сграбчи ръката на младежа.
— Фредерик! Говори! Кажи ми! Да не са я докопали котките?
Това беше фикс-идея на лорд Емсуърт, която никакъв довод не можеше да обори. Беше си внушил, че котките са в състояние да сторят непоправимо зло на тиквата му и само я дебнат ден и нощ. Затова поведението му беше оставило незаличими следи в паметта на едно от тези животни, което, бродейки из задната градина, го забелязало да съзерцава Надеждата на Бландингс и имало неблагоразумието дружелюбно да се отърка в крака му.
Фреди се втрещи.
— Котки ли? Защо? Къде? Какви котки?
— Фредерик! Случило ли се е нещо с тиквата?
В този груб, материален свят с положителност ще се намерят малцина, чиито сърца да не трепнат при споменаването на думата „тиква“. Достопочтеният Фреди Трипуд беше един от тях. Той имаше навика да се отнася подигравателно към всички тикви. Беше стигнал дотам, че най-непочтително се обръщаше към Надеждата на Бландингс с „Пърси“. Ето защо тревогите на баща му само предизвикаха у него кикот.
— Аз поне не съм чул за такова нещо — отвърна той.
— Тогава, какво означава всичко това? — прогърмя гласът на лорд Емсуърт, който бе разтърсен до дън душа от този кикот. — Защо по дяволите се появяваш тук, та да ми изкараш акъла? Какви са тези глупости, че съм щял да понеса удар?
Достопочтеният Фреди внимателно огледа разпенения си родител. Пръстите му се плъзнаха в джоба, напипаха сгушената вътре бележка и я измъкнаха.
— Виж какво, папа — притеснено измънка той — Мисля, че най-добре ще е да прочетеш това. Смятах да го оставя на портиера да ти го предаде. Това е… хвърли му едно око. Довиждане, папа. Имам среща с един човек.
И като напъха бележката в ръката на баща си, Достопочтеният се обърна и дим да го няма.
Озадачен и раздразнен, лорд Емсуърт го видя как изприпка по улицата и скочи в едно такси. Задуши го безсилен гняв. На практика поведението на сина му Фредерик винаги можеше да го раздразни, но когато на всичкото отгоре се държеше тайнствено и говореше несвързано, направо го влудяваше.
Милорд погледна писмото в ръката си, обърна го и го опипа. После изведнъж му хрумна, че ако иска да разбере какво пише вътре, най-добре ще е да го прочете, затова разкъса плика.
Бележката бе кратка, но затова пък съдържателна.
Скъпи папа,
Ужасно съжалявам и прочие, но не мога да издържам повече. Отскочихме с Аги до Лондон тази сутрин и се бракосъчетахме. По едно време работата за една бройка да се изпорти, но Агиният папа, който е пристигнал от Америка, успя да оправи нещата, като уреди специално разрешително или нещо подобно. Много го бива. Ще дойде да се запознаете. Иска надълго и широко да си поприказвате за цялата работа. Прояви гостоприемство и гледай хубавичко да го напоиш, защото е страхотен арабия и ще ти хареса.
Хайде чао.
P.S. Нали нямаш нищо против временно да задържа колата? Може да ни потрябва за медения месец.
Клубът на заслужилите консерватори е здрава, масивна постройка, но когато, след прочитането на писмото, лорд Емсуърт вдигна поглед, определено му се стори, че тя се е понесла във вихрен танц. Всъщност, милорд имаше чувството, че вибрира целият квартал, обвит в гъста мъгла. Беше втрещен. Дори няма да преувеличим, ако кажем, че писмото го разтърси до дъното на душата. На никой баща не му е приятно да бъде пренебрегван и предизвикван от сина си; да не говорим, че е крайно неоснователно да очакваме ведро отношение към живота от човек, застрашен до края на дните си да издържа по-малък син, съпругата на същия, а вероятно и няколко внучета.
Лорд Емсуърт дълго стоя като вкопан насред тротоара. Минувачи се бутаха в него или, мърморейки, го заобикаляха, за да избегнат сблъсъка. Кучета душеха глезените му. Опърпани субекти се опитваха да насочат вниманието му към себе си, за да го запознаят с финансовите си проблеми. Той никого не забелязваше. Стоеше на мястото си, зеещ като риба на сухо, докато изведнъж разумът му като че ли отново се върна.
Милорд почувствува жизнена необходимост от цветя и зелени дървета. Шумът на уличното движение и нажежените от слънцето камъни на уличната настилка го измъчваха като кошмар. Той енергично замаха на минаващото такси.
— Кенсингтънските градини — каза и се отпусна върху тапицираната седалка.
След като плати на шофьора и потъна в прохладните сенки на градината, в душата на лорд Емсуърт плахо пропълзя нещо като спокойствие. Още от улицата бе зърнал ободрителните жълти и червени багри, а когато зави по асфалтовата алея, цветните лехи се ширнаха пред погледа му с цялото си умиротворително великолепие.
— А-а-а! — възторжено въздъхна милорд и поспря пред пламтящ килим от лалета. Някакъв човек с вид на парков служител (носеше униформа и фуражка) се приближи, когато чу възклицанието и го изгледа с одобрение, дори с обич.
— Чудесно време, нали? — отбеляза той.
Лорд Емсуърт не отговори. Не беше чул. Има нещо в една добре подредена цветна леха, което действува като наркотик на хората, които обичат градините си, и той беше изпаднал в транс. Вече напълно бе забравил къде се намира и му се струваше, че отново се е върнал в рая на Бландингс. С вид на сетер, открил дивеч, милорд пристъпи още една крачка напред.
Одобрителното отношение на парковия служител се засили. Човекът с фуражката беше пазачът, упълномощен да раздава правосъдие в тази част на градината. Той също обичаше цветните лехи и му се стори, че в лорд Емсуърт е открил сродна душа. Повечето хора, унесени в личните си грижи, бяха склонни да ги подминават и това често го наскърбяваше. Затова сега реши, че лорд Емсуърт е човек на място.
— Чудесно… — започна той.
Наложи се да прекъсне изказването си и да нададе пронизителен писък. Ако не беше видял със собствените си очи, никога нямаше да повярва. Уви, грешка нямаше. Трябваше да понесе ужасен удар, защото изведнъж прозря, че този симпатичен непознат го е заблудил. Прилично, макар и небрежно облечен, чист и почтен на пръв поглед, в действителност непознатият се оказа опасен престъпник, най-страшният злосторник в класацията на пазача. Това беше Крадец-на-цветя. Защото, още докато произнасяше думата „чудесно“, онзи бе прекрачил ниската оградка, прегазил тревната ивица и преди пазачът да успее да каже „време“, вече се бе заловил за тъмното си дело. В краткия миг, в който гласните струни на пазача отказваха да му служат, той го бе изпреварил с две лалета и посягаше към трето.
— Ей!!! — изрева пазачът, който рязко си възвърна дар слово. — Ей, ти там!!!
Лорд Емсуърт стреснато се обърна.
— О, Господи! — засрамено продума той.
Разумът му, доколкото изобщо го имаше, си дойде на мястото, така че той напълно осъзна мащабите на своето деяние и съкрушено потътри крака назад към алеята.
— Драги човече… — разкаяно започна милорд.
Пазачът заговори скорострелно и обстоятелствено. От време на време лорд Емсуърт раздвижваше устни и правеше умолителни жестове, но не можеше да заприщи пороя. Речта на пазача ставаше все по-гръмка и реторични, а бързо увеличаващата се тълпа от зяпачи — все по-гъста и любопитна. И тогава, насред словесния порой, се разнесе друг глас.
— К’во става тук?
Властта се бе материализирала във внушителната фигура на здравеняк-полицай.
