Дори разбирам донякъде причината да го сториш. Дъщеря ти е сгодена за младия Марий, а никой баща не би се отказал с лека ръка от толкова богат зет. Но нека ти кажа, че правиш жестока грешка. Гай Марий е един душевноболен човек, а хората, които го подкрепят, са по-жестоки и от варвари. Не говоря за робите, а за създания като Фимбрия, Аний и Цензорин. Като пренебрегнем някои негови слабости, Цина е свестен човек, но той със сигурност не може да влияе на Марий. Още по-малко би му повлиял ти.
По времето, когато ти получиш писмото ми, аз ще съм вече мъртъв. Предпочитам да умра, отколкото да прекарам последните години от живота си в горчиво изгнание… Или да си го призная, чувствам за недостойна съдба да стана просто една от многобройните жертви на Марий. Бедните ми братя! Не ми се иска да срещна смъртта също тъй позорно, както те двамата. Харесва ми сам да избера кога, къде и по какъв начин да се разделя с живота. Ако обаче изчакам утрешния ден, тази възможност ще ми бъде отнета.
Вече завърших мемоарите си и една от големите ми мъки, е, че няма да съм жив да чуя читателските коментари, когато бъдат издадени. Но макар че аз скоро ще умра, сигурен съм, че писанията ми ще надживеят с много своето време. С мисълта трудът ми да оцелее — Гай Марий със сигурност няма да се зарадва на написаното — го връчих на Мамерк, който обеща да го предаде на Луций Корнелий Сула. Когато времената се успокоят и Мамерк успее да се върне у дома, той лично ще се погрижи за публикуването му. Обеща също така да изпрати специално копие на Публий Рутилий Руф в Смирна — нека му върна за злобните страници, които той написа по мой адрес.
Ти се грижи за себе си, Квинт Муций. Би ми било интересно да видя как примиряваш личните си принципи с живота, който те очаква. За мен това беше невъзможно. Но пък и децата ми отдавна са се оженили.“
Със сълзи на очи Сцевола смачка малкия лист на топка и го хвърли в огъня на разпаления мангал в кабинета си. Беше студено, а той беше достатъчно стар, за да усеща с цялото си тяло студа. Да убият чичо му, Авгура! Един безпомощен старец. Колкото и да му обясняваха, че е станала ужасна грешка, той пак нямаше да им повярва. От Нова година насам нищо в Рим не беше станало по погрешка. Докато си топлеше ръцете на огъня и подсмърчаше от мъка, Сцевола неволно се взря в светещите въглени, горящи на дъното на бронзовия мангал. Нямаше кой да му каже, че Катул Цезар бе избрал подобна обстановка, за да се прости с живота.
Още преди изгрев-слънце на другия ден главите на Катул Цезар и Мерул Фламен Диалис бяха окачени на рострата, до тези на останалите. Започваше едва четвъртият ден от седмото консулство на Гай Марий. Самият Марий прекара дълги минути в съзерцание на красивото лице на Катул, който дори в смъртта не се беше разделил с високомерното си изражение. Едва като се наслади достатъчно на гледката, нареди на Публий Попилий Ленат да свика отново плебейското събрание.
Този път обект на народната омраза стана бившият консул Сула. Той беше осъден за държавна измяна и обявен за враг на римския народ. Цялото му имущество бе конфискувано, но това не донесе никаква печалба за римската хазна. Марий на драго сърце остави бардиеите да ограбят голямото жилище, което Сула си бе купил преди няколко години в Палациум. Щом си напълниха дрехите, с каквото можаха, те от яд, че не са намерили кой знае какво, подпалиха къщата и я оставиха да изгори до основи. Подобна съдба сполетя и къщата на Антоний Оратор. Никой от осъдените обаче не беше оставил упътване къде е скрито семейното съкровище. Колкото и да преглеждаха сметките на римските банки, квесторите така и не можаха да проследят в каква посока са се изгубили спестяванията на двамата. И докато робите успяха да отмъкнат по някоя вещ за себе си, Рим не спечели абсолютно нищо от конфискациите. Попилий Ленат побесня от ярост и прати държавните роби да се разровят из пепелта от къщата на Сула, за да видят дали няма да намерят някъде скрито имане. Когато бардиеите напуснаха дома на бившия консул, дървените долапи с погребалните маски на Корнелиите вече бяха в безопасност. Скъпата маса от лимоново дърво също не стана жертва на пожара. Мамерк се оказа изключително организиран човек; с помощта на иконома Хризогон, както и на дружина роби под негово командване, той успя да измъкне всичко по-ценно от най-богатите римски домове и да го натовари на волски коли за Адриатическия бряг. Онова, което нямаше как да вземе със себе си, прибра по чужди къщи, където никой не би помислил да потърси.
През първите няколко дни от своето седмо консулство Гай Марий дори не помисли да се прибере у дома. Двамата с Юлия още не се бяха виждали след раздялата пред Капенската порта. Дори младият Марий бе натоварен с работа извън града и докато баща му установяваше своя кървав режим, той, без да подозира нищо, се занимаваше с разпускането на ненужните вече доброволци. В началото Марий живееше в постоянен страх, че Юлия ще го потърси и затова постоянно се криеше сред свирепите бардиеи. Беше дал изрична заповед, че ако някой забележи жена му на Форума, трябва незабавно да я върне под стража у дома. Но след като три дни минаха, а от Юлия нямаше ни следа, той се успокои и ако с нещо можеше да издаде тревогата си, това бяха непрестанните писма, които пращаше на сина си да си гледа работата и да не припарва до Рим.
— Той е едновременно луд за връзване и достатъчно нормален, за да си дава сметка за някои елементарни истини — обясняваше Цина на своя приятел Гай Юлий Цезар, който най-сетне се бе завърнал в Рим от Ариминум. Допреди няколко дни Цезар бе помагал на Марий Гратидиан да пази града от евентуален нов поход на Сервилий Вация. — Марий съзнава добре, че след всичко, което извърши през последните няколко дни, повече не ще може да погледне Юлия в очите.
— Къде живее тогава? — попита Мариевият шурей, който за няколко минути престой на Форума се беше състарил с години. Ако не се беше родил патриций Юлий, нищо чудно да беше припаднал.
— Ако щеш ми вярвай, но си вдигна палатка насред площада. Ей я, е, там! Нарочно я построиха до езерцето на Курций, та да го използва вместо баня. Така или иначе, много се съмнявам да спи изобщо. Обикновено прекарва вечерта си да се напива заедно с главатарите от робската си гвардия и отрепки от рода на Фимбрия, а в останалото време обикаля града и си навира носа навсякъде, където се сети; като някоя дърта клюкарка, която се страхува, да не би да стане нещо интересно в квартала, а тя да го научи последна. Нищо вече не е свято на този свят! — потръпна Цина. — Не мога с нищо да го спра. Нямам представа каква е крайната му цел… Или какъв ще е следващият му ход. Започвам да се съмнявам дали той самият знае.
При пътуването си обратно за Рим Цезар се сблъска за пръв път с мълвата за Мариевите издевателства във Вейи. Разказите обаче му се сториха невероятни и преувеличени. Едва на подстъпите към града реши все пак да заобиколи и вместо да минава през Марсово поле, където би се засякъл със стария си познат Квинт Серторий, да свърне в някой от тъй наречените
— Гай Юлий Цезар? — обърна се към него центурионът, който познаваше всички бивши легати на Гай Марий.
— Да — отговори Цезар и усети как нещо му присяда на гърлото.
— Луций Цина е заповядал да ти предадем, че ако случайно се появиш в града, трябва незабавно да отидеш при него. Чака те в храма на Кастор, където е разположена службата му.
Цезар се намръщи.
— За мен би било удоволствие да се видя с консула, центурионе, но най-напред ми се иска да се видя с близките си.
— Луций Цина е казал „незабавно“, Гай Юлий — настоя офицерът. Макар и да спазваше добрия тон, стана ясно, че предава заповед.
Цезар се опита да заглуши тревогата в душата си и като тръгна по Викус Лонгус, скоро излезе на Форума.
Още докато минаваше по Мулвиевия мост, забеляза гъстите кълба дим из яркосиньото небе над града. Сега обаче, докато крачеше по римските улици, имаше чувството, че небето е изчезнало окончателно и градът е попаднал под огромно сиво покривало. Пепел летеше от всички посоки, а колкото повече се приближаваше до Форума, толкова по-често се сблъскваше с трупове на мъже, жени и дори деца, изклани
