Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата
Част III: Изменници
6
Помпей нямаше с кого да сподели новината, която получи от Филип в Мутина. Нямаше с кого да сподели и радостта си от сенатския указ, който му беше донесен на сектилските иди. По това време той още не беше убедил вечния си спътник Варон да го последва в Испания. Макар че упорито му внушаваше колко вълнуващо преживяване ще бъде експедицията срещу Серторий и колко нови неща ще научи и за природата, и за човеците, Варон отклоняваше предложението. Децата му вече бяха пораснали и му беше интересно да си играе с тях, затова не желаеше да се отдалечава за дълго от Рим.
Новият проконсул, който никога през живота си не беше избиран за консул, се смяташе добре подготвен за задачата и имаше предварителен план за нейното изпълнение. Най-напред писа на сената, за да му съобщи, че ще вземе под свое командване три от четирите легиона, които бяха служили при Катул и се бяха разбунтували срещу Мамерк. Освен тях щеше да разчита и на още три легиона от своите ветерани. Все пак Помпей подчерта, че войната, която Метел Пий водеше в Далечна Испания, беше по-скоро отбранителна, а и развоят на събитията в Близка Испания беше от много по-голямо значение за Рим. Ето защо той настояваше сенатът да се обърне към Метел Пий и да го убеди да му предаде един от седемте си легиона под командването на Помпей. Зетят на Помпей Гай Мемий служеше в момента като военен трибун в щаба на Метел Пий, но на следната година щеше да е в пълното си право да се кандидатира за квестор. Помпей искаше да знае дали е възможно Мемий да бъде избран за квестор „ин абсенция“, с други думи, без да се явява лично пред избирателите. Така щеше да успее да се присъедини навреме към щаба на Помпей в Близка Испания?
Писменото съгласие на сената (който се беше превърнал в послушна играчка на хитрия Филип) го застигна, преди да е напуснал Мутина. Това му вдъхна увереност, че и занапред ще получава каквото поиска. Помпей вече се радваше на двегодишен син и дъщеря на няколко месеца, затова предпочете да остави Муция Терция в родовите си владения в Пицен, забранявайки й да стъпва в Рим, преди той да се е прибрал. Помпей очакваше войната да се проточи дълго и не искаше красивата му и потайна съпруга да възбужда апетитите на съгражданите му.
Вече беше събрал хиляда души конница, при това все хора, с които и преди беше воювал, но имаше намерение да набере още желаещи по пътя през Галия. Това беше най-сериозната причина да избере сухоземния път към Испания, вместо да качи войниците си на кораби. Пиценци не се славеха като големи моряци. Самият Помпей изпитваше вроден ужас от морето, а и не се доверяваше на ветровете, нищо че по това време на годината те трябваше да бъдат попътни.
Помпей дълго беше изследвал подробно всяка карта на Испания и Галия, беше разпитвал надълго и нашироко всеки пътуващ търговец, идващ от запад. Така научи за пречките, които го чакаха по Домициевия път. Марк Перперна Вейентон беше прекосил Лигурия няколко месеца по-рано начело на Лепидовите легиони и се беше постарал да стори доста бели на Рим. Вследствие на неговите злодеяния всички по- големи галски племена в областта се бяха вдигнали на бунт: хелвиите, воконтите, салувиите, волките арекомици.
Най-лошата последица от племенните бунтове в Трансалпийска Галия беше времето, което Помпей щеше да загуби, докато си пробие път през враждебните територии и отблъсне набезите на коравите галски бойци. Той не се и съмняваше, че ще се справи с опасността, но държеше на всяка цена да стигне Испания преди началото на зимата; така щеше да е сигурен, че Метел Пий няма да го изпревари и че Серторий все още ще е достатъчно боеспособен, за да оправдае идването на Помпей. С размириците в Галия обаче се появяваше възможност армията на Помпей да се забави с цяла година. Всички алпийски проходи бяха под контрола на галските племена: известните ловци на човешки глави, салувиите, контролираха Крайморските Алпи до самите брегове на морето; воконтите се бяха разположили в долината на река Друенция и държаха прохода под Монс Генава; хелвиите пазеха средното течение на река Родан и подстъпите към долината, а волките арекомици се бяха закрепили по-нататък по пътя за Испания, в подножието на планинския масив Цебена.
Разбира се, Помпей щеше да си спечели слава, ако успееше да смаже бунта на галите, но такава слава не му се струваше достатъчна за пълководец с неговите качества. За него единствен достоен противник си оставаше Квинт Серторий. Затова трябваше да измисли начин как да си спести дългия и бавен път през Галия.
Отговорът дойде, преди Помпей да напусне Мутина през първата половина на септември: щеше да избегне обичайните пътища, като си прокара свой. От северните притоци на Пад най-голям беше реката Дурия Майор, чиито стремителни бързеи се спускаха от най-високите била на Алпите — областта между широката равнина на Западна Италийска Галия и езерата и реките, напояващи така наречената Галия Комата — Дългокоса Галия, свободната от римски контрол земя на галите — езерото Лемана, горните течения на река Родан и пълноводната река Рен, която отделяше земите на галите от тези на германите. Живописната долина, която Дурия Майор бе издълбала из планинските склонове, се знаеше като Долината на саласите, защото така се наричаше галското племе, заселило се от векове по тези места. Няколко десетилетия по-рано в алувиалната почва край реката бе открито злато и римски търсачи веднага се бяха заловили да го събират, но съпротивата на саласите беше толкова решителна, че в крайна сметка златотърсачите се ограничаваха да пресяват само водите на юг от град Епоредия.
Но от горния край на Долината на саласите, така поне се знаеше, тръгвали два планински прохода през Алпите. Единият представлявал шеметна козя пътека, която прехвърляла най-високата част на планината и водела до някакво селище на племето верагри, наречено Октодур — оттам пътят следвал най-горното течение на Родан до вливането му в езерото Лемана; пътеката се намирала на височина от три хиляди метра над морското равнище, затова била проходима само през лятото и ранната есен, а дори и тогава криела твърде много опасности, за да може армията да мине. Вторият проход бил по-достъпен, пътят не се издигал на повече от две хиляди метра над морското равнище и бил достатъчно широк, за да могат по него да минават волски каруци. Единствените му недостатъци били липсата на каменна настилка и това, че никога не е бил в обсега на римската власт; водел до северните извори на река Изара и земите на алоброгите, оттам слизал надолу към бреговете на Родан, някъде по средното течение. След разгрома, който им нанесоха Гай Марий и Катул Цезар при Верцела, оцелелите кимври се бяха изтеглили именно по този път, макар че бяха срещнали неподозирани опасности и мнозина оставиха костите си след схватки с местните алоброги и с амбарите по̀ на запад.
Помпей се срещна с няколко души саласи, които бяха склонни да общуват с римляни, и се отказа от плановете си да използва козята пътека към езерото Лемана; другият път обаче му се стори добра възможност. Трасето било достатъчно широко, за да мине и обозът, независимо от трудностите и рисковете, които очакваха добитъка. Това означаваше, че легионите ще могат да вървят в бойни редици, при това, без да се отделят от конницата. Тази година календарът се разминаваше с годишните времена с почти цял месец, затова ако Помпей тръгнеше в началото на септември, щеше да използва най-горещите дни на лятото за прехвърлянето на планините. По това време на годината дори по планинските била едва ли щеше да завали сняг. В крайна сметка той се отказа от идеята да води със себе си голям обоз — вярваше, че ще се сдобие с нужните провизии и екипировка в Нарбон, в западния край на Римска Галия. Багажът, който щяха да носят войниците му, щеше да бъде натоварен на мулета.
— Ще се движим възможно най-бързо, колкото и недостъпен да е теренът — заповяда Помпей на войниците си, събрали се пред лагера, преди да поемат на запад. — Колкото по-късно научат алоброгите за нашето придвижване, толкова по-големи са шансовете ни да избегнем открития сблъсък с галските племена. Нищо не бива да ни попречи да стигнем навреме Пиренеите — трябва да сме там, преди зимните снегове да са затрупали пътищата за Испания! Галия принадлежи по право на Домиции Ахенобарбите, местните
