която принадлежеше Помпей Страбон, пристигнал на свой ред в Рим, беше баща му. По някакъв начин той си бе осигурил място в Сената и се бе оженил за сестрата на известния сатирик Гай Луцилий. Луцилиите произхождаха от Кампания, но вече няколко години се ползваха с римско гражданство. Навремето бяха много богати и дори се хвалеха с консули в рода си. Но понеже по онова време фамилията беше обедняла, перспективата да се обвърже с богаташ като бащата на Помпей Страбон, беше твърде изкусителна; още повече че самата Луцилия беше невероятно грозна. За нещастие Помпей Старши почина, преди да достигне висш магистратски пост, но не и преди жена му да е родила малкия кривоглед Гней Помпей, кръстен Страбон. Имаха и второ момче, Секст, доста по-малък от брат си и доста по-посредствен в развитието си. Затова от самото начало всички надежди в семейството бяха насочени към Помпей Страбон.
Страбон не обичаше особено учението, така че трудно бихме го нарекли образован човек, колкото и да бяха добри учителите, които посещаваше. Когато например го запознаваха с великите гръцки идеи, той просто бе махнал с ръка, определяйки ги като празни приказки, невъзможни за практическо приложение в живота. Повече му харесваше да слуша за славни пълководци, а също и за големите бъркачи на международни каши, каквито в римската история имаше не един и двама. Като
Нищо от това Помпей Страбон не бе скрил от сина си, навярно единствения негов верен привърженик. И момчето (вече петнайсетгодишно) и сестра му Помпея бяха плод на още един брак с фамилията на Луцилиите. Следвайки примера на баща си, Помпей Страбон си бе избрал друга грозница като майка си, този път дъщеря на по-големия брат на сатирика — Гай Луцилий Хир. За щастие кръвта на Помпеите можа да надвие над грозотата на Луцилиите и нито Страбон, нито синът му можеха да бъдат наречени грозни — е, ако не бяха кривогледите очи на бащата. Подобно на поколения свои предшественици двамата последни Помпей бяха със светла кожа, руси коси, сини очи и чипи носове. Ако в рода на Руфите косата беше рижа, то Страбон можеше да се похвали с истински златисти къдрици.
Когато той потегляше начело на четирите си легиона към Южен Пиценум, синът му бе оставен на майка си в Рим, където да продължи обучението си. Но и момчето не обичаше много интелектуалните занимания. Наследил доста от чепатия характер на баща си, без да предупреди, то бе събрало багажа си и се бе отправило към родния Пиценум. Там то се предаде само на грижите на неколцината центуриони, оставени от баща му да продължат с обучението на местните доброволци, и много преди да е облякло тога като мъжете, започна да се подлага на строга военна дисциплина и упражнения. За разлика от баща си обаче малкият Помпей беше всеобщ любимец. Сам се наричаше просто Гней Помпей, без никакъв когномен. Всъщност в техния род никой не притежаваше трето име, с изключение на самия Страбон, но синът му не можеше да наследи подобно име, след като не беше кривоглед. Младият Помпей имаше огромни сини, съвършени очи. Майка му често си бе повтаряла, че това са очи на поет.
И докато синът му маршируваше при центурионите, Помпей Страбон маршируваше на юг по пътищата на Пиценум. Един ден, докато прекосяваше река Тина при град Фалернум, той попадна в засадата на пиценските шест легиона, командвани от Гай Видацилий. Римляните бяха принудени да водят отбранителни действия, нагазили наполовина в реката, която почти не им позволяваше да маневрират. Положението им се влоши още повече, когато на помощ на пиценците дойде Тит Лафрений с два легиона вестини; а щом на хоризонта се появиха двата легиона марси, предвождани от Публий Ветий Скатон, катастрофата беше сигурна. Всеки от италийските народи искаше да участва в първия бой над римляните.
Но в крайна сметка сражението остана без победител. Предвид огромното числено преимущество на противника Помпей Страбон предпочете да отстъпи, почти без загуби, успя да се отдръпне на обратната
