Венец от трева (Част II: Разривът)

— Но ти си позволяваш публично да ме обиждаш! — зяпна в удивление Луп. — Това е недопустимо! Аз съм консул все пак.

— Аз съм Принцепс Сенатус, Вълча главо, и мисля, че отдавна съм доказал, при това най-категорично, че мога да си позволя да се изказвам както сметна за добре. Нека Публий Вълчата глава знае, че когато го обиждам публично, правя го с най-сериозни основания и с оглед належащите интереси на цял Рим! Затова най-добре червеят, който е заел мястото на втори консул, да си затваря устата и да си пази главата! Разбирате за коя глава става дума… За кого се мислиш? За нещо повече от останалите само защото си си купил с пари избирането?

Почервенял от гняв, Луп понечи да му отговори, но той своевременно го спря:

— Не казвай нищо, Лупе! Стой си на мястото и мълчи!

След което се обърна към Гай Марий. По гордата стойка на Третия основател на Рим никой не можеше да познае как приема умишленото изпускане на името си.

— Сред нас седи един велик мъж — започна Скавър. — Само боговете са ми свидетели колко пъти през живота си съм сипел клетви връз името му! Само боговете са ми свидетели колко пъти съм пожелавал изобщо да не се беше раждал! Само боговете са ми свидетели колко дълги години съм се опитвал да бъда неговия най-жесток противник! Но песъчинките на времето се сипят все по-бързо и по-бързо, линията на живота ми от ден на ден изтънява все повече и повече, а аз откривам, че към все по-малко свои приятели пазя някогашната си привързаност. Това далеч не се дължи на тревогата пред наближаващата смърт. Не, просто с възрастта съм се научил по-добре да разпознавам кой заслужава и кой не симпатията ми. Хора, които преди години съм обичал с цялото си сърце, днес не означават нищо за мен. Затова пък хора, които навремето съм ненавиждал от дъното на душата си, сега почитам над всички други.

Скавър знаеше, че Марий не откъсва очи от него, затова умишлено държеше погледа си в съвсем друга посока; не за друго, а защото предчувстваше, че ако го кръстосаше с този на човека, за когото говореше, нямаше да се сдържи и щеше да избухне в типичния си смях. Но понеже речта му беше напълно искрена и всяка дума, която излизаше от устата му, се откъсваше право от сърцето му, не можеше да си позволи подобни несериозни прояви. Понякога чувството за хумор се оказваше с лоши последици!

— Двамата с Гай Марий сме преминали ръка за ръка през всички тези години — продължаваше той и не откъсваше поглед от пребледнелия Луп. — Двамата сме стояли един до друг в Сената и сме се гледали на кръв още по времето, когато ти, Вълча главо, си се врял в краката на родителите си. Карали сме се и сме се псували, хващали сме се за гушите и сме си плюли в лицето. Но и в годините на най-лютото ни съперничество ние заедно се борехме против враговете на републиката. Двамата еднакво сме се наслаждавали на гледката, която представляват безжизнените трупове на римските врагове. Защото винаги сме се сражавали рамо до рамо с тях. Присмивали сме им се заедно, плакали сме от мъка, когато са ни надвивали… Ето защо повтарям и нека всички вие ме чуете. Той е велик мъж. И което е по-важно — велик римлянин.

Скавър излезе пред редовете на сенаторите и се запъти към вратата, за да може да гледа и към двете страни на залата.

— Не само Гай Марий харесвам аз. Харесвам и Луций Юлий, и Луций Корнелий Сула. Защото дълбоко в себе си чувствам, че ни чака дълга и изключително кръвопролитна война. До вчера се съмнявах изобщо, че е възможна. Днес обаче съм убеден в обратното. Откъде тази внезапна промяна? Само боговете знаят. Когато според установения ред на събитията през живота ни ние сме се научили да приемаме нещата единствено по начина, по който сме ги приемали винаги преди това, на нас ни е трудно изведнъж да променим отношението си към света наоколо, да освободим съзнанието си от всякакви предразсъдъци и пристрастия. Но внезапно капаците пред очите ни падат и ние проглеждаме около себе си. Точно това ми се случи днес на мен, случи се и на Гай Марий. Навярно се е случило и с мнозина от останалите седящи в тази зала. Пред погледите ни внезапно се откриха хиляди малки подробности, за които дори вчера не сме и подозирали, че съществуват.

Аз самият избрах да остана в Рим, защото с годините съм се уверил, че съм най-полезен за съгражданите си, когато застана начело на общата държавна политика. Но това не важи за Гай Марий. Независимо дали като мен вие сте били много по-често негови противници, отколкото съюзници, независимо дали като Секст Юлий се чувствате задължени към него от родствени или приятелски връзки, вие всички трябва също като мен да признаете, че у Гай Марий цял Рим притежава изключителен военен талант, при това талант, преминал проверката на времето и утвърдил се с множеството походи, които той е водил в името на Рим. Не ме интересува, ако ще да е на деветдесет години или да е преживял не един, а три удара! Дори и на деветдесет години аз ще твърдя същото, което твърдя днес — намери ли се сред нас човек, който така като него да е способен да превръща думите в дела, то би било престъпление да не се възползваме от услугите му! Време е да сложите край на сляпото си упорство, назначени отци! Гай Марий е мой връстник, шейсет и седем годишен, а ударът, който го сполетя, бе преди цели десет години. С целия си авторитет на Принцепс Сенатус заявявам, че Гай Марий трябва да заеме поста на главен легат в армията на Публий Рутилий Луп, където ще има за какво да изразходва таланта си.

Никой не му отговори. Сякаш всички бяха престанали да дишат, не се чуваше дори Секст Цезар. Скавър седна на мястото си между Марий и Катул Цезар. Луций Цезар се вгледа във всеки от тримата поотделно, после погледът му зашари нататък по реда сенатори, за да се спре на Луций Корнелий Сула. Консулът усети как пулсът му се ускорява. Какъв беше отговорът, който Сула искаше да му внуши? В очите му се четеше толкова много, че беше трудно да се познае…

— Публий Рутилий Луп, оставям ти възможност доброволно, да приемеш Гай Марий за свой главен легат. Ако откажеш, ще подложа въпроса на гласуване от Сената.

— Добре, добре! — възкликна обезсърчен Луп. — Но нека не бъде мой единствен легат! Ще си поделя поста с Квинт Сервилий Цепион.

При тези му думи Марий отпусна глава назад и избухна в смях.

— Браво! — извика. — Да впрегнеш коня в една колесница с магарето!

Разбира се, Марий бе чакан с нетърпение вкъщи, където Юлия, както подобава на една сенаторска съпруга, силно се вълнуваше от случилото се в Курията. Той се изненадваше от способността на съпругата си да отгатва кога в Сената се разискват наистина важни въпроси. Сутринта, когато се бе запътил за заседанието, той самият не знаеше със сигурност за какво ще става дума. А ето, че Юлия не само предполагаше, ами дори би могла да му разкаже дума по дума какво са си говорили.

— Война, нали? — попита тя още на вратата.

— Да.

— Много ли е страшно положението? Само с марсите или с всички останали?

— Струва ми се, че поне с половината от италийските съюзници. Останалите кой ги знае кога ще се присъединят и те. Как не бях помислил за това по-рано! Добре го каза Скавър — предразсъдъците и пристрастията замъгляват разума ни. Единствен Друз знаеше, че ще се стигне дотук! Ех, да беше жив той, Юлия! Ако не го бяха убили, италийците сега щяха да получат гражданството си и никой нямаше да мисли за война.

— Марк Ливий умря по волята на хора, които за нищо на света, дори при заплахата от война, не биха позволили на италийците да станат римски граждани.

— Да, така е. Както винаги имаш повече право от много други. — Но беше време да се смени темата. — Мислиш ли, че готвачът ще получи удар, ако му наредим да приготви вечеря за цяла центурия утре вечер?

— По-скоро мисля, че ще е щастлив. Винаги се е оплаквал, че не се забавляваме достатъчно.

— Прекрасно! Защото наистина съм поканил една центурия гости.

— И по какъв повод, Гай Марий?

Той поклати мрачно глава.

— Навярно защото предчувствам, че за много от нас това ще е последната тържествена вечеря в живота. Богове, богове… Обичам те, Юлия.

— И аз те обичам — отвърна му тя. — Кои ще дойдат?

— На първо място Квинт Муций Сцевола, щом се очаква да женим сина си за дъщеря му. А освен него