Как можело да се очаква от него, Публий Рутилий Луп, да спаси града, когато не разполагал с нито един кален боец в армията си? Никой ли в Сената нямало да си мръдне пръста да извика обратно Помпей Страбон с отвлечените легионери? И докога вторият консул щял да чака някой достоен гражданин да даде легата му под съд за държавна измяна? Но най-вече кога щели да го отърват от това досадно насекомо Гай Марий?
Луп и Марий се бяха настанили на лагер встрани от Валериевия път, под самите стени на Карсеоли. Благодарение на Марий, който бе дошъл пръв и за кратко време бе съумял да наеме доброволци за укрепителните работи, лагерът се бе превърнал в същинска малка крепост. Естествено Луп се бе оплакал, че хората му не трябвало да дълбаят изкопи, а да се учат на строева подготовка, но Марий лаконично му бе отвърнал, че така се правят най-лесно мускули. Цепион от своя страна изобщо не се появи в Карсеоли, където стоеше началникът му, обяснявайки поведението си с тягостната атмосфера в палатката на щаба. В което беше напълно прав. Марий добре разбираше, че консулът само чака да се попълни донякъде съставът на армията му, за да тръгне към земите на марсите, и нито за миг не преставаше да го предупреждава. Войниците били напълно неподготвени, трябвали им поне сто дни за обучение, по-рано би било лудост да се пускат в сражение, още повече че екипировката не била особено добро качество. Изобщо нямало да бъде зле, ако Луп се примири с нещата, такива каквито са, да отпише веднъж завинаги легионите на Помпей Страбон и да започне да си гледа работата.
Но ако Луций Цезар страдаше най-вече от нерешителността си, то колегата му беше пълен профан във военното дело. Опитът му беше съвсем краткотраен и подчинените му скоро го причислиха към онези кабинетни генерали, които са родени с убеждението, че римският легион е непобедим и затова е необходимо само да погледнат врага в очите и сражението е вече спечелено. Самият Луп не пестеше обидите си по адрес на италийците, които му вдъхвали най-дълбоко презрение. Доколкото имал мозък в главата си и можел сам да командва, щом Марий успеел да събере нужните четири легиона, той щял незабавно да тръгне на поход срещу марсите. Но Луп си правеше тези сметки, без да взима предвид мнението на самия Марий. Висшият легат от своя страна упорстваше като магаре на мост и не щеше дори да чуе войниците да влизат в бой, преди да ги обучат. Когато един ден Луп му заповяда да поведе легионите към Алба Фуценция, той безцеремонно отказа да се подчини. А неговият отказ бе достатъчен, за да го последват всички младши легати.
Последваха нови писма до Рим, в които легатите бяха обвинени не в неподчинение, а в открит бунт. В основата на бунта стоял не друг, а Гай Марий. Изобщо за всички неразбории в армията му бил виновен Гай Марий.
По тези причини дойде краят на май, а Луп продължаваше да стои на едно място. Най-накрая свика военен съвет и заповяда на Гай Перперна да вземе капуанския легион, да избере най-добре подготвения след него и право по Валериевия път, прекосяващ Апенините, да навлезе в земите на марсите. Целта на експедицията беше Алба Фуценция, която или трябвало да бъде отървана от марсийския обръч, или поне да получи нужните подкрепления за продължителна обсада. Марий отново си позволи да възрази на консула, но този път мнението му остана без последици; Перперна пое на запад начело на два легиона.
Пътят преминаваше през тесни планински проходи, минаващи на височина от около хиляда и триста метра над морското равнище и на много места зимните снегове дори не бяха почнали да се топят. Войниците тракаха със зъби от студ и постоянно недоволстваха, затова Перперна се отказа от първоначалното си намерение да качи съгледвачи на всички по-високи точки край пътя, откъдето да следят за движението на противника. Изглежда, струваше му се по-важно на легионерите да им е топло, отколкото животът им да се намира в сигурност. Публий Презентей търпеливо изчака римските редици да навлязат дълбоко в дефилето и застанал начело на четирите си легиона зажаднели за римска кръв пелигни даде сигнал за атака. Победата беше бърза и лесна. Четири хиляди римски войници останаха да гният от двете страни на Валериевия път, докато пелигните хищно си поделяха оръжията и доспехите; към плячката се прибавяше и оръжието на останалите шест хиляди войници, захвърлили мечове и щитове насред бойното поле, за да не им пречат при безславното бягство. Самият Перперна нагледно доказа, че римският офицер бяга по-бързо от войниците си.
В Карсеоли Луп го лиши от всякакъв чин и го прати да носи позора си в Рим.
— Това беше много глупаво от твоя страна, Лупе — не пропусна случая да го сгълчи Марий, който отдавна се бе отказал да използва почтителното „Публий Рутилий“; колкото и да се налагаше, не можеше да нарича омразния си началник със същото име, с което се обръщаше към най-близкия си приятел. — Не можеш да виниш Перперна. Той никога не е имал възможност да се научи. Грешката е само твоя. Сто пъти ти повтарях — хората не са готови за открит бой. Трябваше да им сложиш за началник човек, който знае да се оправя с новобранци — сиреч мен.
— Ти си гледай работата! — беше единственото, което можеше да му отговори Луп. — И не забравяй, че най-важното в работата ти е да се съгласяваш с по-висшестоящия!
— Не бих се съгласил с теб, Лупе, дори ако ми поднесеш голия си задник — навъси се Марий и гъстите му вежди го превърнаха в истинско страшилище за околните. — Ти си просто един некомпетентен идиот!
— Ще те върна обратно в Рим! — заплаши го той.
— Ти и баба си не можеш да пратиш да пресече улицата, пък мен ли… — изсмя му се старият воин в лицето. — Прати на смърт четири хиляди души, които един ден можеха да станат добри войници. И превърна още шест хиляди в безпомощни дезертьори, които друго, освен бой с камшик не заслужават. Никакъв Гай Перперна не ти е виновен, всичко е единствено заради теб! — Той поклати глава и шумно се плесна по парализираната си лява буза. — Започвам да се чувствам като преди двайсет години! Като те гледам, се сещам за всички останали тъпаци сенатори, които друго, освен да пращат съгражданите си на смърт, не знаят!
Луп изпъчи гърди и доколкото му позволяваше скромният ръст, се опита да си придаде внушителен вид.
— Нека ти напомня, че аз съм не само римски консул, но и главнокомандващ цяла Централна и Северна Италия. Точно след осем дни, а днес сме юнските календи, с тебе тръгваме на поход срещу Нерса и нападаме земите на марсите от север. Ще се движим в две колони от по два легиона и ще пресечем река Велин на две различни места. Оттук до Реате има точно два моста, които са толкова тесни, че не могат да поберат и осем души в редица. Ето защо ще се движим в две колони. Иначе ще има да се влачим до другия месец. Аз ще мина по близкия мост, ти — по онзи, дето е при Клитерна. Ще се съберем отново на бреговете на Химела след Нерса и ще пресечем Валериевия път веднага преди Антинум. Разбрано ли е, Марий?
— Разбрано. Тъпо, колкото си искаш, но така да бъде. Това, за което едва ли си даваш сметка, Лупе, е огромната вероятност да срещнем вражи войски и западно от марсийските земи.
— Западно от земите на марсите вражи войски няма — отсече Луп. — Пелигните, които са нападнали легионите на Перперна, са се отдръпнали отново на изток.
Марий вдигна рамене.
— Ти си този, който командва. Само да не кажеш след това, че не съм те предупредил.
Осем дни по-късно легионите потеглиха. Луп тръгна пръв начело на своите два, Марий — след него. Малко след напускането на лагера при Карсеоли двете половини на армията се разделиха — Луп пое по по- краткия път, а Марий продължи на север в търсене на следващия мост, който да го преведе над бързите и ледени води на Велин, наизлезли от коритото си заради топенето на снеговете. Щом колоната на Луповите легиони се изгуби по пътя, той нареди на войниците си да се скрият в близката гора и да вдигнат лагер, но без да палят огньове.
— Заповедта бе да продължим нагоре по реката и да пресечем някъде към Реате — обясняваше Марий на първия си помощник Авъл Плоций. — От другата страна на Велин обаче се издигат мощни планински вериги. Ако аз съм на мястото на италийците и ако също като тях съм се убедил в тъпоглавието на римските началници, просто щях да подбера най-далекогледите си войници и да ги поставя по върховете да наблюдават движенията на противника. Италийците добре знаят, че няколко месеца Луп не е мръднал от лагера си. Би било съвсем естествено най-сетне да направи нещо. Защо тогава да не го причакат някъде по пътя? Трябва им само да знаят в каква посока се движи и на армията му ще се случи същото, което се случи
