проклетото чудо отново се катурна. Само някой жонгльор с дългогодишен опит би могъл успешно да се справи с миниатюрните чаши и чинийки на лейди Лейкънхийт под напора на емоциите, които изпитвах в момента.
— Какво е то, Стенли? — попита лейди Лейкънхийт с лек проблясък на интерес.
Двамата бяха навели глави над някаква бутилка, която Ъкридж беше извадил от джоба си.
— Това е нещо ново, лельо Елизабет. Току-що излязло на пазара. Разправят, че вършело отлична работа за папагали. Може би си струва да го опиташ.
— Много мило от твоя страна, Стенли, че си го донесъл — сърдечно заяви лейди Лейкънхийт. — Ще дам на Ленард от него, ако отново получи пристъп. За щастие, днес следобед се чувства по-добре.
— Чудесно!
— Моят папагал — каза лейди Лейкънхийт, решила да включи и мен в разговора — получи много странен пристъп снощи. Не мога да си го обясня по никакъв начин. Здравето му никога не ми е създавало проблеми. Тъкмо се обличах за вечеря, затова не присъствах в самото начало на пристъпа, ала моята племенница, която е била свидетелка на случилото се, ми разказа, че той започнал да се държи много странно. Съвсем неочаквано, както изглежда, той започнал да пее много възбудено; после спрял по средата на такта и започнал да се мъчи. Племенницата ми, която е много добросърдечно момиче, естествено много се притеснила. Тя изтича да ми съобщи и когато аз слязох долу, бедничкият Ленард се беше отпуснал на стената на клетката си съвсем изнемощял и единственото, което успя да каже, беше „Вземи си фъстък!“ Той повтори това тихо няколко пъти, а после затвори очи и се катурна от пръчицата си. Прекарах половината нощ будна до него, но сега, за щастие, той изглежда започна да се възстановява. Днес следобед почти възвърна нормалното си весело настроение и непрестанно приказва на суахили, което винаги е признак, че се чувства бодър.
Аз измърморих моите съболезнования и поздравления.
— Беше изключително неприятно, че Ленард се разболя точно снощи — съчувствено отбеляза Ъкридж, — защото попречи на леля Елизабет да отиде на вечерята в клуб „Перо и мастило“.
— Какво! — За щастие, този път бях оставил чашата си на масата.
— Да — със съжаление отбеляза лейди Лейкънхийт. — А с такова нетърпение очаквах да се запозная с лелята на Стенли там. Но след като бедният Ленард беше в това ужасно състояние, съвсем естествено не можех да мръдна от къщи. Грижите за него са на първо място. Ще трябва да почакам, докато мис Ъкридж се върне от Америка.
— Следващият април — тихо промърмори Ъкридж.
— Мисля, че ще ме извините, мистър Коркоран, ако изтичам горе, за да видя как е милата душица.
Вратата се затвори.
— Момко — сериозно заяви Ъкридж, — не показва ли това…
Аз го изгледах обвиняващо.
— Ти ли отрови папагала?
— Аз? Да отровя папагала? Разбира се, че не съм отровил папагала. Цялата история се дължи на погрешна доброжелателност, проявена в дух на най-чист алтруизъм. И, както казвах, не показва ли това, че всяка добрина, колкото и банална да е, никога не остава невъзнаградена в нашето мироздание? Човек би предположил, че когато донесох онази бутилка ПЕППО на старата дама, всичко ще завърши с няколко най- обикновени думи на благодарност. Но забележи, момко, как различните фактори се обединяват за добро. Мили, която, между нас казано, е момиче за милиони, си помислила, че птицата изглежда леко неразположена снощи и с доброто желание да й помогне, й дала парченце хляб, потопено в ПЕППО. Решила, че това ще ободри папагала. Признавам чистосърдечно, че не знам какво слагат в това нещо, но е факт обаче, че нашият пернат приятел почти мигновено се напил. Е, ти чу разказа на старата дама за станалото след това, но, повярвай ми, тя не знае дори и половината от всичко случило се. Мили разправя, че човек трябвало да види Ленард, за да повярва. Когато старата дама слязла долу, той бил изпаднал в пиянско вцепенение, а днес цял ден го боли глава. Ако наистина се е надигнал и съвзел, това означава, че е превъзмогнал един от най-славните махмурлуци на столетието. Нека това ти послужи за урок, момко! Не пропускай нито ден без да извършиш добро дело. Колко е часът, стари друже?
— Наближава пет.
Ъкридж сякаш се замисли за миг и щастлива усмивка огря лицето му.
— В този момент — доволно каза той — леля ми е някъде из Ламанша. А в сутрешния вестник прочетох, че от югоизток се задава ураган!
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/646
Издание:
Ъкридж. 2005. Изд. Кронос, София. Превод: от англ. Тодор Кенов. Формат: 20 см. Страници: 256. ISBN: 954-8516-97-7
