дъщеря.
— Няма значение — каза тя и облегна глава на възглавницата. — Искам да ми кажеш как моята бедна Емилия го преживя. Много ли беше мъчително?
— В интерес на истината не — съобщи й Корнелия Сула. — Ако щеш ми вярвай, майко, но тя замина за своя нов дом направо щастлива. Този Помпей е доста забележителен младеж. Досега го бях виждала само отдалеч, а и споделях старите патрициански предубеждения към него. Но той е твърде привлекателен, много повече от глупавия Глабрион, а и притежава неустоим чар. В началото Емилия плачеше, но щом Помпей й каза колко е хубава и как вече я е заобикнал, тя едва си намери място от щастие. Казвам ти, Далматика, този човек крие в себе си неща, за които не съм и предполагала. Би могъл да направи всяка жена щастлива.
Далматика, изглежда, й повярва.
— За него се разправят легенди. Преди много години Помпей си имал вземане-даване с Флора, нали се сещаш?
— Известната проститутка?
— Да. Вече са минали славните й времена, но дочувам, че продължавала да скърби по Помпей. Навремето всеки път, щом бил с нея, той оставял следи от зъбите си по цялото й тяло, не разбирам защо й е харесвало, но изглежда това я е влудявало! Помпей пръв се отегчил от връзката и прехвърлил Флора на някакъв свой приятел, което разбило сърцето й. Бедната глупачка! Проститутките нямат право да се влюбват.
— Значи няма да е чудно, ако един ден Емилия Скавра благодари на татко, задето я е отървал от Глабрион.
— А на мен ми се иска баща ти да дойде да ме види!
Денят преди секстилските иди дойде. Сула си сложи венец от трева и облече триумфални одежди, както беше обичаят, щом някой славен римски пълководец извършва жертвоприношение на Форум Боарий. Начело на многобройна делегация от сенатори, пред която маршируваха ликторите, диктаторът измина пеша краткото разстояние между дома си и Стълбите на Как, които водеха към пазарите, разтурени този ден заради празненството. Когато мина покрай статуята на Херкулес, облечен в тържествени дрехи като самия него, Сула се спря да го поздрави и да прочете молитва. След това се запъти към Големия олтар, зад който се издигаше скромната кръгла постройка на Херкулесовото светилище. Това беше стара постройка в дорийски стил, която се радваше на известна слава заради фреските, изписани от известния поет — драматург Марк Пакувий.
Жертвеното животно — закръглена, бяла юница — чакаше заедно с двамата си палачи — попа и култарий. Кравата хрупаше сено с упоителни и наблюдаваше трескавата човешка дейност край себе си с тъповатите си, добродушни кафяви очи. Сула носеше венеца си от трева, докато останалите присъстващи се бяха опасали с истински лаври. Когато Долабела Младши — като градски претор той отговаряше за церемонията — започна да чете своята молитва към Херкулес Непобедимия, всички свалиха венците си: Херкулес беше чужденец, стъпил насред свещените граници на Рим, затова и го честваха по гръцки образец — гологлави.
Всичко си вървеше според правилата. След заколението на жертвата Сула, който я беше дарил на божеството и който даваше всенародния пир, се наведе да събере малко от кръвта й в специален съд, така наречения скифос, който се смяташе лична собственост на Херкулес. Но докато диктаторът се беше навел да напълни съдинката с кръв, нечий нисък, тъмен силует се залепи като сянка до върховния понтифекс и потопи муцуна в локвата кръв по паветата. Шумно и доволно непознатото същество започна лакомо да лочи.
Сула изкрещя от ужас и подскочи като ужилен. Скифосът се изля, а изсъхналият венец се изхлузи от треперещата ръка на диктатора и цопна в кръвта. Паниката обзе присъстващите. Мнозина хукнаха да бягат, някои по-невъздържани дори надаваха писъци, захвърляха венците си и си скубеха косите; никой не знаеше какво да стори, за да прекрати този кошмар.
Най-накрая самият върховен понтифекс Метел Пий грабна тежкия чук от останалия безмълвен касапин до себе си и с все сила го стовари върху главата на лочещото кръв животно. Кучето изскимтя и започна като бясно да се върти в кръг, опитвайки се да докопа някого с голите си зъби. След мигове, които се сториха цяла вечност на присъствалите, то най-сетне се строполи в конвулсии на земята и умря. При последните си дихания ноздрите му изхвърляха кървава пяна.
Пребледнял повече от белокожия Сула, върховният понтифекс изпусна чука на земята.
— Ритуалът беше осквернен! — изкрещя той към множеството. — Преторе, налага се да започнем отначало! Назначени отци, съберете се! А къде са робите на Херкулес, които трябваше да спрат кучето навреме?
Двамата касапи се втурнаха да сипят огън и жулел връз главите на робите, които се бяха залисали да гледат какви деликатеси се нареждат по масите. Сула най-сетне намери сили да се наведе, за да си прибере окървавения венец.
— Трябва да се върна у дома и да се изкъпя — обърна се той към Метел Пий. — Не мога да извършвам жертвоприношение омърсен. Всъщност всички сте омърсени, значи и вие трябва да се изкъпете. Ще се съберем след час. — След което с доста груб тон даде разпореждания на Долабела: — След като са измили цялата свинщина и са изхвърлили труповете в реката, нека робите бъдат затворени за през нощта, а утре да бъдат разпънати на кръст. Няма да им трошиш краката, за да умират бавно. И то тук, на Форум Боарий, пред очите на бог Херкулес. Той вече не ги желае. Те позволиха жертвоприношението да бъде омърсено от някакво си куче.
Омърсен, омърсен, нечист… Сула си повтаряше думата непрестанно, докато бързаше да се прибере у дома. Трябваше да се изкъпе и да се облече, този път в обикновена сенаторска тога. Никой римлянин не може да притежава два чифта триумфални одежди — всъщност и тях си шиеха само тези, които имаха право да триумфират. Сула се зае сам да измие венеца си от кръвта, но сълзи се ронеха от очите му, докато едно по едно листенцата се чупеха между пръстите му. Това, което остана накрая, когато положи венеца си на сухата кърпа, бяха само няколко жалки посивели стръкчета. „Няма ми го вече венеца! Аз съм прокълнат. Късметът ме изостави. Моят късмет! Как мога да живея повече без късмет? Кой го прати това изчадие — черно като недрата на злото, откъдето се е пръкнало? Кой ми развали празника? Кой, след като Гай Марий вече го няма? Дали не е бил Метробий? Аз вече губя Далматика заради него! Не, не е Метробий…“
Измит и преоблечен, Сула хукна обратно към Големия олтар на Херкулес. На главата си беше сложил обикновен лавров венец като останалите сенатори. Изплашените ликтори трескаво му пробиваха път през множеството, които вече се бяха стълпили над площада, за да изчакат края на приготовленията за пира. Към масите продължаваха да се влачат тежки волски каруци и техните водачи изпаднаха на свой ред в паника, като видяха да се задава срещу им цяла дружина от пощурели жреци. Трябваше да се разпрегнат животните, за да се отведат встрани, преди да са сторили някоя беля. Ако някое от добичетата вземеше да се изпусне в краката на жрец, собственикът му щеше да отнесе, освен солената глоба и як пердах.
Хризогон вече бе осигурил втора юница, почти толкова миловидна колкото първата. Докато дойде диктаторът, икономът му бе успял да я натъпче с напоената с успокоителни трева. Всичко започна отначало и този път церемонията приключи без усложнения. Всеки от присъстващите триста сенатори повече се интересуваше няма ли някое куче да се появи отново, отколкото от това, което става около олтара.
Жертвата, дарена на Херкулес Непобедимия, не можеше да се отнесе, затова я положиха на голямата клада до олтара — както навремето бяха сторили с белия бик, който Цезар дари на Юпитер, — и я оставиха изцяло да изгори в пламъците. Щом ритуалът свърши, всички присъствали на грозната сцена побързаха да се приберат. С изключение на Сула, който трябваше да се държи като че нищо не се е случило: лично трябваше да обиколи целия град и да пожелае на гражданите чрез участие в пиршеството да споделят с него облагите, които му е отредила съдбата. Само че за каква съдба ставаше дума, след като някакво си черно псе беше опропастило тържествената церемония?
Всяка от скованите набързо дървени маси буквално се огъваше под тежестта на ястията, докато виното се лееше по-бързо от кръвта на ранен войник. Без да ги е грижа за нещастието около Големия олтар, повече от половин милион мъже и жени се тъпчеха с риба, плодове и сладкиши, без да забравят да
