Изборите за плебейски едили се състояха веднага след това и дойде ред на трибутните комиции да излъчат нисшите куриатни магистрати — едили, квестори, военни трибуни. Макар че им оставаха още три- четири години до навършването на трийсет, Гай Флавий Фимбрия, Публий Аний и Гай Марций Цензорин, бяха избрани за квестори и автоматично влязоха в Сената. Никой от действащите цензори не посмя да се възпротиви.
С вид на същински светец Цина заповяда на центуриатните комиции да се съберат за избор на куриатни магистрати; заседанието щеше да се проведе на Авентинския хълм, от външната страна на помериума, тъй като Марсово поле още беше заето от легионите на Квинт Серторий. На уреченото място се появиха не повече от шестстотин души от всички класи, взети заедно. Повече бяха всъщност сенатори или представители на конническата върхушка. И понеже кандидатите бяха само двама, всички присъстващи послушно дадоха своя вот в тяхна полза — Луций Корнелий Цина и Гай Марий,
Все пак и Цина постигна своята малка победа; от двамата кандидати той пръв получи нужните гласове на центуриите и така от двете консулски места той щеше да заеме по-почетното. След консулските идваше ред на преторските избори. За шестте поста бяха представени само шест кандидатури, но формалностите отново бяха спазени. Никой не можеше да упрекне действащия консул, че е пренебрегнал законите. Рим се беше сдобил със своите нови магистрати, нищо че хората не проявяваха особено желание да управляват. Останалото време от годината Цина можеше да използва да оправи злините, постигнали Рим през последните няколко месеца. След продължителната война срещу съюзниците и след отнемането на азиатската провинция градът се нуждаеше от време, за да стъпи отново на крака.
Като бито куче, свряло се на сигурно в ъгъла, цял декември градът прекара в мълчание и безсъние. В това време легионите, обсадили Рим, постоянно се местеха и разместваха. Самнитските доброволци се върнаха обратно в Езерния и Нола. Жителите на Нола дори се залостиха отново зад крепостните си стени. Гай Марий великодушно бе позволил на Апий Клавдий Пулхер да си вземе стария легион и да обсади отново бунтовническия град. Начело на въпросния легион отдавна беше застанал Серторий, който лично убеждаваше войниците си да се подчинят на някогашния си началник, нищо че го презираха от дъното на душата си. Когато легионът потегли обратно по Кампанския път обаче, Серторий го изпрати с болка и тъга. Много от ветераните, които се бяха записали доброволци в армията на стария Марий, вече се връщаха по домовете си, включително двете кохорти, отплавали заедно с Марий от далечна Керкина, когато великият пълководец бе научил за действията на Цина.
Серторий запази другия си легион и остана на Марсово поле като котка, която се прави, че спи, но дебне птичките около себе си. С Гай Марий гледаше по възможност изобщо да не разговаря, а и чичо му предпочиташе да се крие сред гвардията си от роби и освобожденци. „Какво ни готвиш ти, старчок ужасен? — питаше се тревожно Серторий. — Направи всичко възможно редовната войска да се отдалечи от града, остави при себе си само долната сган, която ще извърши всичко, което я накараш.“
Най-накрая, на първия ден от Новата година Гай Марий се върна в Рим в качеството си на законно избран консул. Беше яхнал снежнобял жребец, носеше тога с пурпурен ръб, а на главата си — венец от дъбови листа. До него вървеше огромен кон — от онези огромни галски зверове, които римляните наричаха „бастарнски“, а на коня — преданият кимвриец Бургунд, със златна броня и препасал меч около кръста си. Зад двамата маршируваха пет хиляди избягали роби или освобожденци, с кожени брони и въоръжени с мечове. Човек трудно би ги нарекъл войници, но пък и не можеха да минат за цивилни лица.
Седем пъти консул! Предсказанието най-сетне се беше изпълнило. Нищо вече не занимаваше Гай Марий, освен сладката мисъл, че е постигнал всичко, за което е мечтал. Край него се бяха струпали както винаги тълпи от ликуващи и дори плачещи от радост хора, дошли специално заради великия Марий. Какво значение дали е първи или втори консул, щом народът се бе стекъл да го поздравява отново като своя любим герой? Имаше ли значение, че яздеше кон, а не ходеше пеша? Както бе прието… Че идваше от другия бряг на Тибър, а не от дома си? Както бе прието… Че не беше прекарал цялата нощ в бдение в храма на Юпитер? Както бе прието… Ни най-малко! Той беше Гай Марий. Правилата, които важаха за останалите простосмъртни, не го засягаха. Той можеше да си позволи всичко.
Без да се спира нито за миг, вървеше бавно, но славно към развръзката. На Форум Романум го чакаше другият консул — Луций Корнелий Цина — начело на скромна процесия от сенатори и шепа влиятелни конници. Бургунд помогна на господаря си да слезе от белоснежния кон и веднага оправи гънките на тогата му. Когато Марий застана пред Цина, робът му застана плътно зад него.
— Хайде, Луций Цина, по-бързо да свършваме! — подвикна Марий на колегата си и тръгна към храма. — Вече на три пъти съм участвал в тези церемонии, ти самият също си ги преживявал. Няма какво да ги обръщаме на триумфално шествие!
— Един момент! — извика бившият претор Квинт Анхарий, като излезе пред останалите консуларни и преторни сенатори, следвали отблизо консула Цина. Направи няколко крачки и застана лице в лице с Марий. — Объркахте си реда, консули. Гай Марий, ти си
За секунда Марий изгледа Анхарий, сякаш искаше да го удари или да заповяда на огромния германец да го премести встрани от пътя на шествието. Най-накрая обаче се въздържа и като вдигна рамене, застана зад Цина. Робът Бургунд обаче остана плътно до него, а никой нищо не каза за многобройната армия на Форума.
— За първото, Квинт Анхарий, признавам, че си прав — обясни постъпката си Марий, като едва се сдържаше да не закрещи. — Но нито второто, нито третото ти искане са основателни. През последните години животът ми често беше под заплаха, затова не мога да се лиша от охраната си. Аз съм стар и болен човек, нека робът ми стои при мен да ми помага. Колкото до гордите бардиеи, те ще ме изчакат на Форума и щом церемонията свърши, ще ме придружават винаги и навсякъде.
На Квинт Анхарий му се искаше още да се разправя, но накрая кимна и застана на мястото си сред висшите римски магистрати. Той беше служил като претор в годината, когато консул беше Луций Сула, и си оставаше заклет враг на Гай Марий и поддръжниците му. Това беше едно от нещата, с които се гордееше. Ако ще да го бяха обесили с главата надолу, пак не би позволил на омразния Марий да застане най-отпред на тържественото шествие, още повече че и на самия Цина сякаш му се искаше тази нагла обида да бъде подмината от околните. Това, че сега се примири с положението и се върна на мястото си, бе заради умолителния поглед, който му хвърли първият консул. На Анхарий му стана неудобно не заради самия него, а заради това, че трябваше да се бори от името на човек, който вътрешно отдавна се е предал. На Квинт Анхарий не му оставаше друго, освен да се моли за по-скорошното привършване на войната срещу Митридат и за завръщането на Луций Сула.
Още когато Марий подвикна на Цина, че е време да тръгват, за да свършели бързо, стотината конници, които по правило вървяха в началото на шествието, поеха напред към Капитолия. Чак при храма на Сатурн стоящите най-отзад усетиха, че двамата консули ги няма. Бяха застанали пред целия Сенат и по всичко личеше, че се разправят помежду си. Не само че ауспициите преди церемонията не бяха проведени, както трябва, но и самият ритуал започваше лошо. Никой, дори Цина, не се беше осмелил да повдигне въпрос за отсъствието на Гай Марий от нощното бдение. Двамата консули бяха длъжни да стоят в храма на Юпитер Оптимус Максимус, за да чакат знамения от боговете, а това не бе станало. Цина дори си беше замълчал за тайнствения черен силует на птица с ципи на краката и огромни нокти, който бе прелетял на мъждивото небе малко преди зазоряване.
Никога през дългата история на Рим церемонията по встъпването в длъжност на новите консули не е бивала толкова набързо претупана; дори преди години, когато Марий бе пожелал да произнесе речта си облечен в парадните си доспехи и с намазано с червена боя лице. Само четири часа по-късно — а зимните часове са доста къси, — не само жертвоприношението и първото заседание на Сената, но дори и празничното пиршество след тях бяха свършили. Никога преди и сенаторите, участвали в празника, не бяха бързали толкова да си ходят. Когато тържественото шествие се запъти обратно по склона към Форума,
