— Реакцията им ни най-малко не ме интересува.
— Сигурен бях — мрачно промърмори бъдещият барон.
Трета глава
Нашето съзнание е устроено така, че макар да се тревожим за събития от далечното бъдеще, рано или късно се връщаме към разрешаване на по-маловажните проблеми на ежедневието. Мисълта, че следобед се налага да посетим зъболекаря, временно ни кара да забравим опасността от загиването на света през следващата година. След като близо четвърт час Бингли Крокър с нарастващо отчаяние разсъждава върху въпроса за титлите, внезапно се върна към действителността, осъзнавайки, че го заплашва по-страшна участ от тази да бъде посветен в рицарско звание — навярно тази сутрин щяха да го принудят да наблюдава продължението на проклетия мач по крикет и отново да се отегчи до смърт.
Все пак в мрака се прокрадваше светъл лъч на надежда. Господин Крокет беше разбрал, че подобно на бейзбола и крикетът не може да се играе на терен, който е подгизнал от дъжд. През цялата нощ бе валяло, но дали игрището бе достатъчно подгизнало, за да се отложи втората серия на сражението между Съри и Кент? Той стана от масата и забързано излезе в коридора. Възнамеряваше да отиде на площада и да стъпи сред затревената площ в центъра, за да прецени дали теренът е достатъчно разкалян. Тръгна към външната врата, надявайки се краката му да затънат в рядка кал, ала точно когато посегна да я отвори, някой позвъни.
С течение на времето съпругата му го беше отучила от още един лош навик — да отваря, когато на вратата се позвъни. Бингли беше израснал сред хора, които нямаха портиери и лакеи, и Юджиния доста се измъчи, докато му втълпи, че истинският джентълмен не отваря врати, а изчаква прислужникът да изпълни задължението си. Най-сетне той бе усвоил великата истина и напоследък не допускаше грешката, типична за плебейския му произход. Ала тази сутрин съзнанието му беше замъглено от тревожните му мисли, а старите навици трудно се забравят. В момента на позвъняването вече бе хванал валчестата дръжка и сега машинално я завъртя.
На площадката пред парадния вход на Дрексдейл Хаус стояха трима души: висока и заплашително красива жена на около четирийсет години, чието лице се стори странно познато на домакина; шишкаво и разплуто момче, което дъвчеше нещо; на почтително разстояние от жената и хлапето стоеше дребничък мъж на годините на Бингли Крокър. Бе слаб, с прошарена коса и с кафяви очи, които плахо надничаха зад очилата. В сравнение със спътниците си човекът не се набиваше на очи и все пак именно той привлече вниманието на господин Крокър и накара сърцето му, закопняло за родината, лудо да затупти. Непознатият носеше от онези широки костюми с подплънки на раменете, които са „запазена марка“ за американците. Жълтите му обувки поскърцваха и сякаш бодро напяваха за милото отечество. А шапката му беше като дружелюбен поздрав от най-прочутия универсален магазин. От пет години Бингли не беше зървал двуного, за което да е сигурен, че е от американски произход. Ето защо се прехласна и загуби дар-слово, като човек, който след продължително изгнание вижда място, свързано с детските му спомени.
Дамата, която съвсем основателно го беше помислила за иконом, очевидно реши, че с мълчанието си той я подканя да изложи целта на посещението си.
— Госпожа Крокър вкъщи ли е? Уведомете я, че госпожа Пет желае да разговаря с нея.
В съзнанието на Крокър настъпи суматоха, докато поне шест различни мисли се опитваха едновременно да нахълтат в главното помещение, което побираше само една. Разбра защо жената му се е сторила позната. Неканената гостенка беше неговата балдъза Неста Пет, която трябваше да пукне от мъка, като види името в списъка на титулованите личности. Той отправи мълчалива благодарност към Всевишния, задето жената го беше взела за иконома. Тръпки го побиха, като си представи как щеше да реагира Юджиния, ако разбереше, че се е принизил да посрещне на вратата точно госпожа Пет, която и без друго го смяташе за вулгарен простак. Стигаше му скандалът, който му беше вдигнала преди няколко седмици само защото бе отворил на човек, събиращ пари за благотворителни цели. Макар че му прилоша, щом като разбра коя е посетителката, той осъзнаваше, че се налага да поддържа заблудата докрай.
За щастие задачата му беше лека. Известно му бе какви са задълженията на иконома, тъй като от чисто любопитство многократно беше разпитвал Бейлис за тънкостите на професията му. Безмълвно се поклони и поведе към всекидневната процесията, състояща се от тримата Пет. Отвори вратата и пропусна гостите, сетне обяви:
— Ще съобщя на госпожа Крокър за посещението ви, мадам.
Госпожа Пет подбра пред себе си преживящото хлапе и влезе във всекидневната. Като вземем предвид епитетите, с които беше окичила своя зет, с учудване трябва да отбележим, че първото й впечатление от него беше отлично. След като месеци наред бе търпяла непочтителното отношение на своя иконом, ден преди заминаването си за Англия го беше уволнила. За пръв път завидя на сестра си. Не мечтаеше за богатството й, но с удоволствие би й отнела иконома.
Господин Пет тътреше крака на опашката на процесията, а лицето му беше като буреносен облак. Определено изглеждаше като човек, който ще присъства на скандал между две жени. Само мократа котка, оказала се в непознат заден двор, е по-нещастна от мъжа, озовал се в епицентъра на женския гняв. Той на драго сърце би дал част от огромното си богатство, само и само да бъде другаде в този момент. Толкова беше разтревожен, че когато усети нечия ръка на рамото си, подскочи от изненада и изпусна шапката си. Обърна се и се озова лице в лице с иконома, който жално го гледаше. Сетне странният прислужник прошепна:
— Кой е водачът в бейзболното първенство?
Въпросът, зададен от един английски иконом, би накарал почти всеки да изпадне в недоумение. Ала господин Пет беше надарен със свръхинтелигентност благодарение на изучаването на най-любимия спорт на американците, поради което без колебание отговори:
— „Джайънтс“.
— Супер! — възкликна икономът.
На Питър Пет дори не му хрумна, че положението е твърде странно; толкова голяма бе радостта му да срещне в чужбина сродна душа — запален любител на бейзбола. За пръв път през тази сутрин се почувства щастлив.
— Не дават признаци, че ще изкофтят играта си, нали? — поинтересува се икономът.
— Не, но още е рано за прогнози. Случвало се е до края на август да водят в класирането и да ги изтикат от първото място.
— Вярно е — печално поклати глава икономът.
— Мати е в отлична форма.
— Така ли? Бива ли я ръката му?
— Действа безотказно. В деня, когато параходът отплава от Ню Йорк, Мати допринесе за победата над „Къбс“.
— Браво на него!
В този момент господин Пет най-сетне започна да осъзнава, че не разговаря със свой сънародник, а с някакъв невеж англичанин. Изумено зяпна иконома и попита:
— Как така знаеш толкова подробности за бейзбола?
Прислужникът се вцепени. Приличаше на актьор, който внезапно си е спомнил, че трябва да играе ролята си.
— Извинете, сър. Дано да не съм ви досадил с въпросите си. Едно време работех в дома на джентълмен от Ню Йорк и националният ви спорт ми се стори изключително интересен. Научих и няколко типично американски фрази, които понякога ми се изплъзват. — Той виновно се усмихна.
— Нека се изплъзват, приятелю! — възкликна господин Пет. — Откакто предприехме проклетото пътуване, ти си първият човек, който ми напомня за родината. Виж сега…
— Какво обичате, сър?
— Доволен ли си от службата?
— Ами… О, да, сър.
— Ето ти визитната ми картичка. Ако по някаква причина решиш да напуснеш сегашните си господари, на драго сърце ще те назнача при мен.
