— Струва ми се, че между нея и братовчедка в Хонория Глосъп съществува поразителна прилика.
— Братовчедка ли! Да не искаш да кажеш, че е братовчедка на Хонория Глосъп?
— Да, сър. Мисис Прингъл е бившата мис Блатъруик, по-малката сестра на съпругата на сър Родерик Глосъп.
— Боже господи! Сега вече ми е ясно.
— Да, сър.
— Каква прилика, а Джийвс! Тя дори говори като мис Глосъп.
— Наистина ли, сър? Все още не съм чул мис Прингъл да говори.
— Не е голяма загуба. От което следва, Джийвс, че макар за нищо на света да не бих зарязал стария Сипи в небрано лозе, подозирам, че това гостуване ще е тежко натоварване за нервната ми система. Все някак мога да изтърпя професора и жена му. Дори бих направил върховно усилие да понеса и леля Джейн. Но да се очаква от човек да общува ежедневно с тази Елоиз — и то на гола лимонада, защото това беше единственото пиене тази вечер, е твърде много. Кажи какво да правя, Джийвс?
— Според мен, трябва възможно повече за избягвате компанията на мис Прингъл.
— Същата гениална мисъл ме осени и мен.
Много е лесно да си дрънкаш безотговорно, че ще избягваш компанията на някоя жена, но когато живеете в една и съща къща и тя не желае да ви избягва, работата не е чак толкова проста. Странно нещо е животът. Колкото повече се опитваш да избягваш някои хора, толкова повече те се лепят по тебе. Не бяха минали и двайсет и четири часа от посещението ми, когато прозрях, че доста често ще се сблъсквам с тази напаст. Тя беше от момичетата, дето вечно се мотаят в краката ти по стълби и коридори. Нямаше начин да вляза в някоя стая и тя да не се вмъкне подире ми. А тръгнех ли да се разхождам из градината, задължително изскачаше я от някой лавров храст, я от лехата с лука. Към десетия ден вече определено страдах от мания за преследване.
— Джийвс — оплаках се аз, — тази жена не се отлепя от мен. Нито за миг не мога да остана сам. Версията на Сипи беше, че трябва да прави проучване на колежите в Кеймбридж. Само тази сутрин тя ме разведе из петдесет и седем. Следобед отидох да поседя в градината, а тя изскочи от бръшляна. Вечерта ме заклещи във всекидневната. Натам е тръгнало, че ако вляза в банята и я намеря сгушена в сапунерката, изобщо няма да се изненадам.
— Твърде досадно, сър.
— Така е. Можеш ли да ми предложиш някакъв изход?
— Не веднага, сър. Но мис Прингъл наистина изглежда силно заинтересована от вас, сър. Тази сутрин ме разпитваше за начина ви на живот в Лондон.
— Какво?
— Да, сър.
Ужасен, аз провесих чене. Порази ме зловеща мисъл. Разтреперих се като листо.
Същия ден на обяд се бе случило нещо странно. Тъкмо бяхме привършили котлетите и аз се облегнах назад да си поема дъх преди полагаемото ми се парче варен пудинг, когато случайно вдигайки очи забелязах, че онази Елоиз не откъсва от мен много особен поглед. Тогава не се замислих много, защото вареният пудинг изисква пълно съсредоточаване. Сега обаче, след думите на Джийвс целият зловещ смисъл на погледа изведнъж се разкри пред смаяното ми същество. Дори тогава ми се беше сторило, че в този поглед има нещо обезпокоително познато и сега изведнъж проумях какво е то. Същия блясък бях наблюдавал в очите на Хонория Глосъп в дните, предхождащи годежа ни — поглед на тигрица, набелязала своята жертва.
— Джийвс, знаеш ли какво си мисля?
— Сър?
Преглътнах мъчително.
— Джийвс, слушай внимателно. Не искам да оставаш с впечатлението, че се имам за неотразим хубавец, който сразява всичко живо с чара си и няма момиче, което да му устои след първата минута. Дори обратното, защото момичетата, попаднали в обсега на моя магнетизъм, са по-скоро склонни да недоволствуват. Ето защо никой не би ме обвинил, че неоправдано се отдавам на панически страхове. Съгласен, нали?
— Да, сър.
— Въпреки това, Джийвс, научно доказан факт е, че съществува особена порода жени, които наистина питаят необяснима слабост към такива като мен.
— Самата истина, сър.
— Много добре знам, че грубо казано притежавам два пъти по-малко мозък от всеки редовен човек, но появи ли се момиче с два пъти повече мозък от нормалното, то по най-прекия път се мята отгоре ми с любовен блясък в очите. Не мога да го обясня, но е така.
— Може би това е вечният стремеж на природата да осигури равновесие между видовете, сър.
— Нищо чудно. Както и да е. Случвало ми се е много пъти. Същото беше и с Хонория Глосъп. В Гъртън16 е била прочута като мозъка на своя випуск. Но ме налапа както млад булдог — пържола.
— Доколкото знам, сър, мис Прингъл е била още по-блестяща студентка от мис Глосъп.
— Ето на! Джийвс, тя ме заглежда.
— Да, сър?
— Непрекъснато я срещам по стълби и коридори.
— Наистина ли, сър?
— Препоръчва ми дълбокомислени книги, за да съм разширял кръгозора си.
— Твърде показателно, сър.
— А тази сутрин на закуска ми каза да не ям наденичката, която бях захапал, тъй като според съвременната наука в десет сантиметрова наденичка се съдържали микроби колкото в един умрял плъх. Майчинска загриженост, нали разбираш. Тревожи се за здравето ми.
— Според мен, това е най-убедителният аргумент, сър.
Стоварих се в стола като прострелян.
— Какво ще правим, Джийвс?
— Трябва да размислим, сър.
— Ти мисли. Аз нямам подходящата апаратура.
— Ще отделя на въпроса изключително сериозно внимание, сър, и ще положа всички усилия да останете доволен.
Е, това все пак беше нещо. Аз обаче не бях спокоен. Да, Бъртрам не беше никак спокоен.
На следващата сутрин посетихме още шейсет и три колежа и следобед заявих, че се оттеглям в стаята си да полегна. След като изчаках половин час, за да се изчисти теренът, пъхнах в джоба си една книга и принадлежностите за пушене, прекрачих френския прозорец и се спуснах в градината по един много удобен за целта улук. Бях се насочил към беседката, където според мен човек можеше да прекара един-два часа без някой да му досажда.
В градината цареше голяма веселба. Слънцето печеше, минзухарите се препичаха и никъде нито следа от Елоиз Прингъл. Котката се мотаеше по поляната. Подсвирнах й, тя замърка дебело и препусна насреща ми. Тъкмо я бях вдигнал на ръце и я почесвах зад ушите, когато отгоре ми се разнесе див крясък и леля Джейн увисна наполовина от прозореца. Дяволски неудобно.
— Е, добре, добре — рекох.
Пуснах котката, която изчезна нанякъде и като се преборих с изкушението да фрасна дъртата с някоя тухла, продължих към градината с храстите. Безопасно скрит от чужди погледи, аз се отправих към беседката. Не знам дали ще ми повярвате, но не бях преполовил и първата си цигара, когато над книгата ми падна сянка и кръстоската между кърлеж и репей се изпречи между мен и слънцето.
— Ето къде си бил — констатира тя.
После слезе до мен и с отблъскваща игривост измъкна фаса от цигарето ми и го запрати през вратата.
— Непрестанно пушиш! — упрекна ме като любяща млада майка, за мое добро. — Толкова ми се иска да
