удобно. Често ги канеше в собствения си дом, където ги забавляваше. Резиденцията можеше спокойно да се нарече летен дворец, макар да не можеше да се сравнява с царския палат в Цирта. Заради тясното си ново жилище царят се бе лишил от повечето си жени и наложнички, оставяйки ги в Цирта, и се задоволяваше само с царицата Софонисба и две други съпруги — Саламбо и Ано. Хиемпсал беше образован човек и се съобразяваше само с добрите страни на елинистическата култура. Вместо да държи на ориенталския церемониал, той позволяваше на гостите свободно да общуват с членовете на семейството му — синове, дъщери, дори жени. Което за нещастие доведе до известни усложнения.
Младият Марий бе навършил двайсет и една години и навлизаше в новото си амплоа — на самостоятелен мъж. Светлокос и красив в лице, той можеше да се похвали и с приятно телосложение; понеже не му стигаше търпение да се развлича с умствени занимания, той обичаше да убива скуката в лов. Ловът обаче не се нравеше на цар Хиемпсал, а само на жена му Саламбо. Африканските равнини гъмжаха от дивеч — стонове и лъвове, щрауси и антилопи, мечки и пантери. Понеже повечето от зверовете Марий дори не бе виждал през живота си, трябваше да отдели доста време първо да научи нещо за тях. Принцеса Саламбо се оказа изключително полезна в това отношение.
Цар Хиемпсал не виждаше нищо нередно в това да прати жена си Саламбо на лов заедно с младия Марий. В подобни експедиции участваха много хора — ловци и помощници, и те щяха да опазят честта на красивата царица. Освен това Саламбо много обичаше любовните наслади и съпругът й се надяваше на малко почивка в нейно отсъствие. Често се усамотяваше с Марий (откакто корабът му бе хвърлил котва в Икозиум, старецът бе възвърнал до голяма степен силата на мисълта си), за да си говорят за отминали времена и славни битки. Марий разказваше надълго и нашироко за войната си срещу нумидийския цар Югурта, а Хиемпсал си записваше всичко по-интересно, за да го прибере в семейния архив. Колкото повече слушаше големия пълководец, толкова по-смело гледаше в бъдещето, когато синовете или поне внуците му щяха да се издигнат достатъчно в очите на своите покровители, за да се оженят за римски аристократки. Той се бе разделил с много илюзии за времето на своето царуване; колкото и да го наричаха цар и суверен, колкото и богата страна да управляваше, знаеше, че за римските патриции и нобили не представлява абсолютно нищо.
Разбира се, тайната не се запази дълго. Един от приближените на царя скоро му съобщи, че ако през деня отношенията между Саламбо и младия Марий са съвсем почтени, то същото не важи за през нощта. Новината накара нумидийския цар да изпадне в паника; от една страна, жена му бе изневерила с чужд мъж и заслужаваше наказание, от друга — любовникът й не беше негов поданик, за да му отреже главата. Събра, колкото му бе останало царско достойнство и уведоми гостенина си Гай Марий, че положението е твърде деликатно и бегълците не могат да останат повече на нумидийска земя. Щом успееше да натовари кораба си с достатъчно провизии, Марий трябваше да напусне царството на Хиемпсал.
— Глупак зелен! — ругаеше сина си той, докато двамата крачеха към пристанището. — Като че ли няма достатъчно жени на този свят, ами си тръгнал да посягаш на царските съпруги!
Младият Марий се опитваше да бъде сериозен, но не можеше да сдържи усмивката си.
— Съжалявам, татко, но тя наистина си струваше. Освен това не можеш да ме обвиняваш, че съм я прелъстил. Прелъстеният бях аз.
— Можеше просто да я отпъдиш, нали?
— Можех — съгласи се той, без да изпитва никакви угризения, — но не го направих. — Тя наистина си струваше.
— Използваш правилното глаголно време, синко.
Колкото и да му се струваше неуместно, Марий Младши продължаваше да се подсмихва. Знаеше много добре, че баща му се ядосва, задето са ги изпъдили от приятното убежище, иначе не би имал нищо против синът му да се среща с всички царски съпруги по света. В крайна сметка съдбата на Саламбо не вълнуваше нито бащата, нито сина. Тя добре е знаела, че ако ги заловят с римлянина, ще си плати.
— Много неприятно. Тя наистина…
— Да не си го повторил! — сряза го гневно баща му. — Ако беше по-малък или пък аз можех да се държа на един крак, така щях да те сритам, че зъбите да ти опадат! Тук се чувствахме
— Хайде, ритни ме де! — наведе се младежът. Защо да се плаши? Грехът му беше от тези, които бащите най-лесно прощават на синовете си, пък и през целия си живот Марий никога не бе посягал да бие синчето си.
Марий обаче повика при себе си верния Бургунд, който го прегърна през кръста, и като се отпусна върху силната ръка на германеца, вдигна десния си крак и с все сила го срита в чатала. Това, че малкият Марий не припадна, се дължеше единствено на гордостта му; болката беше влудяваща. В продължение на няколко дни нещастникът стенеше и въздишаше, и дори започваше да се чуди дали баща му не е пожелал нарочно да го осакати. Най-накрая, щом болката поотмина, си рече, че навярно грешката му със Саламбо не е била толкова невинна.
От Икозиум бегълците поеха обратно на изток покрай бреговете на Африка. Този път гледаха да не се отбиват никъде по дългия път между нумидийския град и новата спирка, която си беше избрал Марий — остров Керкина, един от Малките Сиртови острови, гледащи африканския бряг. Най-накрая можеха да въздъхнат с облекчение. На острова живееха няколко хиляди войници — ветерани, на които старият воин лично бе дал земя, след като разпусна някогашните си легиони. Ветераните отдавна бяха започнали да скучаят, понеже не им оставаше друго, освен да си гледат нивите с жито и да чакат да побелеят косите им. Когато любимият им пълководец се появи в пристанището на Керкина, всички местни жители го посрещнаха с отворени обятия и се зарекоха, че ако някой ден Сула поиска да му предадат бегълците, то ще трябва да дойде лично да ги потърси.
Малкият Марий обаче беше доста разтревожен и не изпускаше баща си нито за миг от погледа си. Колкото и да не му се искаше да го признае, виждаше как великият Марий се откъсва от заобикалящия го свят, как реакциите му стават все по-непредсказуеми. Другите обаче бяха готови всичко да му простят. Едно, защото това беше любимецът на всички от острова, както и техен патрон — покровител; второ, защото старецът все още имаше сили да разкъса обгърналия го мрак и да бъде пак такъв, какъвто го знаеха войниците му. За онези, които го виждаха по-рядко или не водеха продължителни разговори с него, Марий си оставаше един напълно нормален човек; вярно, че много неща се губеха от паметта му, вярно, че понякога се чудеше кой е човекът насреща му, вярно, че когато дадена тема му се стореше безинтересна, той направо минаваше на друг въпрос. Но това си беше в реда на нещата…
И все пак беше ли способен Гай Марий да стане отново римски консул? Синът му силно се съмняваше.
Сътрудничеството между двамата консули Гней Октавий Рузон и Луций Корнелий Цина протичаше при обстоятелства, които, меко казано, минаваха за смущаващи. С други думи, двамата не преставаха да се разправят бурно помежду си, било в Сената, било на Форума и цял Рим се забавляваше в прогнози кой ще излезе краен победител. Както си спомняте, Цина се бе опитал да поиска сметка от предшественика си Сула още в първите дни на своето управление. Политиката на открита конфронтация обаче не продължи дълго. Помпей Страбон прати неофициално писмо до Цина, в което го предупреждаваше, че ако държи да остане консул — и ако народните трибуни, които го подкрепяха, държаха да останат с глави на раменете, — Луций Корнелий Сула трябваше да бъде оставен на мира. Никой да не смеел втори път да му отнеме командването. Цина си даваше сметка, че Октавий Рузон е предан човек на Помпей, знаеше, че с изключение на Помпеевата армия в Италия има още три легиона и че двамата им предводители — Цецилий Метел и Клавдий Пулхер — са сред най-твърдите поддръжници на Сула. Затова Цина привика при себе си народните трибуни Вергилий и Магий и проведе доста разгорещен разговор с тях. Понеже двамата не искаха да отстъпят от намеренията си, Цина заяви, че ако толкова държат да съдят Сула, то той самият ще мине на страната на Октавий, за да ги изгонят с дружни усилия далеч от пределите на Рим.
През първите осем месеца от съвместното управление на двамата противници Рим си имаше достатъчно вътрешни и външни грижи, за да се занимава с политически препирни. Не само че хазната си оставаше все тъй празна и хората с пари продължаваха да си ги пазят скрити, но в Сицилия и Африка за втора поредна година бе настанала унищожителна суша. Управителите им Норбан и Секстилий бяха пратени още като
