Марк Емилий Скавър, Луций Корнелий Сула, Секст Юлий Цезар, Гай Юлий Цезар и Луций Юлий Цезар.
Едва сега Юлия като че ли от нещо се стресна.
— С жени или без?
— С жените естествено.
— Ужас!
— Какво те прихваща?
— Жената на Скавър, Далматика! И Луций Корнелий!
— О-о, та това беше преди толкова години — махна с ръка Марий. — Ще подредим господата по кушетките — всеки според положението му, — а ти ще разположиш дамите, както сметнеш за добре. Къде е проблемът?
— Е, да речем, че не съществува — с недоверие поклати глава съпругата му. — Най-добре ще е да сложим Далматика и Аврелия срещу Луций и Секст Юлий; Елия и Лициния ще бъдат обърнати към централното ложе, а двете с Клавдия ще си говорим с Гай Юлий и Луций Корнелий. — Тя се засмя при мисълта, която й мина през главата. — Все пак не вярвам Луций Корнелий да е
Той я изгледа изпитателно.
— Може би намекваш, че все пак са спали с Аврелия?
— Нищо подобно не съм казала! О, Гай Марий, понякога ставаш доста досаден.
— По-скоро ти си досадната — тросна й се Марий. — Забравяш, че синът ти е на деветнайсет и също би трябвало да седи някъде около масата.
В крайна сметка Марий Младши бе сложен в края на дясната кушетка. Самият той не бе дотам глупав, че да протестира — в цялата компания само двама от мъжете не бяха бивши или настоящи консули — вуйчо му Гай Юлий и чичо му Луций Корнелий, като и двамата бяха стигнали до положението на градски претори. От останалите присъстващи баща му имаше общо две консулства повече от тези на гостите му взети заедно. От една страна, това радваше младежа, от друга, го изправяше пред неизбежния въпрос — как би могъл да надмине баща си. Единственият начин да успее бе да се добере до консулския пост още в младежка възраст — също както навремето го бяха сторили Сципион Африкански и Сципион Емилиян.
Марий Младши знаеше, че му се готви сватба с дъщерята на Сцевола. Още не я беше виждал с очите си — момичето нямаше годините, за да присъства на вечерите в семейството, но му бяха казвали, че е доста хубава. И как иначе, щом майка й Лициния все още минаваше за красива жена. Сега беше омъжена за Метел Целер, син на Метел Балеарик. Навремето я бяха уличили в изневяра и Сцевола я бе изгонил от дома си, за да се ожени за друга една Лициния, не чак толкова красива. Малката Муция беше сестра на двама Цецилий Метели. Но на тържеството присъстваше втората й майка, която здравата се забавляваше.
Но ето какво написа по същия повод Луций Корнелий Сула в писмото си до Публий Рутилий Руф в Смирна:
„Вечерята беше кошмарна. Ако нещата не стигнаха до пълна катастрофа, това се дължи единствено на предвидливостта на Юлия, която бе разположила мъжете строго според протокола, а жените — така, че да се избегнат всякакви нежелани контакти. Вследствие на което и на Аврелия, и на Скавровата съпруга Далматика видях само гърбовете.
Знам, че и Скавър е решил да ти пише и че писмата ни ще достигнат до теб с един и същи куриер, затова няма да повтарям новината за предстоящата война с италийците. Ще ти спестя и резюмето на речта, която Скавър държа пред Сената във възхвала на Гай Марий. Убеден съм, че Принцепс Сенатус няма да изпусне случая да ти прати пълен препис на протокола! Това, което не мога да премълча, е постъпката на Луп, която за мен беше долен позор. Когато разбрах, че консулът възнамерява да остави Марий в Рим, просто не се сдържах и пръв надигнах глас в полза на стария си учител. Това, което ме отчайва обаче, е, как едно магаре като Луп ще командва цяла армия, действаща при това на два фронта, а геният Гай Марий ще му върши черната работа. Съвсем непонятна ми се струва снизходителността, с която той се отнася към колегата си легат Цепион. Чудя се дали старата лисица от Арпинум не е замислила някой хитър номер по адрес на тоя празноглавец. А ако ще е наистина номер, подозирам, че ще е коварен.
Ще се върна на вечерята у Гай Марий, защото двамата със Скавър сме се разбрали писмата ни да са повече страници и да поделим събитията по равно, за да не се повтаряме. Колкото и да е несправедливо, на мен ми се паднаха клюките. Несправедливо не за друго, а защото от Скавър по-голям клюкар в цял Рим няма. Е, като изключим теб самия, Публий Рутилий. Сцевола също присъстваше, защото от известно време Марий урежда да ожени сина си за дъщеря му — онази от първата Лициния. В момента Муция (която всички наричат Муция Терция, за да я отличават от двете дъщери на стария Сцевола Авгур) е на около тринайсет. Става ми жалко за момичето. Младият Марий трудно може да се нареди сред младежите, които харесвам: арогантен, самоуверен, изключително амбициозен младок. Не ми се мисли за хората, с които ще си има работа за в бъдеще — надали ще им остави хубави спомени. Изобщо, като го сравнявам с покойния си син, не мога да му открия едно-единствено положително качество.
Трябва да знаеш, Публий Рутилий, че за човек като мен, който винаги е бил лишен от семейство, синът ми представляваше безценно съкровище. Още от първия път, когато го видях да се смее в детската стая, го обикнах с цялото си сърце. За мен той се превърна в най-близкия, най-незаменимия другар в живота. Каквото и да сторех, в неговите очи сякаш бях магьосник. По време на пътешествието ми из Изтока извърших доста лудости само и единствено заради него. Вярно, не беше човекът, който ще ми даде мъдър съвет и ще ме научи как точно да постъпя в тази или онази ситуация. Затова пък винаги ме разбираше, когато му говорех, във всичко беше твърдо на моя страна. А ето, че умря. Толкова бързо, толкова неочаквано! Казвам си, че ако ми беше оставено повече време, ако можех по-отрано да се подготвя за… И все пак, когато синът ти умира, какво значение има дали си подготвен за това или не?
Откакто момчето ми ме напусна, стари приятелю, светът изгуби цветовете си за мен. Нищо вече не ме вълнува както преди. Измина почти цяла година и в известен смисъл мога да кажа, че съм се научил да живея без него. Но за някои неща заместител няма. Имам чувството, че съм изгубил част от самия себе си, че някъде в мен е зейнала празнота, която нищо не може да запълни. Така например установявам, че ми е напълно невъзможно да говоря за сина си пред чужди хора; гледам да не го споменавам никога и по никакъв повод, сякаш никога не е съществувал. Защото болката е твърде силна. Дори сега, когато пиша за него, не мога да сдържа сълзите си.
Но и за сина си нямах намерение да ти пиша. Ставаше въпрос за онази проклета вечеря. Това, което ми напомни за него (изразът е доста относителен, щом като нито за миг мисълта за момчето не ме напуска), бе нейното присъствие там. На малката Цецилия Метела Далматика, съпругата на Скавър. Правя сметка, че би трябвало да е на около двайсет и осем. Омъжи се за Скавър на седемнайсет — в началото на годината, когато победихме кимврите, това си го спомням добре. Родила е момиче и момче; момичето е на десет, момчето — на пет. И двете са от Скавър, в това никой не може да се съмнява. Имал съм случай да ги видя и какво да ти кажа — толкова са простовати и обикновени, че ми напомнят за селската къща на Катон Цензор, където нито една стена не е измазана. Скавър отсега си отваря устата как щял да омъжи дъщеря си за сина на големия приятел на Сцевола Авгур — Маний Ацилий Глабрион. В рода са имали консули още преди доста време и никой не може да ги нарече нови хора, но все пак примамката се крие другаде. Ацилиите са богати хора, толкова богати, че според мен само Сервилий Цепионите ги надминават. Но аз самият пукната пара не давам за някакъв си Маний Ацилий Глабрион, пък ако ще и дядо му е да бил поддръжник на Гай Гракх. Толкоз по-добре, получил си го е за това! Та така. Мисля, клюката си струваше да бъде разказана, нали? Ако това не ти е достатъчно, не знам кое би могло…
Не може да й се отрече на Далматика, че е хубава жена. Как ме беше омагьосала преди време — първия път, когато се кандидатирах за претор! Спомняш ли си? Трудно ми е да повярвам, че оттогава са изминали цели десет години. Вече съм навършил петдесет, Публий Рутилий, а консулството ми се струва също толкова далеч, както и когато се скитах по улиците на Субура. Чудя се какво ли й е направил Скавър заради онази идиотска привързаност към мен навремето. Но каквото и да е било то, тя добре го прикрива. Когато се срещнахме около масата у Мариеви, единственото, което чух от устата й, бе хладното «здравей», придружено с още по-ледена усмивка. През цялото време нито веднъж не погледна към мен. За което и не бих могъл да я обвинявам. Предполагам, че е изпитвала истински ужас да не би Скавър да сметне
